Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (87)

87

Кукин седеше на един стол в хотелската си стая. Стратегията му не даваше резултати. Хората му бяха претърсили целия периметър отвътре навън, без да открият и следа от Кейти Джеймс. Всички бяха на постовете си, но последният доклад на Паскал не беше обнадеждаващ. Просто не им бяха останали места, които да претърсват. Жената или беше потънала някъде в града, или беше заминала. И двете възможности не бяха по вкуса на украинеца.

Той извади малък несесер, напълни една спринцовка със специалното си лекарство и го инжектира във вената си. При обичайни обстоятелства това му даваше поне моментно усещане за еуфория и непобедимост. Освен това той се кълнеше, че му помага и да мисли по-ясно — от което отчаяно се нуждаеше точно в този момент.

Но не се случи нищо подобно. Е, случи се нещо. Кукин се потисна още повече. Той захвърли празната спринцовка, тя се удари в отсрещната стена и се строши. Последният път, когато Фьодор Кукин беше принуден да приеме поражението, беше още в Украйна — когато се беше наложило да инсценира собствената си смърт и да избяга от родината си на една крачка пред тълпите, които искаха мъст за неговите години на терор. Или поне те го наричаха терор. Той го наричаше по друг начин. Наричаше го дълг. Професия. Може би дори съдба.

Макар че сега водеше охолния живот на успешен капиталист от западен тип, в който на личната свобода се отдаваше голямо значение, в сърцето си Кукин винаги щеше да вярва, че малцина избрани трябва да управляват всички останали. А това се постигаше с власт, която се използва избирателно и ефективно. Повечето хора не бяха способни на нещо друго, освен да следват силните личности. Дори на Запад малцина се издигаха до богатството и властта. Докато беше командир в Украйна, Кукин за пет минути можеше да определи кои от хората му винаги щяха да си останат овце и кои щяха да се превърнат в пастири. И никога не беше грешал.

Да, Западът беше тази част от света, където за всички имаше равни възможности. Кукин можеше само да се усмихне подигравателно на това твърдение. Той беше водач в редицата си, но стана водач и тук. Един слуга там щеше да си остане просто слуга и тук. Овцете не променяха природата си само защото им даваха равни възможности.

И все пак дали отново ще бъда победен?

Не можеше да остане тук безкрайно. Нямаше как да задържи хората си на постовете им още дълго време, без да предизвика подозрение. Вашингтон, окръг Колумбия, вероятно беше най-внимателно охраняваният град на Земята. Имаше полицаи, шпиони, федерални агенти — отвсякъде наблюдаваха търсещи очи. И ако търсеха Кукин, той може би сам се тикаше в ръцете им. От друга страна, ако си тръгнеше от този град без Кейти Джеймс, нямаше да е постигнал нищо. Щеше да бъде победен. В това нямаше съмнение.

Той сграбчи едно дистанционно и включи телевизора. Даваха новини. Водещата тема бяха проблемите в Афганистан, които продължаваха да измъчват американците и техните съюзници. Това го накара да се усмихне, но освен това горчиво му припомни как собствената му страна беше претърпяла опустошително поражение в тази древна земя.

Той забеляза, че репортерката е на около петдесет години. Не беше някоя от младите, дългокраки, най-често изрусени жени, които в типичния случай четяха от аутокюто и никога не бяха припарвали до военните зони, за които правеха „репортажи“. Твърденията й бяха кратки, ясни и съдържателни и Кукин само за няколко мига се увери, че тя знае за какво говори. Предполагаше, че Кейти Джеймс, макар да беше по-млада и по-красива от тази жена, притежава същите качества. От това, което беше прочел за нея, тя със сигурност беше обиколила всички горещи точки на света през последните петнайсет години. Професионалист като нея нямаше да има нужда от аутокю.

Кукин отново се съсредоточи върху екрана. Нямаше търпение да види с повече подробности в какви проблеми се бяха забъркали американците. Така поне за малко щеше да забрави за собствените си проблеми. Все още не подозираше, че точно по този начин ще достигне до решението на поне един от тях.

— Робърта Маккормик на живо от Кабул — каза жената от екрана, когато завърши репортажа си.

Името за миг застина в съзнанието на Кукин.

Робърта Маккормик?

Той скочи от стола си и се втурна през стаята до бюрото, на което беше оставил коженото си куфарче. Отвори го и намери списъка.

В него бяха изброени имената и адресите на познатите и колегите на Кейти Джеймс, които живееха във Вашингтон. Кукин беше изпратил двама от хората си да следят две от тези жилища, защото собствениците им в момента отсъстваха от страната. За другите двама се предполагаше, че са в града, така че той не беше дислоцирал хора, за да ги наблюдават. Очите му пробягаха и се спряха на последното име в списъка.

Робърта Маккормик. Трябваше да си е вкъщи, но всъщност беше в Кабул, на хиляди километри от там. Току-що го беше видял с очите си. Живееше в Джорджтаун, на север от Ар Стрийт — точно извън периметъра, който Кукин беше определил за хората си. Съпругът й беше починал, а децата й бяха пораснали. Живееше сама.

Но може би точно в момента домът й не беше съвсем пуст.