Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (55)

55

Реджи стана рано и отиде да плува в басейна още преди да се зазори. В последния ден от мисията винаги искаше да направи нещо, което й доставяше удоволствие, защото това можеше да се окаже последният ден от живота й. Усещаше хладната вода с кожата си, докато се носеше през нея, броеше замахванията си и контролираше тренирането си дишане. Вече не си правеше труда да проверява дали някой не я шпионира от съседната вила. Сега това нямаше значение.

Тя свърши с дължините, влезе обратно във вилата, изкачи се по спираловидното стълбище до банята и свали банския си. В следващия миг рязко се завъртя и се вторачи в далечния ъгъл на помещението.

Беше сигурна, че е чула нещо, и беше мярнала някаква дебнеща сянка с периферното си зрение… но нямаше нищо.

Тя заключи вратата и пусна душа, като остави горещата вода да се излива по тялото й, за да се пребори с ледените тръпки. Беше нервна, както преди края на всяка мисия — когато човекът, когото възнамеряваше да убие, щеше да разбере коя в действителност е тя.

Реджи се замисли за Бил Йънг. Осъзнаваше грешката си, че е отишла при него. Но нещо вътре в нея — което отдавна не си беше позволявала да докосне — я беше подтикнало. Е, това вече нямаше значение. След края на днешния ден нищо нямаше да има значение. Нито какво изпитваше тя, нито какво изпитваше той. Двамата никога повече нямаше да се срещнат. Тя улови погледа си в огледалото, докато си спомняше за искрата, която беше прехвърчала между тях, когато ръцете им се докоснаха. Как я беше погледнал той. Колко трудно се овладяваше тя, когато беше с него.

Престани, Реджи. Престани веднага.

Тя изсуши косата си и се облече със спортен панталон, маратонки, тениска без ръкави и свободна риза над нея, а после си сложи лента за глава. Маратонките бяха най-практичният избор, ако се наложеше да бяга. Лентата за глава евентуално можеше да бъде използвана като гарота. Но ако се стигнеше до такъв отчаян развой на събитията, шансовете й да оцелее бяха нищожни. Образите на жертвите на Фьодор Кукин, запечатани в паметта й от седмици насам, се заредиха пред очите й.

Днешният ден е за всички вас, помисли си тя.

Реджи погледна през прозореца към павираната алея под вилата. Хората вече се изкачваха пеша по хълма към пазара. Изглеждаха щастливи, изпълнени с вълнение и нетърпение. Тя изпитваше същите чувства; може би с изключение на щастието, поне засега. По алеята пъплеха малки коли и микробуси, претъпкани със стока. В потока от хора тя забеляза Уит и Дом, натоварени с големи сакове. Нито един от двамата не вдигна поглед към нея. След няколко мига вече не се виждаха. Реджи си помисли, че последната подробност, добавена от Уит, е блестящо измислена. Сега само трябваше да изпълни всичко както трябва.

Тя затвори прозореца, слезе долу и си направи кафе. Не бързаше с кафето, нито с препечените филийки и пържените яйца, които си приготви. Дишаше бавно и спокойно, като се стараеше да се успокои, и отново и отново преговаряше плана в главата си — както за да си вдъхне самоувереност, така и за да избегне евентуалните грешки. На последната среща с Уит и Дом бяха обсъдили преработения план. Устройството, което Дом беше достави от Авиньон, щеше да работи перфектно. Всичко беше приготвено за действие. И двамата я бяха поздравили за тази идея.

— Ще стане идеално шоу за стария Кукин — беше отбелязал Уит.

— Идеално шоу — повтори си сега Реджи, докато миеше чашата и чиниите, за да ги прибере в шкафа.

Тя излезе на терасата и се загледа в слънцето, което се издигаше все по-ярко в небето. Планинската верига и долината грейнаха, сякаш пробудени за живот. Притесненията на Реджи се стопиха, дишането й се успокои и чертите на лицето й станаха първо решителни, а накрая — каменни. Моментът беше дошъл.

И ако днес наистина беше последният ден от живота й, Реджи се закле това да е последният ден и за Фьодор Кукин, независимо какво щеше да се случи. Просто си струваше някои неща да се направят на всяка цена.

Майлс Малъри говореше по телефона в имението Хароусфийлд. Обаждането беше дошло от място едва на няколко километра от Горд, но не се обаждаше нито Уит, нито Дом. Беше Найлс Дженсън — с новини, които професорът не искаше да чува.

— Тя е отишла да го види лично? — възкликна ядосано Малъри. — И Йънг знае, че целта ни е Кукин?

Дженсън отговори нещо.

— Значи, той е от някаква правоохранителна организация?

Дженсън отново отговори.

— Чакай да ти звънна — нареди му Малъри. — Трябва да обмисля всичко това.

Той остави слушалката и се облегна на стола си. Беше ужасно безразсъдно от страна на Уит да каже на Реджи, че държат Бил Йънг в плен. Планът беше да го освободят след края на мисията. Но Малъри вече не беше сигурен, че това е възможен вариант. Ако някой разбереше с какво се занимават… Той разсеяно извади лулата си от джоба, погледна я и накрая я хвърли към отсрещния край на стаята, където мундщукът се разби в камината.

Малъри се обади на Дженсън. Нареждането му беше кратко.

— Независимо от успеха на мисията той не може да остане жив. Действай веднага.

Той прекъсна връзката, наведе се напред и скри лицето си в ръце.

— Майлс?

Малъри вдигна поглед и видя Лиза на вратата.

— Какво има? — попита го тя.

Той поклати глава и отвори уста да отговори, но после отново сведе поглед към пода, а ръцете му увиснаха безжизнени пред него, все едно току-що беше получил удар.

— Майлс!

— Не сега, Лиза. Моля те, не сега.