Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (97)

97

Алън Райс изкрещя и стисна крака си на мястото, където едрокалибреният куршум беше разкъсал плътта му и беше натрошил костта на бедрото. Той падна тежко, претърколи се и спря в една скала. Шоу сграбчи Кейти и я хвърли по очи зад нисък рид. Уит и Реджи също се прикриха. Шоу надникна над ръба на каменния рид.

— Някой видя ли огъня от цевта? — извика той.

Никой не беше успял.

— Райс! — продължи той. — Скрий се зад скалата!

— Кракът ми е строшен, по дяволите! — изкрещя мъжът в отговор.

— Ако не се скриеш веднага, няма да ти се размине с крака!

Райс запълзя по корем и почти беше стигнал до скалата, когато следващият куршум се заби в рамото му.

— По дяволите! — изрева Шоу, скочи на крака, приближи се на зигзаг до Райс и го дръпна зад скалата.

Мъжът кървеше обилно от двете си рани и губеше съзнание от болката. Счупването беше тежко — бледожълтата натрошена кост стърчеше от бедрото му. Шоу знаеше, че ако беше разкъсала бедрената му артерия, Райс вече щеше да бъде мъртъв. Той използва ножа си, за да откъсне ивица плат от своя гащеризон, и направи груб турникет на крака на Райс, за да го притисне точно над бедрото. Кръвотечението отслабна малко. Но само малко.

— Ще умра ли? — простена Райс, когато се свести.

— Виж, ще се опитам да те измъкна от тук. Можеш ли да се изправиш?

— Той просто ще ни застреля! — изпищя Райс. — Ще ни застреля и двамата!

Шоу сведе поглед към него. Мъжът беше изпаднал в шок и нямаше какво да се направи. Шоу замръзна, когато чу кучетата. Този път не лаеха. Този път се чуваше вцепеняващо ръмжене, от което космите на врата му настръхнаха. Той внимателно погледна над ръба на скалата.

— Шоу! — изпищяха едновременно Кейти и Реджи.

Към него тичаха две от най-големите и свирепи кучета, които беше виждал. Преодоляваха неравния терен със същата лекота, с която щяха да тичат по килим.

— Бягай, Шоу! — извика Реджи.

Той здраво стисна ножа, като прехвърляше възможните сценарии в главата си с цялата скорост, на която беше способен. Надникна, но остана клекнал, защото не знаеше дали кучетата не са просто начин да го изкарат на място, където щяха да го застрелят. Шоу отново погледна над скалата — точно навреме, за да види как се хвърля първото куче. Той замахна с ножа, като улучи стокилограмовия звяр в широкия гръден кош и отвори зейнала, но за съжаление предимно повърхностна рана. Използва свободната си ръка, за да засили летящото животно в къса парабола към земята, и то се стовари тежко, но не остана така.

Със скорост и пъргавина, на която не беше способно нито едно човешко същество, кучето се претърколи, стъпи на скалистата почва, за част от секундата се обърна, ускори на четирите си крака и се блъсна гърди в гърди с Шоу. Той падна, а един от зъбите на кучето се заби в ръката му и потеклата кръв се смеси с кръвта от раната на животното. Шоу за миг се изправи — нямаше никакъв шанс, ако остане на земята. Юмрукът му се заби веднъж и втори път в муцуната на кучето, като го зашемети за момент. От ударите цялата му ръка изтръпна чак до стегнатия възел от мускули на рамото. Шоу отново замахна с ножа, кучето нададе вой, а той прескочи скалата и се затича, като се подхлъзваше по скалите.

Беше напрегнат в очакване на куршума, който щеше да го улучи в гърба, или на атаката на кучето. Представи си как животното го поваля и хапе, как в лицето го блъсва вонята от устата на звяра, докато го сграбчва със зъби за врата — древната инстинктивна тактика за нападение, целта на която беше да разкъса големите артерии и да убие плячката. Щеше да бъде истински кошмар.

Но не се случи така. И миг по-късно Шоу разбра защо.

Райс нададе писък, какъвто Шоу никога не беше чувал от човешко същество. Все едно беше изтръгнал дробовете си от гърдите и ги беше напълнил с цял тон кислород, за да издаде този звук, който смрази Шоу до дъното на душата му. Той погледна назад — и му се прииска да не се беше обръщал. Беше виждал много насилие през живота си, повече от повечето хора. Но никога не беше виждал нещо подобно.

Едното куче беше стиснало ръката на Райс в зъбите си. Другото току-що беше разкъсало по-голямата част от гръдния кош на жертвата, а навсякъде хвърчеше кръв. За миг Шоу си спомни картината на Гоя от пещерите — изображението на чудовището, което ядеше мъжа. Дори когато бяха захранвани от въображението на истински гений, маслените бои и платното бяха твърде немощни, за да се сравняват с ужаса на действителността. Едва когато от тялото му вече не беше останало много, Алън Райс най-сетне намери смъртта.

Шоу настигна останалите и те се затичаха толкова бързо и толкова далеч, колкото бяха способни. Шоу почти носеше Кейти, докато се подхлъзваха, пързаляха и търкаляха по пресечения терен, който в най-добрия възможен случай трябваше да се прекосява бавно и внимателно.

Три километра по-късно се строполиха на земята, като дишаха толкова тежко, че сякаш се опитваха да изсмучат и последната молекула кислород от въздуха.

— Как? — успя да каже най-сетне Уит, като се изправи до седнало положение.

— Не знам как — отговори Шоу. — Но по някакъв начин ни изпревари.

Реджи бавно седна.

— Трябва да продължаваме. Ако се наложи да скочим в пролива Бел и да стигнем с плуване до някой кораб, точно това ще направим. Ако останем тук, ще умрем.

Уит заби ножа си в земята.

— Нека да ти кажа нещо. Ние вече сме мъртви. Ние сме следващите жертви на кучетата. Нямаме никакви шансове, Реджи.

Шоу се изправи и помогна на Кейти да стане.

— Реджи има право. Не бива да спираме.

Уит вдигна поглед към него.

— Наистина ли вярваш, че в това има смисъл?

— Не, но искам да накарам този кучи син да поработи още малко по въпроса. Ти не искаш ли?

Изпълнен с нов прилив на енергия, Уит пъхна ножа в джоба си и скочи на крака. После четиримата с всички сили се втурнаха към брега.