Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (67)

Глава VII

Винаги настъпваше известен отлив след такова голямо събитие, каквото беше Състезанието на хилядолетието. Скоро след като то свърши, Аззи пак започна да се чуди какво да прави. И реши да види какво се е случило с Фауст и другите.

Откри Фауст в една кръчма извън Краков. За негово огромно изумление, там беше и ангелът Бабриел, седнал в сепарето до Фауст с бира пред себе си. Те поздравиха Аззи с добре дошъл, когато влезе, и му предложиха едно питие.

Фауст продължи разговора си, откъдето го беше прекъснал:

— Чу ли я онази дама, Ананке? Това беше Маргарита, която преди това правеше всичко възможно, за да ме спечели!

— Не го приемай като нещо лично, стари приятелю — заобяснява Бабриел. — Тя говореше от името на Необходимостта.

— Да, но защо ли Ананке е избрала именно нея? — Той се замисли за миг и продължи:

— Предполагам, че е притежавала онези качества, нужни на Необходимостта, за да може сляпо да управлява човешката съдба.

Бабриел премигна, отпи от своята отрова и остави чашата.

— Значи си го разбрал, така ли? Е, видя ли, че и ти научи нещо, Фауст?

— Но не ми е достатъчно — отвърна Фауст. — Аз можех да се справя, Бабриел! Имам предвид нас, хората. Можехме да отхвърлим и последната тирания. Само ако…

— Не и сам — каза Бабриел. — Не искам да звуча като моралист, но всъщност ние осъждахме недостатъците на цялото човечество, а не само твоите.

— В това има нещо нездраво — възрази Фауст. — Всичко, още от самото начало, е било против нас. Те разбират какви са качествата, които ни липсват, после казват, че се нуждаят именно от тях и ние губим, защото не ги притежаваме. Но откъде биха могли да получат престава как бихме се държали, ако не от самите нас?

— Вярно — кимна Бабриел. — Хайде стига вече, дай да не говорим повече за политика. Играта свърши. Дай да пийнем, да поговорим за доброто старо време и да си ходим.

В този миг влезе Мак, затананикал някаква студентска песничка. От състезанието насам той забележително се бе поправил. Сега беше търговец, на път да спечели собствено богатство. И имаше красива приятелка, която силно напомняше за Маргарита. От посещението си в Рая насам, се бе върнал към живота си на Земята с огромна радост.

Другите се събраха около него. Аззи попита:

— И какво ти каза Той?

— Кой?

— Бог, разбира се. Гледахме те от Палатата на правосъдието как се изкачваш към Рая. Какво научи?

Мак премигна от неудобство.

— Не бих могъл да кажа, че съм научил нещо. Пък и така или иначе не се срещнах лично с Бог. А само с един Негов приятел.

— Но той ти е казал, че всъщност ти печелиш състезанието, нали?

— Е, не точно. От всичко казано разбрах, че трябва да правя с живота си онова, което искам. И аз това и правя.

— Само това ли можеш да ни кажеш? — попита Аззи.

Мак се смръщи и не отговори. После пак се усмихна.

— Хайде, приятели — каза той, — запазил съм маса за всички ни в „Ранената патица“. Там ни чака готова печена гъска. Ще ядем и ще вдигаме наздравици за делата си и ще се смеем над своите недостатъци си.

Тази идея се хареса на всички. Но Фауст каза, че ще отиде при тях по-късно. Той излезе от кръчмата и тръгна по улица „Малкия Казимир“, докато стигна до малка чайна, където си бе уговорил среща с Елена, и влезе вътре.

Елена седеше на малка маса и си пийваше оранжада със сламка. Тя му се усмихна студено, когато той влезе и седна до нея.

— И така, скъпа моя — каза Фауст — ти ги преметна тия стари дами. И сега се връщаш при мен!

— Само за да ти кажа сбогом, Йохан — каза Елена.

— О? Така ли си решила?

— Реших да се върна при Ахил — кимна Елена. — Това е необходима част от архетипа на Елена. В крайна сметка се върнах окончателно при Менелай, когато бях женена за него.

— Е, предполагам, че е за добро — Фауст не съжаляваше особено, че си отива от него, защото тя беше прекалено хубаво нещо, за да може да му се случи завинаги. — Нашите архетипове не си подхождат много. Ние и двамата сме доминиращи, уникални. Но само си представи колко хубаво бихме могли да си живеем!

— Повече ти, отколкото аз — отвърна му Елена. — И освен това ти предпочиташ малките гъсарки. Защо не се хванеш пак с твоята Маргарита?

— А ти откъде знаеш за нея? — настоятелно попита Фауст. — Няма значение, знам, че няма да ми кажеш. Пък и Маргарита е вън от играта. А ако трябва да сме точни, аз всъщност не я ценя много, ако и за кратко да е била Ананке.

На вратата на чайната се затропа. После се чу шум от дъвчене, сякаш три стари вещици гризат дървенията. Изпод вратата протече зелена слуз.

— Не трябва да караме Налудничавите сестри да чакат — Елена стана и тръгна към вратата.

Останал сам в чайната, Фауст се загледа с празен поглед в нищото пред себе си, в което виждаше единствено собствените си разбити мечти.

Никой не го удовлетворяваше. Мъже, жени, духове, всички му се струваха прекалено лекомислени. Та дори и Ананке се оказа една интелектуална празноглавка. Спомни си, колко добре се чувстваше, застанал начело на най-великия легион от магьосници, който е бил събиран някога. Те биха могли да положат началото на нова ера. И под тяхното водачество човечеството действително би могло да се издигне… Или да умре по пътя натам! Макар че все още не! Ала един ден… Един ден човечеството ще заслужи своя Фауст. Тогава нека да внимават!

Той стана и тръгна да излиза. В този миг въздухът изсветля и пред него застана Илит. Тя изглеждаше извънредно привлекателна. Фауст я гледаше без да промени изражението си. Предполагаше, че е дошла да му предаде някое ново съобщения я от Доброто, я от Злото, а той не искаше да ги знае.

— Да — попита той — какво има?

— Напоследък си мисля — започна Илит. После се разколеба. Беше облечена в дълга изумруденозелена роба, събрана отпред по римската мода. На нежния й врат висеше перлен наниз. Косата й бе отметната назад и подчертаваше дългия овал на лицето й.

Тя продължи:

— Преди бях вещица, която служеше на силите на Мрака. После преминах към светлината. Но сега разбирам, че и двете си приличат в много отношения.

— Без съмнение — каза Фауст. — Но защо ми говориш всички тия неща?

— Защото искам да започна отначало — каза Илит. — Искам нов живот, отвъд Добро и Зло. И си помислих за теб, Фауст. Прав или не, ти вървиш по своя път. И затова си мислех да те питам — случайно да имаш нужда от помощничка?

Фауст я погледна. Тя беше привлекателна, интелигентна и усмихната. Той изправи гръб и опъна рамене. Чувстваше как фаустовския дух го изпълва отново.

— Да — каза той. — Мисля, че това е въпрос, който трябва да преследваме до пълното ми удовлетворение. Седни, скъпа моя. Остани. Това може би е началото на един прекрасен момент.