Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (19)

Глава III

Мак се събуди с чувството, че в палатката при него има някой. Беше се стъмнило. Трябва да беше спал няколко часа. Някой бе внесъл глинена купичка със запалена свещ. Базил без съмнение. Трептящият й пламък хвърляше диви сенки по платнените стени на палатката. Приличаха почти на човек; на фантастичен човек с черни и сиви одежди, пронизителни очи и буйна коса; с какъвто надали би искал да се срещнеш посред нощ. Мак протегна ръка да го пипне. Сенките поддадоха под натиска на пръстите му и той напипа най-обикновена плът и кости.

— Пипаш ме — промълви призракът — а не ме поздравяваш. Що за маниери са това?

— Мислех, че не сте истински — отвърна Мак.

— Наистина не съм, изцяло. Но пък и ти не си. Защото не си този, за когото се представяш.

— А вие?

— Не казвам кой съм, но ти знаеш по-добре. Привидението пристъпи напред към светлината и разкри лицето си, което Мак имаше всички основания да си спомня, понеже няколко дни бе следил всяко негово движение, преди съучастникът му, латвиецът, да нанесе удар по главата му на онази уличка в Краков.

— Вие сте доктор Фауст! — хлъцна Мак.

— А ти си един проклет самозванец! — каза Фауст със заплашителен глас.

Само за миг от секундата Мак се поддаде на гневната сила на това обвинение. Но веднага се опомни. И онези, които се занимават с нечисти дела, имат свой морален кодекс, съвсем като другите, които вършат добрини, и като тях се борят да запазят собственото си достойнство в добри и в трудни времена.

А сега бе един извънредно труден момент: твърде смущаващо е да те хванат на местопрестъплението и да попаднеш лице в лице с човека, за когото се представяш. Една такава ситуация би накарала някой по-чувствителен направо да рухне и да каже: „Съжалявам, господине, но не знаех какво върша. Веднага се отказвам, само, за бога, не ме издавайте.“ Но Мак не се бе захванал с тази роля, за да допусне да му се изплъзне лесно от ръцете. Така че събра всичкия си наличен кураж и си каза, че човекът, играещ Фауст на сцената, трябва да владее поне мъничко от фаустовския дух, за да се справи поне донякъде.

— Май тук няма да се разберем — отвърна Мак. — Не се съмнявам, че вие сте Фауст. Но аз също съм Фауст и то по силата на твърдението не на друг, а на самия Мефистофел.

— Мефистофел е сгрешил!

— Когато великите грешат, грешките се превръщат в закон.

Фауст се изправи в пълен ръст, който беше далеч по-нисък от този на Мак и каза:

— Трябва ли да слушам подобни казуистични дрънканици от човек, който говори от мое име? Чрез силите, които владея, ще ти отмъстя жестоко, ако не изчезнеш веднага и не оставиш тази игра на законния играч, а именно — на мен.

— Много си въобразяваш, това поне е очевидно — отвърна му Мак. — А що се отнася до това, кой е избраният, струва ми се, че това съм аз. Можеш да спориш до Куковден и пак няма да промениш положението на нещата.

— Да споря ли? Ще направя много повече! Ще те съсипя с вещо изработена магия и наказанието ти ще бъде зловещо, ала адекватно.

— Това пък какво значи? — попита Мак.

— Адекватно. Значи подходящо. Възнамерявам да те накажа с достойно за простъпката ти наказание.

— Знаеш много думи, които един честен човек не би употребил — каза Мак разгорещено. — А сега слушай, Фауст, въобще нямам намерение да се съобразявам с теб. Още повече, че Силите на мрака са изцяло на моя страна. Истината е, че съм далеч по-добър Фауст от тебе!

Фауст усети как гневът нажежава до червено очите му и се опита с всички сили да се овладее. Не беше дошъл да се надвиква с тоя. Искаше да заеме полагащото му се място в Състезанието на хилядолетието. И виждаше, че като заплашва Мак — срещу когото бездруго не можеше да направи нищо — само си губи времето.

— Съжалявам, че избухнах — каза Фауст. — Да поговорим разумно.

— Може би друг път — отговори Мак, защото точно в този миг платнището на входа на палатката се отметна и вътре влезе Базил. Той огледа Фауст подозрително.

— Кой е този? — попита той.

— Стар познат — отвърна Мак. — Името му е без значение. Тъкмо си тръгваше.

Базил се обърна към Фауст, който забеляза, че възпълният, раболепен младеж има в ръката си кама, а на лицето си — едно доста неприятно изражение.

— Да — каза Фауст. — Тъкмо си тръгвах. До следващия път… — и той се насили да добави — Фауст.

— Да, до следващия път — повтори и Мак. Базил попита:

— А коя е оная жена пред палатката?

— А, това е Маргарита — отговори Фауст. — Тя е с мен.

— Погрижи се да я отведеш със себе си — каза Базил. — Не искаме разни скитащи стерви да ни разпалят името.

Фауст прехапа език, понеже не смееше да се разкрива, преди да е разговарял с Мефистофел. Великият демон нямаше да понесе лесно някой да му разпали състезанието.

Фауст излезе навън и тръгна. Маргарита, която го чакаше пред входа на палатката, го настигна и попита:

— И така, какво се случи?

— Още нищо — отговори Фауст.

— Как така нищо? Не му ли каза кой си?

— Разбира се, че му казах.

— Защо тогава просто не се смениш с него? Фауст спря и я погледна.

— Не е толкова просто. Първо трябва да говоря с Мефистофел, а още не съм го намерил.

Той се обърна да тръгне и видя трима войници със стоманени шлемове и пики в ръка да стоят и да го наблюдават.

— Хей, ти! — извика единият от войниците.

— Аз ли? — попита Фауст.

— Тук няма друг освен нея, а аз не говоря на нея.

— Да? — каза Фауст. — Какво искаш?

— Какво правиш тук? — попита войникът.

— Не е твоя работа — отвърна Фауст. — Какво ти влиза в работата?

— Заповядано ни е да си отваряме очите на четири за такива като теб, дето се навъртат около палатките без работа. Хайде тръгвай с нас.

Фауст разбра, че е говорил, без да мисли. Прибързаното високомерие беше един недостатък на фаустовския тип характер, който Мак явно не притежаваше. Трябваше да внимава за в бъдеще. А засега ще говори любезно.

— Господа, мога да ви обясня всичко.

— Ще обясниш на капитана — отговори войникът. — А сега тръгвай тихо или ще опиташ върха на пиката ми.

И с тези думи те отведоха Фауст и Маргарита.