Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни и Робърт Шекли ПРОСТО ШЕМЕТЕН ФАРС

Американска Второ издание

Библиотека „Фантастика и фентъзи“ № 6.

Светлана Комогорова — Кома, превод, 1996

Софка Ташчиева, библиотечно оформление, 1998

Веселин Праматаров, корица, 1999

Редактор Нина Иванова

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 60×90/16. Печатни коли 14,5. 232 с. Печат „АБАГАР“ ООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“, София, 1999

ISBN 954-527-107-8

 

ROGER ZELAZNY & ROBERT SHEKLEY

A FARCE TO BE RECKONED WITH

BANTAM BOOKS, NEW YORK, 1995

Copyright © 1995 by the Amber Corporation and Robert Shekley


На Нанси Апългейт, с благодарност

за кръвта, потта и сълзите

 

Роджър Зелазни

На съпругата ми Гейл, с цялата ми любов

 

Робърт Шекли

Част първа

Глава 1

Илит се поздрави с късмета си. Бе избрала разкошен ден за пътуването от Небесата до малкото спретнато гробище край Йорк, Англия. Беше краят на май. Слънцето грееше величаво. Разни птички палуваха из мъхнатите клони на дърветата, кацаха по оградата и пееха с цяло гърло. А най-хубавото беше, че дузината поверени й ангелчета бяха много, много добрички — дори за ангелчета.

Младежта си играеше кротко из гробището. Илит тъкмо бе започнала да се поотпуска, когато изведнъж на по-малко от десет крачки от нея нещо избухна и се появи жълт облак дим. Разнесе се мирис на сяра. Щом димът се поразсея, пред нея изникна нисичък рижав демон, обвит в черна мантия. Лицето му наподобяваше лисича муцуна.

— Аззи! — извика Илит. — Какво правиш тук?

— Рекох да си почина малко от адските работи, да поразгледам малко свети местенца — обясни Аззи.

— Да не си решил да сменяш ориентацията?

— Аз да не съм като тебе. — Аззи намекваше за предишната кариера на Илит, навремето тя беше вещица. — Тия твоите са симпатяги — махна той с ръка към ангелчетата.

— Ужасно са добрички, нали ги виждаш — отбеляза Илит.

— Че те ангелите поначало са си такива, нищо ново не ми казваш.

Всъщност ангелчетата тъкмо бяха почнали да тичат из гробището и да се карат. Тъничките им медени гласчета се извисиха в простора:

— Я виж какво намерих! Гробницата на свети Ателстан Лицемерни!

— А, така ли? Аз пък намерих надгробния камък на света Анна Нервозна, а пък тя е много по-важна, ако искаш да знаеш!

Всички ангелчета бяха като вадени от един калъп — с надути физиономийки и униформени, гладки медноруси къдрици, подредени в прическа „паж“ — тъкмо тя беше страшно на мода него век. До едно бяха с пълнички крилца, покрити все още с млечна перушина, и скрити под пътни наметала в бяло и розово. Обичайно беше ангелите, които посещават Земята, да крият крилете си.

Не че някой щеше да се изненада, ако види ангел през онази година — по-точно, 1324-а година. Всеки знаеше, че ангелите непрекъснато и най-редовно сноват между Небето и Земята, както и таласъмите, дяволите и останалите свръхестествени същества, съумели да оцелеят след смяната на главните богове — наред с няколко нередовни безсмъртни създания, които никой не бе успял досега да определи точно какво са. Ренесансът си беше доста еклектична епоха, що се отнася до божествата.

— А ти какво правиш тук, Илит?

Красивата чернокоса вещица обясни, че се е съгласила да придружава ангелските пуберчета на обиколката из Прочутите свети места на Англия — част от летния им курс по вероучение. Илит — вероятно заради миналото си на вещица, подчинена на Злото, преди да мине на другата страна заради любовта си към един млад ангел на име Бабриел — смяташе, че е много хубаво младите да се образоват по религиозните въпроси. Все трябваше да поназнайват нещо, та когато хората ги питат за едно или друго, Небето да не се черви заради отговорите им.

Отправната им точка бе Полето на мъчениците в Северна Англия. То бъкаше от прочути гробници и ангелчетата най-усърдно издирваха кого къде са насадили.

— Ей тука са погребали света Сесилия Лековерна — обясняваше едно от тях. — Тъкмо оня ден си приказвах с нея там горе. Помоли ме да кажа една молитва на гроба й.

— Децата май се оправят съвсем добре. Защо не дойдеш с мен? Каня те на обяд — предложи Аззи на Илит.

Навремето Илит и Аззи бяха двойка — в онези дни, когато и двамата бяха създания на Мрака и служеха на Злото. Илит все още си спомняше как лудееше по напетия млад демон с острата лисича муцуна. Е, това беше доста отдавна, разбира се.

Сега тя последва Аззи под разстлалия се дъб и немалко се изненада, когато изведнъж блесна светкавица и декорът рязко се смени. Внезапно тя се оказа на брега на ширнало се море. На плажа палми клатеха корони. Огромно, дебело червено слънце се бе разплуло на хоризонта. До ръба на вълните имаше маса, отрупана с какви ли не вкусотии и питиета. А зад масата върху пясъка се бе простряло широко легло, застлано със сатенени чаршафи и покрито с безброй възглавнички, в каквито ти душа иска размери, форми и цветове. Зад леглото малък хор от сатири пееше изкусителни песни.

— Защо не си полегнеш? — подметна Аззи, който бе придружил Илит на новото място. — Ще те нагостя с грозде и леден шербет и отново ще познаем насладите, на които се радвахме преди. Общо взето, твърде отдавна, а?

— Хей, я по-леко! — охлади Илит мераците на Аззи. — Забравяш, че съм ангел все пак!

— Изобщо не съм забравил — отвърна Аззи. — Само си помислих, че може би ти се иска да си починеш малко от това.

— Има си правила, които трябва да спазваме.

— Те важат ли за оная ти интрижка с доктор Фауст?

— Беше грешка — каза Илит. — Погрешна преценка от моя страна, направена в състояние на емоционален стрес. Както и да е, после се покаях. Сега съм много добре. Също както преди.

— Само дето заради това се разделихте с Бабриел.

— Не сме скъсали окончателно. Ти пък откъде го разбра?

— Кръчмите в Лимбо[1] са важни постове за размяна на новини между Рая и Ада.

— Не предполагах, че любовният ми живот е бил предмет на толкова важни клюки.

— Ей, маце, че ти навремето беше голяма работа. Мъкнеше се с мен, не си ли спомняш?

— Ох, Аззи, невъзможен си — въздъхна Илит. — Ако искаш да ме съблазниш, би трябвало да ми разправяш колко съм красива и желана, а не ти колко си важен.

— Абе право да си кажа, вярно, страхотно изглеждаш — призна Аззи.

— Пък ти, както винаги, си страхотно умен. — Илит отмести поглед към брега. — Много красива илюзия си създал, Аззи, само че наистина трябва да се връщам при децата.

Тя прекрачи морската илюзия и се намери отново в църковния двор — тъкмо навреме, за да спре ангелчето Ермита, което се канеше да издърпа ушите на ангелчето Димитри. Не след дълго до нея изникна и Аззи. Не личеше да е много съкрушен от това, че преди минутка са го отрязали.

— Добре, де… Не мисля, че ме желаеш чак толкоз силно. Не това те притеснява. Какво има, Аззи? — попита го тя. — Какво правиш тук?

— Живея между два поредни ангажимента — усмихна се криво Аззи. — Нямам работа. Дойдох да пообмисля с какво бих могъл да се захвана.

— Тук? В Англия?

— По-точно в средновековието. Това ми е един от любимите периоди в световната история.

— Ама как така си останал без работа? Мислех си, че силите на Злото би трябвало непрекъснато да те товарят със задачи, особено след като се справи по такъв майсторски начин в последното състезание, онова с Фауст.

— Уф! Хич не ми приказвай за него!

— Че защо?

— Съдиите на Ада ме лишиха от истинските почести, които наистина заслужавах, след като Мефистофел така оплете конците. Тия тъпаци в Ада си я карат, все едно положението им е сигурно довеки, и хич не се усещат, че са под постоянната заплаха да им мине модата и да изчезнат завинаги от мислите на човечеството.

— Силите на Злото под заплаха да изчезнат? Че какво ще стане с Доброто?

— Ами и то ще изчезне.

— Не може да бъде! — възкликна Илит. — Човечеството не може да живее без утвърдени представи за Добро и Зло!

— Така ли мислиш? Едно време точно така са живеели. Гърците са живели без абсолютни представи. Римляните — и те.

— Не съм чак толкоз сигурна — поклати глава Илит. — Пък и да е вярно, не мога да си представя човечеството да се върне към този простичък, но доста морално покварен начин на живот.

— Че защо пък не? — попита Аззи. — Доброто и Злото да не са хляб и вода! Човечеството съвсем спокойно може да си кара и без тях!

— Това ли искаш, Аззи? Свят без Добро и Зло?

— Естествено, че не! Аз съм създаден да творя зло, Илит, и то е моето призвание! Вярвам в него. Това, което искам, е да създам нещо впечатляващо в услуга на така нареченото Зло — нещо, което ще накара човечеството да се замисли, ще грабне вниманието му, ще го върне пак към добрата стара драма на Доброто и Злото, на победата и загубата…

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Естествено. Не че искам да се хваля, ама като си намисля нещо, най-често го правя.

— Поне със самочувствието нямаш проблеми.

— Само ако можех да накарам Ананке да мисли като мен! — възкликна Аззи. Ставаше дума за персонифицирания дух на Нуждата, която управляваше боговете и хората по своя неразгадаем начин. — Само че тая дъртофелница като се е вкопчила в тия свои неяснотии…

— Все ще измислиш нещо — успокои го Илит. — Само че вече наистина трябва да се хващам на работа.

— Как изтрайваш тия келеменца непрекъснато да ти висят на главата? — не се стърпя Аззи.

— Да се принудиш да харесваш онова, което е редно да ти харесва, е половината от цаката на това да си добър.

— Ами другата половина коя е?

— Да отрязваш старите гаджета, като вземат да ти правят мили очички. Особено пък ако са демони! Довиждане, Аззи, желая ти късмет.

Бележки

[1] Преддверие на ада, а в английския език „limbo“ означава още: склад за непотребни вещи, затвор и забрава, в текста думата се използва и в четирите смисъла. — Б.пр.