Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (71)

71

Фьодор Кукин беше обзет от нетърпение, а това означаваше, че е раздразнен, което пък на свой ред означаваше, че отново беше започнал да кръстосва хижата си по маршрута с прецизни прави ъгли. Един реактивен самолет под наем току-що беше кацнал на четирийсет километра от там. Той си представи как Алън Райс се качва в джипа, за да пристигне за срещата си с него. Притежаваше информация, за която в момента Кукин жадуваше повече от всичко в живота си.

Но трябваше да чака. Четирийсет километра по шосета, които не бяха в добро състояние. Един час — или повече, ако времето продължаваше да се разваля, каквито бяха изгледите през целия ден.

— Всичко наред ли е, мистър Уолър?

Той спря да кръстосва стаята и когато вдигна поглед, видя Паскал на прага. Беше с джинси, ботуши, вълнена риза и кожено яке. Винаги носеше под якето си пистолет. Майка му беше дребна и жилава и Паскал беше наследил нейната физика. Чертите на лицето му също напомняха нейните. В този случай гръцките гени бяха победили украинските. Сега това лице беше покрито с жълти и морави синини благодарение на високия мъж, който беше пребил и двамата в катакомбите на Горд.

— Просто си мислех, Паскал. Другите ще пристигнат след около час.

— Да, сър.

— Как се чувстваш?

— Добре съм.

Кукин не можеше да отрече, че дребният мъж беше силен. Ръката му можеше да виси само на кожата, а той сигурно пак щеше да помоли само за аспирин — или по-вероятно нямаше да помоли за нищо.

Силен е, като баща си.

Връзката на Кукин с майка му беше кратка, но забележителна. Той беше заминал на почивка в Гърция като награда за добрата си работа в Украйна. На светлината на яркото слънце, каквото сякаш не съществуваше в Съветския съюз, или поне не му се беше случвало да го види, Фьодор Кукин беше легнал с една жена и двамата си бяха направили бебе. Кукин не беше там, когато бебето се роди, но той беше избрал името на сина си. Паскал беше често срещано френско име. На латински означаваше нещо, свързано с Великден, а на иврит — с еврейската Пасха. Кукин беше кръстил момчето в чест на майка си, която беше французойка, но и еврейка — макар че беше приела католическата вяра още като малко момиче. Никога не беше казвал на никого за-нейната националност, нито за нейните и собствените си религиозни убеждения. Във високите кръгове на властта в Съветския съюз нямаше да ги приемат добре.

— Добра работа, Паскал — каза Кукин.

Когато се взираше в лицето на мъжа, както правеше понякога, му се струваше, че вижда отражение на самия себе си. Беше изпращал сина си като наемен войник в различни конфликтни точки по целия свят. Паскал беше обучен от най-блестящите военни умове. Беше се сражавал на места като Косово, Босна, Хондурас, Колумбия и Сомалия. И винаги се беше връщал при баща си с усмивка на лицето си и още военен опит, натрупан в гените си. Кукин го беше научил и на някои от по-старите номера — с известна бащинска гордост, чувство, което му беше непривично. Все пак Паскал беше незаконороден. Но освен това беше единственият наследник на Кукин. Не беше достатъчно умен, за да управлява бизнеса, но беше достатъчно способен да защитава онези, които го движеха.

— Благодаря, сър. Ако имате нужда от нещо, само ми кажете.

Паскал се оттегли и Кукин потърка белезите на китката си. Бяха от дебелата рибарска корда, която се беше забивала толкова дълбоко в кожата му като дете, че белезите от нея останаха завинаги. Това беше начинът, по който баща му учеше сина си на подчинение. Уроците обикновено бяха допълвани с пиянски крясъци и тежки юмруци. Окачваше го като уловена риба — така че пръстите на краката му едва достигаха до леденостудения под. Висеше с часове, докато не започнеше да му се струва, че сухожилията на коленете и глезените му ще се скъсат.

По гърба му също имаше следи от насилие. Колан, кожен каиш или въдица, чиито метални водачи захапваха момчешката му кожа и го жилеха като армия от хиляда оси. Това бяха инструментите на баща му и житейските уроци, които даваше на единственото си дете.

Добрата му майка винаги се бореше за него и дори понякога нападаше далеч по-едрия си съпруг чийто ръст и конструкция в крайна сметка самият той беше наследил. За верността си към своето дете тя беше наказвана още по-жестоко. След това двамата с часове лежаха на пода, прегърнати в общата си болка, като се грижеха за раните си, проливаха сълзи и тихо говореха на френски, така че техният баща и съпруг да не ги чуе, защото това несъмнено щеше да предизвика нов изблик на ярост.

Кукин беше излъгал Алън Райс, а по-късно и Джейни Колинс, или както там беше истинското й име. Баща му не беше умрял при битов инцидент в къщата им в Русийон. Всъщност бащата на Кукин никога не беше ходил нито в Русийон, нито където и да било във Франция. Едно бедно семейство от провинциална Украйна по онова време нямаше откъде да се сдобие нито с пари, нито с разрешително за такова пътуване. Дори нямаше да стигнат до границата. Ако нямаха нужните документи, нямаше никаква причина да ги пуснат извън пределите на съветската империя. По-скоро щяха да ги екзекутират на място, а телата им щяха да бъдат оставени на пътя като боклук, паднал от някой камион, за назидание на останалите, които замисляха подобно неподчинение. И Кукин трябваше да признае, че това щеше да бъде много ефикасно предупреждение. По-късно и той беше отправял такива.

Едва след като се беше издигнал на висок пост в КГБ, на най-верните като него беше разрешено да пътуват извън страната. Беше получил специално разрешително, за да заведе майка си до родното й място. Беше остаряла без време и не й оставаха много години. Къщата им не беше обитавана и макар че Кукин тогава нямаше много пари, беше намерил начин да я купи на майка си. Тя щастливо живя в нея в продължение на пет години, до смъртта си. Кукин я посещаваше от време на време. Тя го наричаше с френско име, което с отслабналия си ум смяташе за истинското му име. Верен на Съветите до мозъка на костите си, Кукин щеше да убие всеки човек, който го нарече по този начин, но когато старата му болна майка произнасяше това име, той само кимаше, проливаше една-две сълзи и стискаше сухата й ръка, като отговаряше на всичките й въпроси като добър френски син, който иска да зарадва любимата си маман.

Кукин се вторачи през прозореца на хижата към недалечния бряг, напрегнал слух в очакване на шума от автомобилни гуми по натрошения чакъл от другата страна на къщата. Той погледна часовника си. Алън Райс трябваше да пристигне след не повече от двайсет минути. Погледът му отново се върна към водата и в мислите му изплува друг спомен. Този път споменът беше щастлив.

Разбира се, Азовско море беше твърде плитко, за да осъществи своя план. Ето защо в една безлунна нощ през октомври преди няколко десетилетия, порасналият и много възмъжал Кукин, вече високоценен служител на страховитото КГБ, беше извлякъл баща си от колибата му, беше го натоварил на една лодка и беше отплавал към по-дълбоки води. Минаха през Керченския пролив, за да влязат в Черно море — десет пъти по-голямо от съседното Азовско море. Още по-важното беше, че най-дълбоката му точка беше на повече от две хиляди метра.

Кукин беше спуснал котва и заедно с тримата си другари, които бяха дошли да му помогнат, бяха завързали баща му с най-здравата рибарска корда, която успяха да намерят. Очите на стария Кукин бяха изскочили от ужас още в началото на подготовката. За кордата и за дебелите стоманени кабели, с които бяха омотали главата и раменете му, бяха завързани два метални контейнера от по двеста литра всеки, пълни с пясък. Това беше една от любимите техники на съветските охранителни служби, когато трябваше да елиминират някого. Някои от офицерите в КГБ дори ги наричаха „златните пантофки“.

Кукин беше погледнал в очите на баща си за последен път. Сега ролите им бяха разменени. Големият беше станал малък, а малкото момче вече беше силен мъж, повече от способен да се справи с чудовището, което го беше наказвало толкова безмилостно. Кукин му заговори на два езика. Първо му го каза на френски — знаеше, че старият кучи син разбира този език, макар и неохотно. После и на украински — който щеше да му бъде съвсем ясен.

След това преметнаха контейнерите през борда и само след миг кабелите се опънаха и старецът също полетя във водата, като крещеше от ужас. Всичко свърши за няколко секунди. Кукин пое руля и ги върна там, откъдето бяха отплавали. Погледна само веднъж зад гърба си към мястото, където неговият мъчител щеше да преживее последните си мигове. След това се обърна напред и спря да мисли за него.

Джипът пристигна. Алън Райс беше тук с обещаната информация.

Беше дошло времето Фьодор Кукин да открие и залови още един враг, който беше пожелал да го нарани.