Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (73)

73

Реджи искрено попита:

— Не може ли да продължим да се преструваме на нормални поне докато вечеряме?

— Наистина ли е толкова важно за теб?

— Всъщност да.

Шоу стрелна с поглед един сервитьор, който се навърташе наблизо.

— Добре, сигурно и без това тук не е най-подходящото място за този разговор.

Донесоха им храната и двамата поведоха разговор, обичаен за хора, когато са на ресторант. Поръчаха си още една бутилка вино, този път червено, и го изпиха докрай. След това им донесоха и кафе и двамата си разделиха един десерт, покрит с кокосови стърготини и лентички от бяла глазура. Шоу плати сметката с кредитна карта.

— „А. Шоу“? — попита Реджи, когато забеляза името на картата му. — Какво означава „А“?

— Абсолютно нищо.

Той подписа сметката, двамата станаха и си тръгнаха. Вечерта все още беше топла, поне по лондонските стандарти, но Реджи вече съжалявате, че не си е взела пуловера. Шоу забеляза, че е настръхнала от студ, свали си сакото и я паметна. Беше й дълго като рокля.

— Петдесет и шести номер? — попита то тя, като опипа плата.

— Нещо такова. Как са ти краката?

— Зависи къде отиваме.

— Хотелът ми е натам. Десет минути с такси.

Тя изглеждаше стресната.

— Твоят хотел?

— Или може да отидем у вас.

— А защо трябва да бъде едното от двете?

— Може да отидем и на друго обществено място, за да си говорим, като се надяваме никой да не ни чуе.

Реджи си помисли за сексуалните маниаци, които живееха на горния етаж.

— При мен е доста шумно — каза тя.

— При мен е тихо.

— Какъв е този хотел?

— Хотел „Савой“. Наскоро го откриха след основен ремонт. Има страхотна гледка към реката. Много е хубаво.

— Нали веднъж ми каза, че съм прекалено отворена. Да дойда в хотелската ти стая в толкова късен час попада точно в тази категория.

— Тогава да, сега е различно. Можем да хванем такси. Намира се на „Странд“.

— Знам къде е „Савой“, по дяволите.

— Тогава да тръгваме.

Един опитен таксиметров шофьор бързо ги прекара покрай „Пикадили“, мина по „Хеймаркет“, заобиколи Колоната на лорд Нелсън и армията му от гълъби и излезе на „Странд“.

— Винаги съм се чудел защо единственото място в цяла Великобритания, където се кара отдясно, е малката уличка към входа на хотел „Савой“ — отбеляза Шоу.

— Защото предният двор на хотела е бил прекалено тесен и каретите не са можели да спират пред входа, ако минават отляво.

Шоу я погледна развеселен.

— Какво? — попита остро тя. — Все пак съм англичанка.

Двамата минаха през фоайето, изкачиха се по едно стълбище и взеха асансьора до стаята на Шоу. Той затвори вратата след тях, остави ключовете на масата и направи знак на Реджи да седне на един стол, а той се отпусна на ръба на леглото.

— Проклети високи токчета — каза тя, свали си обувките и се зае да разтрива краката си, които вече туптяха болезнено. — А сега какво?

— Сега ще си поговорим за оцеляването.

— Твоето или моето?

— И двете, ако имаме късмет.

— Не знам дали само така ми се стори, но според мен твоят шеф не гореше от желание да работим заедно. По-скоро изглеждаше така, все едно искаше да ни арестува.

— Дали е имал основание?

Чертите на Реджи малко се изопнаха.

— Не смятам да мисля вместо него.

Шоу отвори сейфа в стаята си, който беше в дъното на един шкаф, и извади папка. После разлисти няколко страници.

— Фьодор Кукин. Проверих го.

— Можех да ти спестя този труд. Имаме много информация за него.

— Хората смятат, че е мъртъв. Според официалната информация е убит в някакъв бунт в Украйна, години преди падането на Берлинската стена.

— Внимателно организирана стратегия за бягство. И много други са успели.

Шоу вдигна поглед от папката.

— Много други? Интересна фраза. Какво точно правите в Хароусфийлд с твоите другари по оръжие?

— Нещо, за което не мога да ти разкажа. В никакъв случай.

— Ще се наложи да разкажеш на някого.

— Защо? Вече си казал на шефа си за нашето място?

— Не съм казвал нищо на никого. Но сега ти казвам, че този път може да имаш нужда от приятел.

— Ти ли си този приятел? — изсумтя тя.

— Не казвам, че съм аз. Не знам достатъчно, за да преценя дали искам да съм ти приятел или не.

— Тоест може да се озовеш от противниковата страна?

— Просто ми разкажи.

Реджи се изправи и закрачи напред-назад с босите си крака, като свиваше пръстите си по мекия килим, за да раздвижи схванатите си мускули.

— Не е толкова просто. Нищо не е толкова просто, Шоу.

— Сама си го правиш по-трудно.

— О, я стига! Това не е никакъв довод и ти много добре го знаеш.

— Може и така да е, но вече не мога да измисля как да те убедя да ми вярваш. Надявах се, че съм спечелил доверието ти още в Горд.

— Тогава да, сега е различно — отвърна тя със собствените му думи.

— Явно това, че съм рискувал живота си, не означава нищо.

Реджи спря и седна до него на ръба на леглото. После сведе очи към пода и въздъхна.

— Напротив, означава много.

— Тогава какъв е проблемът? Знам, че Кукин е от лошите.

— Но знаеш и какво се канехме да направим с него.

— Изглеждаше ми доста очевидно.

— Да разбирам ли, че не играеш по такива правила?

— Не, освен ако не е въпрос на оцеляване. Тогава правя всичко, каквото е нужно, за да си тръгна жив.

— Разликата не е съвсем маловажна. Това е съвсем различна философия.

— Като вече ти казах, не разполагам с властта да арестувам когото и да било.

— Да, вярно.

Тя се изправи, отиде до прозореца и дръпна завесите.

— Най-хубавият изглед в цял Лондон — отбеляза Шоу, като застана до нея.

Благодарна за временната смяна на темата, Реджи посочи един огромен светещ кръг в далечината и попита:

— Бил ли си на „Окото“?

„Окото“ приличаше на гигантско виенско колело.

— Веднъж, но само защото един тип, когото следях, реши да се качи на него.

Реджи посочи една сграда.

— А знаеш ли, че Клод Моне е нарисувал моста „Ватерло“ от един балкон ей там? А че Фред Астер е танцувал на покрива на хотел „Савой“?

— Не, не знаех.

Тя дръпна завесите обратно и се обърна към него.

— И все пак най-невероятната история, която съм чувала за хотел „Савой“, е за котарака Каспър.

— Котаракът Каспър?

— Да. Той очевидно е най-старият гост тук. Всеки път когато в „Савой“ има официална вечеря и гостите са само тринайсет, Каспър заема четиринайсетото място.

— Заради суеверието, че първият човек, който си тръгне от маса с тринайсет души, ще умре?

— Точно така. Мисля, че Агата Кристи дори е написала криминален роман за това.

— И все пак, да вечеряш в компанията на котка?

— Каспър е издялан от дърво, така че е безценен гост на всяка вечеря — най-малкото защото никога не казва нещо неподходящо.

— Хубава история — каза Шоу.

— Да, нали? — отвърна тихо Реджи.

— Колко други като Кукин е имало? — попита Шоу.

— От моите думи ли си направи това заключение? Не е достатъчно основание.

— Всъщност не — отговори той.

— А от какво?

— Човек никога не е толкова добър при първия опит.

— Не съм съвсем сигурна, че бяхме много добри. Както сам каза, Горд беше пълен провал.

— На място винаги се случват неочаквани неща, независимо колко внимателно си планирал всичко. Но мисля, че имате два основни проблема, които може би са свързани.

Тя се отпусна на леглото и вдигна поглед към него.

— Добре. Какви са те?

— На първо място попаднахте в засада. Това означава, че или сте позволили на някой да ви шпионира, или сред вас има предател.

— А вторият проблем?

— Кукин все още е някъде там — каза той и почука по папката, която беше извадил от сейфа. — И ако човекът, описан на тези страници, не е сериозно омекнал през годините, той няма просто да си тръгне и да ви остави на мира. Ако наистина е очистил онези мюсюлмански терористи, значи все още умее да убива. А ако освен това има и човек във вашите редици, който работи за него, проблемът става още по-сериозен.

— Ако имаше свой човек сред нас, как изобщо го закарахме в катакомбите?

— Не знам. Но във всеки случай въпросът е друг: какво ще правите сега?

— Съвсем честно казано, това е малко непозната територия за нас.

— Затова искам да ви помогна.

— Повярвай ми, нямаш представа в какво се забъркваш.

— Точно за това те моля и аз: повярвай ми.

— Никога не съм се доверявала на никого — каза напрегнато тя. — Понякога не се доверявам дори на себе си.

Той седна до нея на леглото.

— Как изобщо се забърка във всичко това?

— А ти как се забърка в това, с което се занимаваш? — отговори ядосано тя.

— Всъщност беше против волята ми.

— Е, добре. Аз доброволно поех по моя път.

— Тогава и аз доброволно ще дойда с теб.

— Защо? Защо искаш да ми помогнеш?

— Нямам възможност да помагам на много хора. Когато имам такъв шанс, се опитвам да не го пропускам.

Гневът на Реджи утихна и тя го докосна по бузата.

— Коя беше Ана?

— Една жена, която беше важна за мен. Нали ти казах.

— Съжалявам.

— И аз.

— Аз не съм Ана, Шоу.

Очите му заблестяха.

— Знам. Никой не може да бъде Ана.

Той понечи да каже още нещо, но Реджи сложи ръка на устата му.

— Недей, моля те — каза тя.

Шоу я погледна, докато ръката й се плъзна от устата към бузата му.

— Реджи?

Тя поклати глава, изправи се, разкопча ципа на роклята си и я свали. После застана пред него по бикини и сутиен. Все едно чакаше да й каже да спре. Шоу не каза нищо, а продължи да я гледа. Най-сетне той вдигна ръка към хълбока й и леко го стисна. Тя го бутна към леглото и се отпусна върху него.

Реджи му се нахвърли, хапеше го по долната устна, после го целуваше по врата и по лицето и отново жадно се връщаше на устата му, докато двамата забързано си сваляха дрехите. В движенията им имаше енергия, гняв, отчаяние и дори едва овладяно насилие, докато се бореха един с друг.

И от двамата се стичаше пот, защото дори новата климатична инсталация на хотел „Савой“ не успяваше да се справи с горещината, предизвикана от енергичните им движения. Накрая се отпуснаха на леглото с преплетени крайници — косата й беше в очите му, коляното му беше между краката й, а ръката й беше обвита около главата му. Тя нежно го погали по лицето и го целуна.

Шоу лежеше със затворени очи и дишането му бавно се нормализираше.

— Явно и на теб чакането се е сторило толкова дълго, колкото и на мен — каза тя, като продължаваше да диша тежко.

Той се отдели от нея и се облегна на таблата на леглото.

— Нещо лошо ли казах?

— Ти не си виновна за нищо, Реджи.

Тя се притисна в него и разсеяно погали космите на гърдите му.

— Нямаше ли да бъде хубаво, ако можехме да поживеем така още малко? Да кажем, още няколко години?

— Щеше да ни омръзне, не мислиш ли?

— Иска ми се да го разбера лично.

Просто не си го представям, помисли си Шоу.