Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (66)

66

Реджи огледа малкия си запуснат апартамент в Лондон. Имаше легло с табла над главата и дюшек на буци, един стар шкаф, останал от майка й, протъркан квадратен килим, маса и два стола с прави облегалки, котлон, малък вграден хладилник, ниска етажерка, натъпкана с книги, и два мръсни прозореца, които гледаха към задната стена на друга, също толкова неприветлива сграда. Единственото й растение в саксия беше съвсем мъртво, защото необичайната за Лондон горещина по време на отсъствието й беше изпекла стаята, незащитена от централна климатична система. Тоалетната и банята бяха в края на коридора. Хората в блока ставаха рано и ако искаше да се изкъпе с поне донякъде топла вода, трябваше да се събуди преди шест сутринта.

Вече съм на двайсет и осем, а все още живея като студентка.

Реджи си взе душ със студена вода, защото се беше прибрала по-късно, и се преоблече с единствените чисти дрехи, които беше оставила в гардероба си. После събра дрехите си за пране в найлонова торба с намерението по-късно да ги занесе в пералнята, която беше в мазето на блока. Тъй като беше отсъствала известно време, в хладилника й нямаше нищо, годно за ядене. Тя закуси в едно кафене надолу по улицата, като си поръча яйца, кафе и кроасан с масло и ги изяде, без да бърза. Беше заредила телефона си, така че изпрати съобщение на Уит. Отговорът дойде незабавно. Всички членове на екипа бяха успели да се изтеглят безпроблемно. Един от тях дори беше отишъл до вилата, за да прибере личните й вещи, които също бяха доставени в Англия. В съобщението си Уит настояваше да разбере къде е Шоу. Беше написал: „В никакъв случай да не намери Хароусфийлд.“ Реджи му отговори, че Шоу вече не е с нея и тя ще внимава да не я проследи.

Докато вървеше по улицата, Реджи от време на време протягаше ръце и разтръскваше схванатите си крака. Пътуването с кораба беше ужасно — непрекъснато люлеене и подскоци. Шоу беше издържал това изпитание без никакви усилия. Нито веднъж не му беше станало лошо. Просто си седеше до една маса и си четеше книга, като дори беше в състояние да се храни, и само й подаваше кърпи и кофа, когато имаше нужда от тях — иначе казано, доста често.

Когато поглеждаше към него в търсене на някакво съчувствие, тя не го получаваше. След това се чувстваше виновна, че дори го е потърсила. Работата им не прощаваше слабости и човек просто трябваше да се стегне. Той със сигурност го беше направил. Тя, от друга страна, се беше поизложила в морето. Нищо, поне се беше върнала в Англия, без да пострада, както и целият им екип. Вярно, че не бяха успели да ударят Кукин, но нещата можеха да бъдат и много по-зле.

Тя взе метрото до „Найтсбридж“. По-късно щеше да отиде до имението Хароусфийлд, за да докладва на останалите, но първо трябваше да направи нещо друго. Държеше малък сейф под наем в компания, специализирана в съхранението на лични ценни вещи. Сградата беше оборудвана с всички технологии за сигурност от последно поколение — биометрични скенери и магнитни карти за достъп, като всеки сейф беше свързан поотделно и директно с най-близкото полицейско управление, а помещенията бяха под непрекъснат видеоконтрол. Това ниво на сигурност струваше почти сто лири годишно, но си заслужаваше и последното пени.

Реджи влезе в сградата и успешно премина през всички проверки. Когато остана сама в помещението със сейфовете, тя отвори своята кутия и извади съдържанието й. После седна на масата, като внимаваше тялото й да скрива нещата от кутията от видеокамерата на тавана, и започна да ги чете едно по едно, въпреки че ги знаеше наизуст.

Това беше нейният личен ритуал, който изпълняваше след всяка мисия. Всеки път досега беше успявала. Това беше първият й провал, първата загуба, първото поражение. И все пак беше успяла да се върне тук. Това беше най-важното.

Вестникарските изрезки бяха стари и пожълтели. С времето хартията щеше да се разпадне напълно, но информацията от статиите никога нямаше да се изличи от паметта й, макар че понякога си пожелаваше да я забрави.

Робърт О’Донъл, на трийсет и шест. Черно-бялата снимка на мъжа беше избеляла, но Реджи го разпозна безпроблемно. Все пак беше баща й. Беше умрял на седмия й рожден ден. Заглавието от „Дейли Мейл“ покриваше цялата основна информация и дори добавяше щипка от характерното за този вестник преувеличение:

„Най-прословутият лондонски сериен убиец след Джак Изкормвача е мъртъв!“

Това не беше точно историята, която едно малко момиче иска да прочете за баща си на рождения си ден.

Двайсет и четири жертви, само жени на възраст около двайсет, бяха садистично убити от баща й. Или поне толкова бяха тези, за които се знаеше със сигурност. Хората дори го бяха сравнявали с американския сериен убиец Тед Бънди, който беше екзекутиран по същото време. Очарователен, представителен мъж, който беше примамвал млади жени, за да ги убие. С една разлика: Бънди не беше женен с деца. Беше самотник. А бащата на Реджи имаше хубава работа, любяща съпруга, син и дъщеря. Въпреки това през годините той беше успял да умъртви поне двайсет и четири човешки същества по толкова ужасяващ и отвратителен начин, че опитните полицейски служители, които бяха открили някои от телата, след това бяха принудени да посещават психотерапевт, за да се справят с ужасните спомени.

Дори сега, когато истината беше доказана извън всякакво съмнение, Реджи все още не можеше да приеме напълно, че човекът, който беше участвал в създаването й, беше същият, за когото пишеше в тези ужасяващи статии. Тя взе друг вестник, излязъл на четвъртата годишнина от смъртта на баща й. Имаше негова снимка на цяла страница, направена в последните му дни. Лицето му беше на човек, обладан от нещо съвсем нечовешко. Но освен това Реджи виждаше в него и нещо друго, което я ужасяваше още повече.

Очите ми. Носът ми. Устата ми. Брадичката ми.

Физически тя много повече приличаше на баща си, отколкото на майка си. Но само физически.

Краят на кървавия живот на баща й беше смазал и нейния живот, защото заедно с него беше дошъл краят на живота и на другите двама души, които обичаше най-много. Майка й. И любимият й по-голям брат.

Именно брат й беше истинският герой. На дванайсет години Лайънъл О’Донъл беше открил какво е направил баща му и беше отишъл в полицията. Отначало не бяха повярвали на несвързаните думи на детето. Полицията беше зарината от следи, повечето от които водеха в погрешна посока, и беше под огромно напрежение да залови най-страшния сериен убиец в новата история.

Едва след време полицаите бяха осъзнали, че той е бил прав. Но тогава вече беше твърде късно. Цялото й семейство беше загинало в един и същ ден. Побеснелият й баща беше разбрал за предателството на сина си и ги беше убил. Щеше да убие и Реджи, ако полицаите не бяха пристигнали в последния момент. Тя продължаваше да сънува кошмари от този ден. Сигурно винаги щеше да сънува кошмари.

Реджи взе друга статия и започна да трепери в мига, в който видя снимката и текста под нея. Косата на момиченцето беше вързана на две опашки. Очите й бяха празни. Малката й уста беше стегната и безизразна. По лицето й не се четеше нито радост, нито тъга — никакви чувства. Реджи се напрегна да си припомни какво беше изпитвала, докато я бяха снимали в онзи ден. Къде беше тогава, какво си мислеше.

Очите й се плъзнаха към заглавието под снимката:

„Единствената оцеляла от семейството — Джейн Реджина О’Донъл, на седем години“.

Последвалите седмици, месеци, дори години бяха бесен водовъртеж от събития. Взеха я роднините й по майчина линия. Всички заедно напуснаха страната. Започнаха нов живот. Никога не говореха за миналото — нито за майка й, нито за брат й, а особено за онова чудовище баща й. Въпреки това Реджи, въоръжена с моминската фамилия на майка си вместо тази на баща си, в крайна сметка се беше върнала в града, където той беше извършил зверствата си. Самоличността й беше дълбоко заровена в миналото. Тя вече не беше на седем и в безизходица. Беше Реджи Кемпиън — зряла жена с мисията да изгради своя живот от катастрофалните руини на детството си.

Но сега се питаше — не за пръв път — дали професор Майло Малъри всъщност не беше узнал коя е тя. И дали точно това не беше причината да се обърне към нея. Той никога не беше давал знак, че знае за истинската й биография, но всъщност беше точно такъв човек — дори да знаеше, не би се издал.

В сейфа имаше и други неща, но тя реши да погледне само още две от тях. Едното беше снимката на майка й — дребна блондинка, която Реджи си спомняше като добродушна, макар и не твърде интелигентна и любознателна жена, която безусловно обичаше децата си. Второто беше снимката на брат й Лайънъл, който беше отишъл в полицията, за да сложи край на властването на чудовищния убиец в Лондон, макар че това му беше струвало живота. Още на дванайсет беше висок, подобно на баща им, който беше сто и деветдесет сантиметра и тежеше над сто килограма. В лицето обаче Лайънъл приличаше на майка им. С руса коса, сини очи и винаги усмихнат. Но не и на тази снимка. Това беше снимката на брат й от ковчега. Реджи не знаеше откъде се беше взела, но я беше открила преди години и вече не можеше да се раздели с нея. Осъзнаваше, че това е нездрав спомен. Но освен това беше спомен за върховната саможертва на брат й, за да ги спаси от злото.

Реджи прибра нещата обратно в кутията и я заключи в сейфа. После се върна в апартамента си, събра багаж в един сак, качи се в малката си кола и потегли към Хароусфийлд.

По пътя натам вече не мислеше за нищо друго освен за това как да направят втори опит да атакуват Фьодор Кукин. Не, не беше съвсем вярно. В мислите й непрекъснато се намесваше и един друг висок мъж с тъмна коса.

Къде ли беше Шоу сега?