Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (34)

34

Реджи държеше да вечерят в някой от ресторантите в Горд вместо във вилата му и Уолър най-сетне отстъпи.

— Много си упорита — отбеляза той с леко укорителен тон.

— Не, просто проявявам здрав разум. Не те познавам толкова добре. А и родителите ми не биха ми разрешили да дойда без придружител в къщата ти дори само за вечеря.

— Родителите ти са мъдри хора.

— Бяха, да.

— Разбирам. Съжалявам.

— И аз — отговори Реджи.

Двамата отидоха заедно до градчето и седнаха на една маса в двора на ресторанта, който беше заобиколен от еднометрова ограда от ковано желязо. Както обикновено хората на Уолър бяха наблизо, на една от съседните маси. Но тази вечер Паскал не беше сред тях.

— Навсякъде ли ходят с теб? — попита Реджи, когато забеляза въоръжените мъже.

— Това е част от цената на успеха — отговори Уолър и разпери ръце с престорена безпомощност.

Беше със синьо сако с бяла кърпичка в горното джобче, бежов панталон, бяла копринена риза и морскосини мокасини, над които се показваха бледите му голи глезени. Жегата от деня все още се носеше във въздуха и по челото му беше избила пот. Самата тя се беше спряла на бледосиня пола, жълта блуза, бели сандали и кърпа за глава в същия цвят като блузата. По нейното лице нямаше пот.

— Почти не мога да си представя някой да се опита да причини нещо лошо на друг човек на това място — отбеляза Реджи, докато довършваше порцията си телешко печено.

Уолър отпи от виното си и я огледа преценяващо.

— Тук наистина е спокойно и мирно. И красиво. — Той се усмихна. — Като теб.

Той махна на келнера, който им донесе втора бутилка от същото вино, отвори я и напълни чашите им. Реджи взе своята и започна да разклаща течността в нея, като разсеяно гледаше цвета на виното на светлината на свещта в центъра на масата.

— Спомена, че можеш да имаш деца на моята възраст. Имаш ли деца наистина?

Уолър небрежно махна с ръка.

— Не, говорех чисто хипотетично. Явно винаги съм бил прекалено зает, за да имам деца.

— А съпруга?

— Ако имах съпруга в момента, тя щеше да ме придружава.

— Ако имаше съпруга в момента? Значи все пак си бил женен?

— Да.

— Тя починали, или се разведохте?

— Много питаш — каза небрежно той, но погледът му беше станал по-строг.

— Съжалявам — каза Реджи. — Просто ми беше любопитно.

— И двете.

— Моля?

— Първата ми съпруга почина, а втората се разведе с мен. — Той се протегна и я потупа по ръката. — Малко ми напомнящ на първата ми жена. Тя също беше красива. И упорита.

— Как се казваше?

Уолър понечи да отговори, но се спря и вместо това каза:

— Това е минало. Аз не живея в миналото. Живея в настоящето и гледам към бъдещето. Нека да довършим това чудесно бордо, а след това ще се разходим и ще се порадваме на всички френски неща.

 

 

По-късно той я поведе обратно към улицата, от която бяха тръгнали, като я държеше за ръка. Реджи отново погледна към охранителите.

— Предполагам, че ти нямаш друг избор, но аз не бих искала да живея по този начин.

— Но ти очевидно също си доста богата. Пътуваш със стил и си наела луксозна вила в едно от най-красивите места на Земята. Не се ли притесняваш да не те отвлекат? Или дори да те убият заради парите ти?

— Аз нямам пари в себе си освен няколко евро. Ако искат кредитните ми карти, надали трябва да ме убиват, за да ги получат. А ако ме отвлекат, няма кой да плати откуп за мен. Така че съм доста неподходяща мишена за някой престъпник.

— Сигурно си права. Но този мъж, с когото се срещаш, изглежда така, сякаш от него може да излезе добър бодигард.

— Бил наистина прилича на човек, който може да се справи във всяка ситуация.

— А, значи се казва Бил. А как е фамилията му?

— Не ми е казвал — отговори искрено тя.

Всъщност я знаеше, но от Уит.

Това сякаш повдигна духа на Уолър.

— Значи не сте толкова близки. Аз съм тук съвсем отскоро, а вече ти казах моята фамилия.

— Това не е състезание, Евън.

— Разбира се, че не — отговори неубедително той.

— Освен това ти си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, както сам каза.

— Всъщност съм достатъчно стар, за да ти бъда почти дядо. — Той пусна ръката й, за да посочи към църквата отсреща. — Във всяко село наоколо има по една такава.

— Църква? Да, сигурно.

— Хората често се уповават на религията — най-често за да оправдаят собствените си недостатъци.

— Необичайно твърдение — отбеляза тя.

— Светът е пълен с хора, които не искат да поемат контрол върху собствения си живот. Затова търсят някаква божествена намеса за желанията си.

— Имаш предвид, за да ги насочи?

— Не, за да ги оправдае. Хората, които наистина постигат нещо в живота си, го правят оттук — той потупа гърдите си. — Те нямат нужда от свещеници, за да им казват какво да мислят и на кого да се молят. И най-вече на кого да си дават парите.

— Явно не ходиш редовно на църква.

Той се усмихна.

— Напротив. Ходя всяка седмица. И давам много пари на църквата.

— Защо? Нали смяташ, че това са глупости?

Уолър отново я хвана за ръка.

— Не. Правя го, защото ми идва от сърцето. Аз вярвам. Във вярата има много добро. Ако беше постигнала своето, майка ми щеше да влезе в манастир. За щастие не е станало така, иначе сега нямаше да съм тук. Много я обичах.

Реджи се обърна към него и видя, че я гледа.

— Тази седмица ще ходя на частно посещение в изложбената галерия в Ле Бо. Чувала ли си за нея?

— Четох нещо, да.

— Тази година са избрали Гоя за експозицията си.

— Гоя? Не е много вдъхновяващ избор.

— Вярно е, че много от шедьоврите му са мрачни, но те притежават голяма сила и дълбоки прозрения за човешката душа.

— Те изобразяват злото — каза Реджи и извърна поглед от един от най-злите хора, с които й се беше налагало да се сблъсква.

— Да, но злото е важна част от човешката душа. Всекиго може да обсеби.

— Не вярвам — отговори Реджи, останала без дъх. — Отказвам да повярвам в това.

— Изборът е твой, но това не означава, че си права — каза Уолър, помълча малко и продължи: — Бих искал да ме придружиш на изложбата. Тогава ще можем да продължим разговора си.

Реджи не отговори веднага.

— Ще си помисля и ще ти кажа.

Той се усмихна на опърничавостта й, наведе се и целуна ръката й.

— Беше ми приятно да вечерям с теб, Джейни. Но сега имам работа и трябва да ти пожелая лека нощ.

Той се обърна и се отдалечи, а охранителите му го последваха.

Реджи остана по средата на улицата, като отчаяно се опитваше да проумее какво означаваше начинът, по който я беше погледнал, преди да се сбогува.

— Разтревожена ли си?

Тя се обърна.

На една колона пред църквата се подпираше Шоу.