Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (10)

10

Реджи се събуди рано на следващата сутрин, седна в леглото си в спалнята на третия етаж в Хароусфийлд и потрепери. Тази част от къщата никога не се отопляваше. Тя погледна навън през прозореца. Дъждът беше спрял и дори изглеждаше, че през облаците се промъкват слънчеви лъчи. Реджи наплиска лицето си с вода от чешмата, сложи си анцуг и маратонки и излезе през задния вход на имението, за да потича. След осем километра, когато се беше изпотила и усещаше белите си дробове приятно напрегнати, тя се върна в къщата. От кухнята се разнасяше аромат на кафе и пържени яйца с бекон. Реджи си взе бърз душ, като през последната минута стисна зъби и издържа ледената вода от студения кран, докато старите водопроводни тръби скърцаха и дрънчаха в протест срещу начина, по който ги използваше. След това се преоблече с дънки, мокасини и черен пуловер с остро деколте, под който сложи бяла тениска, и слезе на първия етаж.

Понякога в Хароусфийлд се събираха цели двайсет души, но тя знаеше, че днес са по-скоро десетина, като някои от тях бяха специалисти по история, които работеха в библиотеката или в кабинетите на първия и втория етаж. Единствената им задача беше да идентифицират следващото чудовище, с което щеше да се заеме екипът. Имаше и лингвисти, които се потапяха в чуждите езици от местата, където дебнеше следващото зло. Други изследователи проучваха стари телеграми, откраднати дипломатически доклади и ръкописни сведения за различни зверства, доставени по тайни канали от Третия свят. Реджи знаеше, че този път задачата им ще бъде още по-трудна. Нацистите се славеха с изрядната си документация. Садистите, които бяха продължили по стъпките им на толкова различни места по света, не оставяха след себе си ясна следа за своите зверства.

Малъри беше подходил с голямо внимание, когато набираше хората, подходящи за работа тук. Разбира се, нямаше формален процес по назначаване. Нямаше как да пуснат обява във вестника, че търсят кандидати за работа извън закона — хора с остро развито чувство за справедливост, които нямат нищо против да бъдат избивани извергите, стократно заслужили своите безпощадни присъди.

В нейния случай Малъри беше попаднал на нея в университета, където беше гостуващ лектор. След нещо като ухажване, което продължи няколко месеца, той беше повдигнал въпроса за възмездието за нацистите, успели да избягат от Германия преди падането на Третия райх. След като Реджи с ентусиазъм се беше съгласила с мотивите зад тази идея, той беше продължил с изложението си — докато не стигна до теоретичната възможност светът да си спести съдебния процес, като бъдат обединени ролите на прокурор, съдебни заседатели и екзекутор.

Минаха няколко месеца, в които той я остави да помисли. Когато тя отново го потърси с конкретни въпроси, той беше отговорил на някои от тях — и то пестеливо. А след като долови как чувството й за отдаденост на каузата се задълбочава, постепенно я беше запознал и с някои от другите. Уит беше единият от тях, а другата беше Лиза. Мина още един месец и Малъри й донесе изрезка от вестник със съобщението за някакъв старец, открит убит в разкошния си дом в Хонконг. Макар че това не беше изнесено като информация, Малъри и обясни, че той е бил идентифициран като бивш командир на концентрационен лагер, един от най-верните приближени на Хайнрих Химлер. Двамата до късно обсъждаха етичните въпроси, свързани с ликвидирането на нациста. Никой не го каза директно, но Реджи остана с впечатлението, че професорът и останалите, с които я беше запознал, стояха зад убийството. Към този момент тя вече отчаяно искаше да се присъедини към тях.

Едва тогава професорът за пръв път я доведе в Хароусфийлд. Реджи премина през поредица от психологически тестове, за да се определи дали е подходяща за член на екипа. Тя с лекота премина тази бариера, като изненада дори себе си с хладната си непоколебимост. Последваха тестове за физическата й форма. Реджи беше добра спортистка, но беше принудена да до стигне до такива нива на сила и издръжливост, каквито дори не подозираше, че притежава. Струваше й се, че белите й дробове ще се пръснат, докато единствено с усилие на волята налагаше на съсипаното си тяло да преодолява коварните препятствия на провинциалния английски пейзаж, които я смайваха със съществуването си. Уит Бекъм беше неотлъчно до нея през цялото време, макар че вече беше минал това изпитание, когато самият той се беше присъединил към екипа. След това имаше и специализирани тренировки: стрелба, бойни изкуства и оцеляване в безброй различни ситуации, които бяха смъртоносно предизвикателство.

По време на учебните занятия тя разбра как да проучва обектите си и биографията им, за да събира ценни разузнавателни сведения. Преподаваха й чужди езици и умението да лъже убедително; как да играе различни роли и как да познава кога другите се преструват. Научи се да проследява обектите толкова незабележимо, че да я усетят едва когато им се покаже. С упражнения и повторения десетки подобни умения бяха набити в съзнанието й до такава степен, че не се налагаше да се замисля за тях, за да ги приложи.

След като обучението й завърши, беше включена като помощник в три мисии: в две от тях водещият беше Уит, а в третата — Ричард Дайсън, опитен убиец на нацисти, който междувременно се беше оттеглил. Първата мисия, в която тя трябваше да извърши и последното действие, беше срещу един възрастен австриец, живеещ в Азия, който беше помогнал на Хитлер да убие стотици хиляди хора само защото бяха посещавали синагога. Реджи беше успяла да проникне в кръга на близките му, като стана бавачка на детето на младата му съпруга. Чудовището имаше пет брака зад гърба си. Солидното състояние, натрупано от кражба на антики през войната, му позволяваше да се развежда и да се жени отново, без да застрашава луксозния си начин на живот. С последната му съпруга имаха едно дете — петгодишно момченце, заченато посредством изкуствено оплождане със сперма от донор. Реджи подозираше, че старият нацист беше избрал донора по цвета на кожата, косата и ръста му — а именно бял, рус и висок.

Беше работила при тях в продължение на един месец, през който той се беше опитал да я свали поне пет пъти. Съдейки по това, което й беше казвал в състояние на алкохолно опиянение, Реджи с лекота можеше да се превърне в съпруга номер шест, ако изиграеше картите си правилно. Една нощ по предварителна уговорка тя отиде в спалнята му — по негово настояване двамата съпрузи имаха отделни спални. Отново беше пиян, така че Реджи с лекота се справи с него. След като го завърза и запуши устата му, тя извади снимките от едно скривалище и му показа лицата на някои от жертвите му — изискване, което стриктно се спазваше при всички мисии. В самия край на живота си чудовищата трябваше да осъзнаят, че възмездието най-после ги е застигнало.

Страхът му отначало я беше развеселил. Но когато дойде моментът да сложи край, Реджи се беше поколебала — слабост, която не беше признала пред никого. Нито на Уит, а особено на професора. В окуражителните си думи към Доминик също беше пропуснала тази част от личната си биография. Но тогава чудовището я беше погледнало умоляващо. В очите му се четеше неистова молба да бъде пощаден. По време на инструктажа вече я бяха предупредили, че този момент ще дойде, а и че няма обучение на света, което да я подготви за него.

И се бала оказали съвсем прави.

Решимостта й сякаш се изпаряваше с всяка следваща сълза, пролята от него — един беззащитен старец. Ръката й с ножа се отпусна и тя видя облекчението в очите му. Можеше просто да каже, че са я разкрили и мисията се е провалила. Никой никога нямаше да разбере истината.

Но се случиха две неща, които предотвратиха подобен завършек. Първото беше, че когато мъжът видя как тя отслабва, в очите му проблесна подигравка. А второто беше снимката на Даниел Абрамовиц, на две години, на която в малката му глава се виждаше дупка от куршум. Снимката беше извадена от личния архив на чудовището, който грижливо беше събирал през годините като командир на лагера.

Реджи беше забила ножа в гърдите му, докато ръкохватката не опря в гръдната му кост. След това беше дръпнала острието първо нагоре, а после надолу, преди да изпълни същите действия и хоризонтално, за да прекъсне артериите и да разкъса сърдечните камери, точно както я бяха научили. Подигравката изчезна от очите на стареца. В продължение на една дълга секунда, докато животът все още не го беше напуснал, Реджи видя в тях омраза, страх, ярост, после отново страх и накрая безизразното стъклено изражение на смъртта.

„Дано Господ разбере защо то правя“, беше прошепнала тя и тези думи се бяха превърнали в ритуал, който изпълняваше в края на всяка мисия.

След това Реджи никога повече не се беше поколебавала.