Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (61)

Глава I

След като Мефистофел си тръгна от Варен, в спомените на Мак настъпи кратко прекъсване. Той изпадна в странен сън, но подробностите му се изплъзваха. После вече спря да сънува и накрая се събуди.

Видя, че лежи на зелена кушетка в някакво доста странно място. Опита се да различи подробностите, ала те се изплъзваха пред очите му. Но той знаеше, че съществува едно единствено място на света с подобна кушетка. Това сигурно беше кабинетът на Мефистофел в Лимбо!

Той стана и се огледа. През един нисък свод се виждаше друга стая, а в нея беше сандъчето със заключената в него картина на Ботичели.

Чу се звук от отваряне на врата и Мак се обърна, готов за нови неприятности. Влезе Илит. Беше облечена в бежова права рокля до средата на изваяния й прасец. Дългата й черна коса беше вдигната на висока прическа и закрепена с гребени, имитация на черупка от костенурки. Лицето й беше бледно както обикновено, но две кръгли петна руж на двете й страни му придаваха малко цвят.

— Всичко свърши — каза тя. — Това беше последното събитие, при което трябваше да правиш някакъв избор.

— И на мен ми се стори, че Мефистофел каза същото! И какво сега?

— Сега ще започне съдът. Натам съм се запътила. Само наминах да видя как си.

— Много мило от твоя страна. Очевидно аз не съм поканен на процеса?

— Не съм чувала да си! — отговори Илит.

— Типично за тях — в гласа на Мак се долавяше горчивина. — Мефистофел беше целият усмивки и внимание, когато трябваше да свърша нещо, а сега, понеже дойде краят, дори не ме канят на празненството.

— Смъртни рядко биват канени да присъстват на подобни събития — обясни Илит. — Но, разбира се, ми е ясно какво искаш да кажеш.

— И кога ще си получа наградата?

— Не зная нищо по този въпрос — отвърна Илит. — Ще трябва да чакаш. Това е Лимбо, а в Лимбо хората чакат.

Илит изчезна с грациозно движение на елегантните си ръце. Мак закрачи насам натам из стаята, после на една малка масичка видя купчина книги, взе си стол и седна до тях. Вдигна от купа „Пътят към ада и как да го открием“, издание на Сатаник Прес. Зачете се в следния текст: „Искате ли наистина да стигнете до ада. Не се изненадвайте. Много хора искат да сторят същото! Не сте сам. Адът се характеризира от значимостта на апетитите. И за разлика от това, което сте чували, тези апетити се усещат прекрасно в ада. Проблемът е, че никога не биват задоволявани. Но така е било и по време на живота ви. Да поразмислим…“

Внезапно се появи светкавица и кълбо дим. Когато той се разнесе, насреща се показа Фауст. Изглеждаше добре в хубавата си мантия на учен и с хермелинова яка.

Фауст каза:

— Виж, бързам. Да си видял оттук да минава един висок, хилав мъж с жълтеникави очи, дълга черна коса и с озадачено изражение на лицето?

Мак поклати глава:

— Не е минавал никой, откакто съм тук, с изключение на един женски дух на име Илит.

— Не, не търся нея. Графът на Сен Жермен ми насрочи среща тук. Надявам се, че няма да закъснее.

— Кой е той?

Фауст го погледна отвисоко.

— Просто един от най-великите магьосници на света — ето кой. Но се е появил дълго след твоето време.

— Но моето време е и твое. Ти откъде знаеш за него тогава?

— О, виж — каза Фауст. — Аз самият съм велик магьосник, най-великият, който е живял някога и е съвсем естествено да познавам важните личности от моята професия, които ще се появят след мен. Живи, мъртви или още неродени, ние магьосниците държим връзка един с друг.

— И защо си, повикал този Сен Жермен?

— Мисля, че няма да избързам, ако ти кажа — подсмихна се Фауст. — Подготвили сме малка изненада.

— Изненада ли? Но състезанието свърши.

— Състезанието наистина свърши, макар че би било интересно да се види какво ще отсъди Ананке за твоите нескопосни, неуки опити да повлияеш на историята. Но въпреки, че това е краят, последната дума още не е казана. Или казано съвсем точно, скъпи ми Мак, Фауст още не си е казал тежката дума.

— Фауст ли? Имаш предвид себе си?

— Разбира се, че себе си! Та нали аз съм Фауст?

— Да, в известен смисъл. Но аз също съм Фауст. Фауст хвърли към Мак дълъг, твърд поглед, после отметна глава назад и се изсмя.

— Ти, Фауст? Скъпи ми приятелю, ти си такава противоположност на фаустовския идеал, едно отвратително същество, долно, подло и вярно на господарите си, измамно към приятелите си, вулгарно, неуко по отношение на историята, философията, политиката, химията, оптиката, алхимията, етиката, и преди всичко на царицата на всички науки — магията. — Фауст се усмихна жестоко. — Виж, Мак, ти може и да си стъпил в кожата на Фауст за известно време, както дете обува обувките на възрастен човек, и дори да си направил една-две крачки. Но сега, за щастие, комедийното ти явяване на сцената на човешката история свърши. Приятелю, в теб няма нищо от Фауст, нито пък някакво лично интересно качество. Ти си един от най-малките общи знаменатели на човечеството и ние повече нямаме нужда от теб.

— О, така ли било? — мозъкът на Мак закипя от несвързани ядни забележки, но когато проговори, въздухът пред него бе празен, защото само с едно единствено сложно движение Фауст изчезна от погледа му.

— Да можех и аз да направя така — каза си Мак на глас, останал отново сам в чакалнята на Лимбо, а гневът изтичаше от него на талази и на мястото му се настаняваше самосъжалението. Той пак каза:

— Не е честно да ме изправят срещу такива известни личности, да не говорим за духовете, които могат да изчезват и да се появяват, когато си поискат, само с едно намигване, а аз, обикновеният земен човек, трябва да трамбовам пеша, да правя усилия да се добирам навсякъде сам.

— Що за самосъжалителни излияния дочуват ушите ми? — попита един плътен саркастичен глас зад гърба му.

Мак се обърна като ужилен, защото си мислеше, че е съвсем сам. Насреща му стоеше Одисей, висок и великолепен, прекрасен в прясно изгладената си туника. През раменете му бе наметнато наметало с многобройни гънки, така обичани от скулпторите. Одисей имаше толкова благородно лице, че спокойно можеше да накара един по-обикновен човек, като Мак например, с простоватите си черти и чипия си луничав нос, да се почувства грозен като маймуна. Одисей се извисяваше доста над Мак, кожата му беше загоряла, а под кожата на добре оформените му ръце като риби се стрелкаха мускули.

— Здравей, Одисей — каза Мак. — Какво правиш тук?

— Тръгнал съм за голямото събиране да чуя присъдата на Ананке, а може и да кажа някоя и друга думичка. А ти?

— Чакам Мефистофел да дойде да ми даде наградата, която ми обеща.

Одисей сви рамене.

— Мислиш ли, че е разумно да я вземеш? Лично аз не бих взел нито обол от тия днешни дяволи. Мъчат се да те поробят, като те направят зависим от тях. Но всекиму своето. Сбогом, Мак.

И с тези думи Одисей освободи една магия за пътуване от торбата си и изчезна от погледа му.

— Тия стари гърци все си мислят, че са голяма работа — изтърси раздразнено Мак, когато Одисей си отиде. — Всички ония стари богове работят за тях и те затова успяват да свършат толкова много. А тия стари богове и класически герои здраво се държат едни за други. Докато някой такъв като мене, съвременен човек, може да се надява единствено на собствения си ум, който да го преведе през трудностите на живота и само двата си слаби крака да го заведат там, където иска да отиде. Но някои пътувания са прекалено трудни за слабите човешки крака.

— Така ли мислиш? — изрече един глас зад гърба му.

Мак се зачуди дали във вселената не съществува някакъв специален механизъм, благодарение на който всички успяваха да се материализират зад гърба му. Той се обърна и видя Ронир, джуджето, току-що изпълзяло от една дупка в пода, която бе пробило с лопатата си.

— Разбира се, че мисля така — заяви Мак. — Всички около мен се оправят с помощта на магии. Само произнасят една дума и се оказват там, накъдето са се запътили. А аз трябва да вървя, а дори не зная накъде отивам.

— Лоша работа наистина — в гласа на Ронир се долавяше явен сарказъм. — А ти какво си мислиш, че правя аз, нещастнико?

— Ти ли? Не съм се замислил. А ти как се оправяш?

— Джуджетата пътуват както едно време. Пеш. Те обаче не вървят просто ей така. Първо прокопават тунели до мястото, където искат да отидат и после вървят. Мислиш, че е лесно да се копаят тунели ли?

— Сигурно не е — каза Мак. Той се замисли за момент. — Сигурно понякога попадате на скали?

— Почвите, през които копаем, са съставени повече от скали, отколкото от пръст — обясни Ронир. — Ние, джуджетата, сме особено весели, когато трябва да копаем само през пръст. Скалите и големите камъни наистина са много неприятни, но най-лошо е когато трябва да копаем под някое блато. Трябва да подпираме тунелите с греди, а това означава, че трябва да режем греди и да ги влачим до мястото, където ще ни потрябват. А гредите не идват в готов вид, трябва да се секат, а горите обикновено са разположени далеч от местата, които трябва да се подпират. Понякога използваме дръгливи дребни понита да ни помагат, но повечето време използваме само мускулите си и опъваме яко.

— Сигурно не ви е много добре.

— Пак сбърка — мъдро каза Ронир. — Ние, джуджетата, се чувстваме наистина много добре. Не забравяй, че не сме хора. Ние сме вид свръхестествени същества, въпреки че не си придаваме важност. Бихме могли да си поискаме някакви по-специални способности от великите сили. Но не сме такива. Ние сме едничката, ама напълно единствена раса в целия космос, която не моли никого за нищо.

— А не ви ли интересува кой ще спечели състезанието между Светлината и Мрака?

— Ни най-малко. Изходът няма да ни повлия по никакъв начин. Стига Добро и Злото да ни оставят на мира. Джуджетата не знаят нищо по-добро от копаенето, нито пък нещо по-лошо. Съдбата ни е очертана от рождението ни, та чак до смъртта: копаем, докато паднем, а когато не копаем, обикаляме из тунелите да търсим скъпоценни камъни, а в останалото време ходим по джамборета. Не чакаме да дойдат добрите духове и да свършат работата вместо нас.

— Е, май че трябва да се засрамя от самия себе си — каза Мак, който се чувстваше доста смутен. — Но какво очакваш да направя?

— Кажи ми, ако бъркам — започна Ронир, — но не е ли вярно, че тези духове и полубогове, а и самият Фауст, се борят за господство над света за следващите хиляда години?

— Аз поне така разбрах — отвърна Мак.

— Добре. И ти какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Аз ли? Мене лично ли имаш предвид?

— Нали за теб говорим — потвърди Ронир.

— Ами… Май че, нищо. Нищо не мога да направя. А дори и да можех, не виждам защо.

— Защото те говорят за твоята съдба, глупако — каза Ронир. — Ти не искаш ли да имаш право на глас?

— Разбира се, че имам! Но кой съм аз, че да кажа на хората как искам да ме управляват?

— А кой тогава има право да говори от името на човечеството? Фауст ли?

Мак поклати глава.

— Фауст си мисли, че е Господин Вездесъщ, но всъщност той е само един магьосник фукльо, който знае някой и друг хитър номер. Тези хора не са като нас. Познавам някои от номерата им, но когато ми заговорят за висшите аспекти на алхимията, направо подлудявам.

— И съвсем основателно — каза Ронир. — Това е само въздух. На този свят съществува единствено копаенето. Но това, разбира се, се отнася за нас, джуджетата. А що се отнася до вас, защо оставяте такъв досадник като Фауст да определя как ще бъдете управлявани?

Мак го гледаше изумено:

— Но какво бих могъл да направя?

— Ами например — каза Ронир — би могъл да се ядосаш.

— Но аз не съм ядосан на никого — сви рамене Мак. Но в мига, в който го изрече, усети, че вътре в него се надига един дълго подтискан гняв. Отначало си помисли, че само се преструва, така както се бе преструвал за много други нещо в живота си и си каза, че, ако се успокои, гневът ще отмине. Но гневът му не отминаваше, а нарастваше и се разпростираше из цялата му глава, докато усети, че черен гняв изпълва очните му ябълки, изпълва вените на врата му и заплашва да избликне през върха на главата му.

— Е, по дяволите, не е честно! — избухна той най-сетне. — Никой няма право да решава съдбата обикновените хора, освен самите обикновени хора. От доста дълго оставяме духовете и така наречените „велики“ хора, като Фауст, да определят съдбините ни вместо нас. Сега е моментът да се направи нещо.

— Сега вече говориш разумно — каза Ронир, но Мак отпусна рамене:

— Обаче какво бих могъл да направя?

— Интересен въпрос — Ронир се обърна към току-що изкопания от него тунел и влезе вътре.

Мак остана прав насред стаята, неподвижно загледан в дупката, през която изчезна Ронир. Изпитваше огромно желание той самият да влезе в тунела. Но, естествено, хората не се навират по разни тунели като джуджетата. Той прекоси стаята и отвори вратата. Навън пред очите му се простираше огромният пейзаж на Лимбо. Далеч напред се издигаха хълмове, но те бяха обвити в мъгла и сякаш изчезваха сред облаците, освен, ако онова зад тях не бяха забулени в мъгла планини.

Като се загледа по-внимателно, Мак видя, че пред него има нещо като пътечка. И той тръгна по нея през виещите се жълти и бели мъгли. Скоро стигна до един кръстопът. Там имаше табела с надпис: „Пътя към земята“ и тя сочеше в някаква посока, друга с надпис „Пътя към ада“, сочеща в друга посока и трета — „Пътя, от който идваш“, сочеща обратно към посоката, от която бе дошъл, табелата с „Пътя към рая“ указваше последната посока. Мак взе решение и тръгна.