Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Demon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Поредица „Избрана световна фантастика“, №74

ИК „Бард“, 2000

ISBN 954-585-104-Х


На Джим,

с много обич

и на

Пол Делинджър —

благодаря за всички писма.

1.

Тя беше оранжева. И зелена. Една от най-добрите, които някога съм правил. След като бях обмислил и отхвърлил идеята за керамика или ваза, накрая създадох бутилка — за първи път от векове насам. Изработването й ми бе отнело приблизително сто и двадесет години почти непрестанни усилия. В зависимост от предназначението им, бутилките отнемат по-малко или повече време, отколкото всички останали изделия.

По-скоро за свое удоволствие изследвах вътрешността на споменатата бутилка, а когато приключих и се върнах отвън, стиснах левия си юмрук, докато пръстенът, който носех на тази ръка, започна да сияе. Изчаках сиянието да достигне необходимата интензивност, сетне го опрях в дъното на бутилката и поставих върху стъклото знака на Кай Рен, майстор-стъклар. Моят знак.

Отстъпих назад, огледах я, както беше положена върху тезгяха и си позволих едва забележима усмивка. След това приседнах, кръстосал нозе, върху купчина възглавници и въздъхнах уморено.

Излишно е да ви осведомявам, че бутилките на Кай Рен са безценни — вече близо единадесет века. Не зная точния им брой, макар всички да са мое дело. Практически неразрушими, те са в състояние да запазят свежия вкус на хубавото вино в продължение на повече от два човешки живота. Същото важи и за току-що откъснатите цветя. А дори и да останат празни, твърди се, че носят късмет на притежателя си — в смисъл на богатство, добро здраве, щастие и продължителен живот. И това е самата истина, защото по време на изработката им влагам в тяхната структура частица от собствената си ци[1], превръщайки ги в материален израз на своята воля.

Немалко прочути частни колекционери биха дали мило и драго, за да сложат ръка на някое от произведенията на Кай Рен. Търсят ги магьосници, които ги използват в работата си, заради силата, скрита в тях. Те са на особена почит във всички музеи на ориенталското изкуство, говори се дори, че съществували специално наети ловци, които ги издирвали, купували или се сдобивали с тях по всякакъв възможен начин, за да ги препродадат на своите заможни работодатели.

В стаята, с типичната си котешка безшумна стъпка, влезе Оливър О’Кифи. Веднага разбра, че най-сетне съм завършил работата си върху поредната бутилка и че по някакъв неразбираем за него начин това ме прави щастлив. Бях отделил известно време да изуча чувствата и струва ми се, че тъкмо щастие изпитвах в момента.

Поставих отново бутилката на тезгяха и се изправих. Оливър ми се ухили. Беше нисък на ръст, плещест, но не набит, със светла, обсипана с лунички кожа и късо подстригана, русолява коса.

Двамата винаги контрастирахме ярко, независимо от формата, която приемах.

— И таз я бива, шефе — кимна той. — Даже е по-добра от оназ зелената, дето я приключи нейде към 1700 година, макар да ми е любимката.

— О, благодаря ти, Оли. Аз също много харесвам зелената.

— Събота вечер е и Тони е на работа в „Раят на пиците“. Ще го отпразнуваме ли?

Усмихнах се.

— Какво да бъде този път?

— Ами ти винаги си избирал пеперони.

— Което си е вярно. Стига да е с гъби, ако са пресни, разбира се.

— Ще имам грижата.

— Не се съмнявам. Сос? Ако и той е пресен?

— Чудесна идея.

— Добави и ти нещо.

— Защо не и ситно нарязан лук?

— Много добре. Да не забравим и няколко бутилки мексиканска бира.

— Ама как иначе?

Засмях се. Това беше същата поръчка, както и предния път. И както всички останали пъти. Но все пак ми беше приятно да изпълним отново нашия малък ритуал.

Проследих го замислено, докато си закопчаваше якето и излизаше. Свикнал бях с него. Служеше ми вярно вече близо триста години, благодарение на няколко първокласни магии, с които го поддържах в неизменната добра форма. Не беше като нито един от предишните ми прислужници.

Запознахме се в една дъблинска кръчма, където бе отишъл да си продава гъдулката. В невежеството си го запитах какво е това гъдулка, в отговор на което той я извади и засвири. Тъй че вместо да я купя, просто му предложих работа при мен и оттогава си живеем добре.

Не съм от онези, които излизат с охота в света на хората, и при подобни случаи Оли ми служи като посредник. Той е словоохотлив, добродушен и умее да се ориентира в обстановката. Което не е маловажна черта, като се имат предвид бесните темпове, с които се променяше човешкият свят през споменатите триста години.

Напуснах стъклодувната лаборатория и поех по коридора, наслаждавайки се на моите картини и колекцията от пъстри килими. Можех да крача из коридора хиляди години. Бутилката, която обитавам — и която съм изработил собственоръчно — представлява свой собствен свят, чиято вътрешност е напълно изолирана от човешкото време и пространство. Всяка от изработените от мен бутилки съдържа в себе си по един подобен свят. Бихте могли да ги напълните с вода или да поставите в тях цветя, без да нарушите покоя на световете им. Ако пък знаете как да проникнете вътре, ще се позабавлявате чудесно, без дори да си намокрите краката.

Моята имаше своя причудлива флора и фауна, включително малка групичка ефирни, млечнопрозрачни, стройни и гъвкави като тръстики феи, които обитаваха скрит от непроницаема завеса регион, където от тринайсет века ръмеше безспирно. Там има великани, дракони и други, далеч по-странни създания.

Климатът в моята бутилка е мек и приятен, макар че позволявам понякога в планините да вали и сняг. Поддържам просторна гора, снабдена с необходимия набор от пещери, тайнствени руини и покрити с мъх гранитни блокове, върху които по всяко време танцуват зловещи сенки. Има и океан, където понякога отивам да поплувам или да покарам яхта.

Въпреки че бутилката е затворена, не съществува никаква опасност да се задушим вътре. Веднъж, преди много време, след едно корабокрушение, бутилката ми се озова на дъното на Източнокитайско море, където остана да лежи в продължение на неколкостотин години. Нито капчица вода не проникна във вътрешността й, където си живеехме с всички удобства и дори посрещахме гости.

Всички, които притежават изработени от мен бутилки, разполагат с подобни приказни светове, но повечето от тях дори не се досещат за съществуването им. Ала дори в невежеството си, притежателите на моите бутилки пак извличат определена полза. Затова пък онези, които познават тайните им, са в състояние да увеличават многократно продължителността на своя живот, стига от време на време да се отбиват вътре за кратка почивка.

Завладян от непреодолимото желание да празнувам, аз поех пътя „навън“, или иначе казано закрачих през един мъглив, сумрачен район на планините, създаден по подобие на даоистка картина. Лично за мен това е олицетворението на Приказната страна, където човек може да се скрие и да потъне в съня на Рип ван Уинкъл, където жените се превръщат в Спящи красавици сред обрасли в розови храсталаци замъци и където нощем сияят в зелено сводовете на облицованите с нефрит пещери.

Първо отляво, а сетне и отдясно ме посрещна звучен и смразяващ кръвта рев. Продължих напред. Работливите подчинени съобщават на шефа си, че бдят на своя пост.

Съвсем скоро отляво се появи едно оранжево куче фу, с големина на шотландско пони, а отдясно дотича същото, но зелено. Те приклекнаха недалеч от мен и размахаха пухести опашки зад гърбовете си.

— Здрасти — подвикнах тихичко аз. — Как е границата?

— Както винаги — изръмжа зеленият, Ширики. — Преди малко оттук мина О’Кифи.

Шамбала ме изучаваше мълчаливо с големите си сиви очи. Отблизо козината й изглеждаше не толкова оранжева, колкото тъмножълта или огненопепелява.

Кимнах.

— Добре.

Сдобих се с тях преди девет и три четвърти века, когато ги срещнах за първи път — полумъртви от глад и жажда. Техният потънал в забрава храм отдавна се беше срутил и сега двете животни не бяха нищо повече от гладни псета, безработни пазачи на изоставени руини насред пустинята Гоби. Нахраних ги, напоих ги и им позволих да се върнат с мен в моята бутилка, макар да бях тъкмо онова създание, срещу което дълго време са били насъсквани. Открай време избягвам срещите с храмовите кучета, стига това да е възможно, разбира се. И децата знаят, че са обучавани да разкъсват такива като мен и да отнасят парченцата из разни свърталища, където властва злокобната кучешка магия.

Но с тези двамата не сме разменяли и думичка да постъпват при мен на работа. Просто им казах, че ако искат, могат да се заселят в моите Сумрачни земи, в околностите на изоставената драконова пещера, където винаги ще имат прясна вода и изобилие от храна. И че ако зърнат някой да преминава наблизо, достатъчно е да надигнат вой.

Времето разми подробностите около откриването им и след няколко века остана само фактът на тяхното присъствие. Наричаха ме господарят Кай, а аз им виках Ширики и Шамбала.

Продължих нататък. Нямаше особена необходимост да излизам навън, след като О’Кифи бе обещал да се погрижи за всичко, но все още бях във властта на желанието да се повеселя и, разбира се, да подишам свеж въздух.

Когато достигнах края на световете, забавих крачка, за да обсъдя със себе си своя външен вид. Вътре в бутилката се придържах към обичайната си форма, която е приблизително човекоподобна: чифт ръце, два крака, тяло и глава, необходимият брой очи и прочее. Само дето бях висок почти два и половина метра и имах закривени нокти на краката, а кожата ми беше толкова синя, че почти избиваше на виолетово. Черни, ъгловати издатини скриват очите ми, от които доста често бликат искри. Някои смятат, че издатините са козметични, и действително, преди около хиляда години имаше подобна мода, но при мен те са напълно естествени. Придават ми оня страховит изглед, който понякога върши работа, а в други случаи ми пречи.

Мда, подобен вид едва ли е най-подходящ за света на хората. Ето защо набързо си придадох човешкия облик, който използвам при сравнително редките си пътешествия навън, а именно китаец на средна възраст с черна, лъскава коса, недокосната от сивотата на годините, висок, но не прегърбен, с едва забележимо надменна осанка. Издокарах се с монотонната обвивка, властваща в сегашната американска мода, и едва сдържах една въздишка по елегантните одежди на потъналия в забравата на миналото древен Китай.

Цялата тази подготовка ми отне само няколко крачки отвъд гърлото на бутилката. Както бях пожелал, намирах се в гараж, притежаван от сина на починалата госпожа, която доскоро държеше бутилката на масата в своята гостна. Синът все още не беше решил дали да даде бутилката на жена си, или да я остави на масата, където да й се любува от време на време. Нямах мнение по този въпрос и затова не бързах да се намесвам.

Измъкнах се незабележимо през полуотворената странична врата на гаража и поех с небрежна походка към „Раят на пиците“, до който оставаха още няколко пресечки.

Беше звездна, но безлунна нощ, студена и ветровита. Усетих, че нещо не е наред, когато пресичах парка, защото долових мирис на кръв и пица. И на демони.

Станах невидим. Продължих нататък съвършено безшумно. Същевременно в мен се пробуждаха всички умения да причинявам смърт и болка, които бях изучавал неведнъж през изминалите години. В този момент бях едно от най-опасните създания на планетата.

И тогава ги зърнах. Бяха трима…

Бяха го провесили надолу с главата от най-долния клон на дървото. Имаше отвори на много места по тялото му, откъдето пиеха кръв. Късаха с дребните си остри зъбки парчета месо и ги поглъщаха лакомо.

Приближих се. Общо бяха шестима, скупчени край увисналия труп на нещастния О’Кифи. Около петдесетина сантиметра високи, жълтооки, набити и яки. Имаха къси, заострени нокти. В тревата зад тях се въргаляше празна кутия от пица.

— Харесва ли ви човешкото? — попита, примлясквайки, единият от тях.

— А, по-вкусно е от пицата — отвърна друг.

— Ей, опитайте късче с малко пеперони отгоре. Страхотно е — подметна трети.

Вдигнах ръце и се появих в огнения кръг, който сега ни обрамчваше. Изведнъж и шестимата се вкамениха от кръста надолу. Взеха да църкат като опитни мишки, а погледите им се впиха в лицето ми.

— Олеле! Това ще е някой от големите батковци — проплака един от тях.

— Ей, шефе — подвикна друг. — Не можем да ти се поклоним, докато сме вързани така. Страхотна шегичка, а? Ха-ха. Хайде сега ни пусни.

Пресегнах се, вдигнах онзи, който бе заговорил последен, и гласът му утихна, докато бавно го смачквах. Накрая пуснах останките му на земята, изопнах ръце, които изглеждаха като дялани от гранит менгемета, и превърнах юмруците си в нагорещени, огнени топки, с които започнах да го млатя, лишавайки го от всякаква надежда за регенерация.

— Ей, ама ние наистина съжаляваме — обади се друг.

— Хайде сега. Какво толкоз сме направили? — рече този до него.

Замахнах и го разпилях на молекули, превръщайки света в мъничко по-добро място за живеене. Останалите подеха общ хленч.

— Тишина! Ще говорите, когато ви се каже! — наредих им аз. — Знаете ли какво сте вие? Малки досадни фъшкии, които развалят всичко, до което се докопат. Нищожества, ето какво сте!

— Така е, прав си, ние сме нищожества — съгласи се един от тях. — Малки фъшкии, каквото кажеш. А ти си от големите началници. Въобще не сме искали да ти се изпречваме на пътя. Хайде, пусни ни. Ще ти бъдем роби до гроб, че и след това. Кажеш ли „фъшкии“, ще ядем фъшкии, присмивай ни се, прави каквото щеш. Само ни нареди и ще го изпълним — ще трепем врагове, ще ти ближем краката…

Изпепелих го и останалите се разтрепериха неудържимо.

Най-сетне четвъртият завъртя глава към О’Кифи.

— Този човек… — прошепна той. — Правиш го, защото го убихме, така ли?

— Съмна се… — въздъхнах аз. — Някой да попита защо.

— Тъй вярно, господарю — поизправи се той. — Твой човек ли беше?

— Позна.

— Дългогодишен прислужник?

— Гледам, че ти светна пред очите.

— Ами ние не знаехме. Нали сам го каза — мозъци, пълни с фъшкии. Я се постави на наше място — тъпанари като нас биха ли докоснали нещо, дето принадлежи на господаря? Може да сме лайна, ама не сме чак такива глупаци. Много съжаляваме.

— Да, да — закима петият. — Сега вече ужасно съжаляваме. Пусни ни да си вървим и ние…

Пуснах му едно огнено торнадо и гледах с искрящи очи как вятърът отнася пламтящите му останки. Когато извърнах поглед, четвъртият се беше вцепенил от ужас.

— Изглеждаш ми малко по-умен и схватлив от останалите. Но както е казал Конфуций, формата е по-важна от съдържанието. Макар да не си познавал О’Кифи, все пак успя да се досетиш какво изпитвам и какво ни е свързвало.

— Аз също! — обади се шестият (и последен) демон. Не му обърнах внимание.

— Разбирам, че не си виновен за онова, което си. И все пак, вероятно някога си живял в палати — кимнах към четвъртия — или в бордеи — добавих към шестия — и все нещо е останало.

И двамата наведоха глави. Настъпи мълчание. Накрая заговори четвъртият:

— Тувон, Димящия дух, ето кой беше…

Впих поглед в него.

— Зная, че в последно време такива като нас рядко се прехранват по този начин. Сигурно искаш да узнаеш кой ни е дал шен-монетата и ни е казал къде да открием твоя човек — продължи той.

Кимнах.

— Това е много тежко обвинение — подметнах небрежно.

Той също кимна.

— Не съм го отправил прибързано — побърза да ме увери. — Зная, че без солидно доказателство скоропостижно ще се разделя с живота.

Тук шестият започна да вие.

— Нищо не биваше да му казваме! Сега ще ни изпепели и с нас е свършено!

Другият замахна и го перна през лицето.

— Понякога лъжата помага — произнесе той, — друг път е по-добре да замълчиш. Сега обаче само истината може да ни спаси. Използвай главата си. Научи се да мислиш.

Шестият демон се люшна върху каменния си постамент и се просна в краката ми.

— Виждаш ли? Има надежда да се научи — рече четвъртият и аз си дадох сметка, че по свой странен начин той се опитва да спаси кожата на аверчето си.

— Полежи си малко — наредих на шестия, сетне се извърнах и поотпуснах малко каменните окови на другия. Кимнах му с глава да се отдалечим настрани.

— Този Тувон каза ли ви защо иска да направите това? — прошепнах аз.

Изглежда чак сега дребничкият демон взе да осъзнава, че може и да доживеят до старини, ако приятелчето му не разбере за какво си приказваме. Той се отдалечи още малко и когато заговори, едва долавях какво ми казва.

— Не, господарю — зашепна той и махна с ръка към алеята на парка. — Един непознат демон ни откри, докато се навъртахме наоколо, и ни нае да свършим тази работа. Това беше още вчера. Каза, че човекът щял да мине оттук тази вечер, защото имал навика да отскача наблизо в събота. Та този демон ни предложи един шен, а когато взехме да се двоумим, прибави още няколко. Спомена също, че след два дни Тувон щял да пристигне в града. Очаквахме значи да получим остатъка утре.

— А поясни ли защо… защо е необходимо да го правите?

— Не, господарю. Нито думичка.

— Утре ли трябва да се срещнете с Тувон?

— Точно така.

Вдигнах очи към звездите.

— Надвечер?

— Да.

— Кажи му тогава, че ще го чакам утре през нощта — по това време и на това място — само че в нашия свят, и че възнамерявам да даря с покой душата му, защото ще поискам от него обяснение.

Чух малкия демон да преглъща и след това да произнася:

— Да, господарю.

Сигурно никога не бе присъствал на подобен дуел.

След като освободих двамата оцелели, доближих дървото и внимателно откачих Оли от клона.

— Уф, шефе, защо не оставиш на нас да го свършим? — предложи демонът, с който бях разговарял накрая.

— Не. Не желая да го докосвате повече. Свободни сте. Можете да си вървите. Само не ми се изпречвайте повече на пътя. Та как ти беше името?

— Ба Уа — отговори той.

— Ба Уа — повторих. — Ще го запомня.

За негова чест той не побледня повече от очакваното.

— Господарю Демон, исках само да знаеш, че наистина съжалявам.

Не отвърнах и те си плюха на петите.

Бележки

[1] Според китайската философия — универсална космическа енергия. — Б.пр.