Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (41)

Глава III

Вратата към кабинета на Белиал се отвори с трясък. Белиал се стресна и подскочи. Дебелият демон с тяло на жаба, сиво-синкава кожа и изпъкнали оранжеви очи се бе взрял в огледалото на илюзиите, потънал в размисъл за собствената си интелигентност и красота, понеже в ада самолюбието заместваше самоуважението, пък и не очакваше някой да почука на вратата.

— Кои сте вие, хора?

— Аз съм Одисей — представи се Одисей — а това е Ахил.

— А, така ли?

Белиал ги огледа внимателно и видя, че имат класически гръцки вид — големи мъже с прави носове и къдрави кестеняви коси. Дори мъртви и без остатък от реалност по себе си, те пак изглеждаха внушителни. Някой изпълнен със страхопочитание низш чиновник, пазител на някоя от по-долните врати към царството на Мрака, трябва да ги бе снабдил с пропуски за временна реалност. Инак не биха могли дори да припарят дотук. Обитателите на класическото подземно царство биваха считани за нереални. Пък и в крайна сметка, това се оказа единствено възможният начин да се отърват от тях, а дори и това не вършеше работа през цялото време.

— Ахил и Одисей — промърмори Белиал. — Разбира се, че съм чувал за вас, но не съм очаквал да ви видя лично.

— Не ни пускат да излезем от Тартар — каза Одисей. — Някога бяхме прекалено силни за тях. А сега не ни позволяват никакви прояви, освен допустимите по архетипа, което помага единствено на известността ни.

— О, така ли? Лошо, лошо! Жалко, че не сте реални. Някои от нашите по-млади дяволи с радост биха изслушали някоя лекция или биха провели някоя дискусия с вас по време на сутрешната си закуска. Сигурен съм, че можете да ни научите на много полезни неща.

— Можем да поговорим за това някой друг път — каза Одисей. — Една лекционна обиколка не би била съвсем невъзможна. Но сега съм дошъл тук да говоря от името на приятеля си Ахил. Спрямо него бе извършена голяма несправедливост от един от вашите хора.

— Та значи ти представляваш Ахил, а? Той не може ли да говори сам?

— Разбира се, че мога — намеси се рязко Ахил. — Но проблемът е, че речта, както и натурата ми, са подвластни на пориви. Обикновено говоря припряно и изпадам в много неприятни положения. И най-често разговорът завършва с бой, който аз, разбира се, спечелвам. Но хората не ме обичат много. Обаче всички харесват Одисей.

— Достатъчно, Ахиле — обади се Одисей. — Нали се разбрахме, че само аз ще говоря.

— Извинявай, Одисей — каза Ахил.

— Няма нищо. Ако ме харесват хората, това е, защото съм нещо като полубог и се интересувам от обичаите и начините на действие, за разлика от тебе, Ахиле, който мислиш само за войни и за убиване.

— Как ми се иска да убия някой в този момент — каза Ахил. — Нервен съм.

— Успокой се — каза Одисей и се обърна към Белиал. — Знаем от сигурен източник, че един от вашите демони, на име Аззи, е отвлякъл един от нашите хора, а именно — Елена от Троя, измъкнал я е от Хадес и от мъжа й, без даже да успее да му каже довиждане. Дал я е на някакъв си магьосник на име Фауст, който я кара да участва в негръцки приключения.

— Това не може да бъде — каза Белиал. — Ние, служителите на Мрака, не отвличаме хора току така, без тяхно разрешение.

— Може би няма да е лошо да проверите този случай — предложи Одисей.

— Така и ще направя.

Белиал натисна един бутон на номератора пред себе си. — Госпожице Сигс?

— Да, Ваше Сиятелство.

— Чу ли този разговор?

— Да, подочух нещо, но беше съвършено случайно.

— Няма значение. Провери случая и ми докладвай веднага.

— Не е необходимо да проверявам, Ваше сиятелство. Това, което твърдят тези тъпаци, е самата истина. Хората вече започват да разправят небивалици за това как Аззи отвлякъл Хубавата Елена. Сигурно ще стане хубав мит.

— Проклятие, той не е имал никакво право да я отвлича! Има си правила!

— Да, Ваше Сиятелство. Но като че ли никой не знае точно какви са.

— В този случай е съвършено ясно — каза Белиал. Той никога не би пропуснал възможността да си върне на Аззи, който неколкократно се бе държал грубо с него на събрания за самокритика.

Белиал прекъсна връзката и се обърна към Одисей и Ахил.

— Очевидно жалбата ви не е неоснователна. Но аз нямам нищо общо с този въпрос и, за съжаление, не мога да направя нищо. По-добре да говорите с Мефистофел или направо с Аззи.

— А къде да ги открием? — попита Ахил.

— Всъщност, точно в момента и двамата са заети със състезанието.

— Какво състезание?

— Това е голямото Състезание на хилядолетието между Светлината и Мрака, с което ще се реши кой ще властва над човечеството през следващите хиляда години.

— А Елена какво общо има с това? — попита Одисей.

— Предполагам, че Аззи я е отвлякъл да я даде за награда на Фауст.

Ахил внезапно каза:

— Няма какво да говорим повече. Искаме си Елена!

— Да, точно така — обади се и Одисей. — Това е основното.

— Скъпи човече — отговори Белиал — разбирам положението ти. Но какво бих могъл да направя?

— Да ни разрешите да направим нещо сами — каза Одисей. — Нямаме нужда от вашата помощ, за да спасим Елена.

— Вие сте добри и смели мъже — провлачи Белиал. — Но нямате власт в този регион.

— Може би не. Но имаме важни приятели.

— И кои са те, моля?

Одисей прокара пръст по носа си, за да покаже, че е нужно да се прояви предпазливост. — Не изказвайте имената им, освен, ако не искате да дойдат тук при вас!

Тогава Белиал разбра. Одисей говореше за Евменидите^[1]! Също известни като Еринии и като Фурии! Някои от тези древни сили все още имаха власт. Като самата Ананке. Белиал реши, че не е здравословно да продължава разговора в тази насока.

— Ако мислите, че ще можете да се справите — каза той — продължавайте. Имате моето разрешение. — Той се намръщи. — Не че искам да ви критикувам, но вие двамата не сте особено телесни.

— Това е най-доброто, което можем да направим. Ние сме мъртви, знаете — каза Одисей.

— Вижте какво — реши Белиал. — Ето два свободни пропуска за Кухнята на вещиците. Кажете им да ви дадат по едно тяло. Не всички тук в Ада сме толкова лоши като някои, чиито имена бих могъл да цитирам.