Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (29)

29

Реджи чу клаксона и погледна часовника си. Закъсняваше. Тя надникна през прозореца. Шоу седеше на своя скутер „Веспа“ близо до входната й врата. Беше облечен с бежов спортен панталон и бяла памучна риза, пусната над кръста. Носеше мокасини без чорапи. Тя почука по стъклото, за да привлече вниманието му, и вдигна два пръста.

Реджи бързо приключи с обличането и си сложи обиците. След това оправи косата си пред огледалото, макар че нямаше особен смисъл, след като предстоеше да се вози на скутер. Накрая приглади роклята си. Нарочно беше избрала тясна рокля. Не искаше полата й да се вдигне над главата, докато се носят по селските пътища на Южна Франция.

Сложи си червило и забърза надолу по стълбите. Заключи входната врата и помаха на Шоу.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той.

— Това беше целта — засмя се тя. — Ти също изглеждаш добре по един небрежен начин. Изобщо не приличаш на лобист. Впечатлена съм.

— Добре, защото това пък беше моята цел.

Тя се качи зад него и си сложи каската, която той й подаде.

— Хубав скутер — отбеляза тя, като погали светлосиния метал на корпуса.

— Най-добрият начин за придвижване тук. Дръж се.

Тя го хвана през кръста и се притисна към гърба му. Когато усети ръцете й върху тялото си, по гръбнака на Шоу сякаш протече ток. Усещането беше толкова силно, че той дори трепна.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Нищо ми няма. Просто гърбът ме боли от гребането.

Той натисна газта и двамата потеглиха с около двайсет километра в час. Когато стигнаха до основното шосе, той увеличи скоростта двойно.

— Къде отиваме? — подвикна той през рамо.

— Аз ще те побутвам, когато трябва да завиеш.

Той кимна, за да покаже, че е разбрал.

Петнайсет минути по-късно вече се изкачваха по един стръмен хълм, а 125-кубиковият двигател на веспата виеше в знак на протест. Шоу намери място за паркиране, после двамата свалиха каските си и той ги закрепи за мотопеда. Продължиха пеш до ресторанта, който беше само на половин пресечка, и седнаха на терасата с изглед към долината.

— Добър избор — каза Шоу, докато гледаха пейзажа.

— Храната също е прекрасна — каза тя.

След като поръчаха, и двамата по навик отделиха няколко секунди, за да огледат масите наоколо. После отново насочиха вниманието си един към друг.

— Значи си разведен, с две деца? Къде са те сега, при майка си?

— В момента да, но ги гледаме и двамата.

Шоу отчупи от хляба, потопи го в пресния зехтин и отпи от виното си.

— А ти? Знам само, че си богата.

Тя сбърчи нос.

— Горе-долу това е всичко. Занимавам се с няколко благотворителни кампании. Но най-вече пътувам — предполагам, че търся нещо. Просто не съм сигурна какво точно е то.

Тя също отпи от виното си и прибра косата си зад ухото. Не гледаше към Шоу — очите й бяха насочени някъде зад гърба му. По някаква причина Реджи се затрудняваше да играе ролята си пред него.

— Струва ми се, че мислиш прекалено много — каза той. — Отпусни се. Нали си на почивка.

Тя прокара пръста си по ръба на винената чаша.

— Как смяташ, какви са тези хора, които са взели под наем вилата до моята?

Той сви рамене, но отговори:

— Всъщност имам една идея.

Заинтригувана, тя се наведе към него. Шоу се усмихна.

— Не очаквай чак толкова много. Проверих в агенцията за недвижими имоти в градчето, но те не отговарят за тези вили и не знаят нищо.

Нямаше никакво намерение да си признае, че всъщност е говорил точно с агентката, която уреждаше отдаването им под наем, нито пък че е наясно, че и тя е направила същото.

— Добре — каза Реджи. — И какво?

— Мисля, че може да е някакъв политик. Нали се сещаш? Те пътуват с антураж. Изпращат охраната си предварително и други такива. Когато бях във Вашингтон, постоянно виждах такива неща.

Реджи се облегна назад, като се опитваше да не показва разочарованието си.

— А може и да е някой много богат, доста по-богат от мен.

— Да, като Бил Гейтс или Уорън Бъфет.

— Или мафиот. Нали каза, че един от мъжете изглеждал опасен.

— Е, сигурно дори Бил Гейтс не наема охранители, които приличат на програмисти. Човек трябва да изглежда опасен, за да върши тази работа.

— Сигурно си прав.

— Ще трябва просто да почакаме и да видим кой ще се появи във вилата.

Донесоха им храната и разговорът продължи в други посоки. Два часа по-късно подкараха обратно към Горд в гаснещата светлина на деня. Когато Шоу зави по пресечката към вилата на Реджи, на пътя им се изправи мъж в черен костюм и бяла тениска, за да им попречи да минат. Наложи се Шоу да натисне спирачката толкова рязко, че Реджи се блъсна в него и едва не падна от скутера.

Шоу вдигна визьора на каската си и огледа мъжа. Не беше много по-висок от Джейни, но дори под костюма се виждаше, че е жилав, без нито грам тлъстини. Косата му беше къдрава, брадичката — остра, съсредоточеният му поглед не пропускаше нищо, а ръцете му изглеждаха силни и сръчни. Шоу заключи, че мъжът е десничар, защото сакото му беше ушито по-широко от лявата страна, за да скрива кобура под мишницата.

— Къде сте тръгнали? — попита вежливо Паскал.

— Изпращам дамата — отговори Шоу. — И като се има предвид, че улицата не е частна, не знам защо изобщо го обсъждаме.

С периферното си зрение Шоу забеляза, че Реджи притеснено се размърда. Усети как един от ноктите й се забива отстрани в тялото му.

Паскал се обърна и загледа двете вили.

— Вие ли сте наели тази вила? — попита той и посочи дясната сграда.

— Да — отговори Реджи, без да вдига визьора на каската си.

Мъжът я изгледа вторачено от глава до пети — от каската до дългите й голи крака.

— Значи вие сте Джейн Колинс?

Сега вече Реджи рязко вдигна визьора си.

— Откъде знаете?

— Брокерката от агенцията за недвижими имоти беше много услужлива.

— Това е нарушение на личната неприкосновеност.

— Не — възрази спокойно Паскал. — Просто е част от работата ми.

— Каква е тази работа? — обади се Шоу.

— Да кажем, че се занимавам с управление на сигурността.

— Можем ли вече да тръгваме? — попита Реджи.

— Разбира се. Просто ще дойда с вас, за да се уверя, че всичко е наред.

— Мисля, че дамата няма нужда от помощ — каза Шоу.

— Недей, няма проблеми — обади се бързо тя.

Веспата на Шоу изпърпори нагоре до вилата, като осветяваше пътя с единствения си фар, а мъжът ги последва. Сега видяха, че там е паркиран не само микробусът ситроен, но и два големи джипа, които някак си бяха успели да се изкачат по тесните улици от центъра на Горд, без да изпочупят страничните си огледала. Освен това всички лампи във вилата светеха. Шоу забеляза сенки, които преминаваха зад един от прозорците.

Двамата слязоха от веспата и Реджи отвори вратата. Чу се бибипкането на алармата.

Паскал, който беше спрял близо до скутера, кимна одобрително.

— Радвам се, че използвате алармата, госпожице. Допълнителната безопасност никога не е излишна.

— Искаш ли да вляза, Джейни? — попита Шоу, докато Паскал стоеше и ги гледаше.

Реджи се поколеба, но накрая каза:

— Не, няма проблеми. Уморена съм. Благодаря за вечерята.

Тя затвори вратата, а Шоу отново яхна скутера.

— Готина мацка — отбеляза Паскал.

Шоу познаваше мъже от специалните части навсякъде по света, които изглеждаха точно като този човек. Те винаги печелеха срещу високите атлети с мускули, изградени във фитнеса. В тази професия най-важното не беше силата или дори бързината, а издръжливостта. В техния свят костенурката винаги имаше предимство пред заека. Тези мъже можеха да се бият не по-зле от най-добрите, да откъсват крилцата на пчела с изстрел от четиристотин метра, да променят плановете в движение, да разчитат сложни карти на бегом, да се прикриват съвършено, когато се налага, и да смачкат противника като валяк, когато прикритието им бъдеше разкрито. Но в крайна сметка всичко опираше до способността да оцелееш. Изхождайки от тази логика, Шоу никога не беше наблягал на вдигането на тежести, а вместо това беше изтърквал подметките на маратонките си от тичане нагоре по стръмното и обратно надолу. Този тип издръжливост, точният мерник и здравите нерви определяха кой ще се прибере жив и здрав и кой ще прекара остатъка от вечността в ковчег.

Той се отърси от тези мисли, когато Паскал пристъпи към него.

— Имате ли нужда от нещо друго? — попита той. — Ако не, ще ви помоля да си тръгвате, за да мога да проверя района.

Мъжът всъщност действаше много професионално — без да отправя открита заплаха. Наистина беше добър. Но човек като Уолър можеше да си позволи най-доброто. Шоу се върна обратно в хотела си и се обади на Франк.

— Добре — каза Франк, след като Шоу завърши доклада си. — Играта започва. Дръж ме в течение.

Шоу се преоблече, изчака още три часа и отново излезе, този път пеша, като преди това взе от сейфа на хотела уреда си за нощно виждане, който приличаше на обикновен фотоапарат. После се плъзна по тъмните улици на Горд. При обичайни обстоятелства щеше да се радва, че целта е пристигнала по разписание. Макар че наемът на вилата беше платен, а частната обиколка на Ле Бо — фиксирана за определен ден и час, плановете винаги можеха да се променят и нямаше гаранция, че Уолър наистина ще се появи в Прованс. Шоу обаче не се радваше. Целта беше тук, но тук беше и Джейни Колинс. А Шоу подозираше, че това няма да доведе до нищо добро.