Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аззи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If at Faust You Don’t Succeed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни & Робърт Шекли

АКО С ФАУСТ НЕ УСПЕЕШ…

Американска, първо издание

Преводач Цвета Георгиева

Художник Пламен Мопев

Редактор Петя Минкова

ИК „Адамас“ — Варна, 1994

Печат ДФ „Абагар“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция

Глава VII

Мак и Мефистофел пристигнаха в Лимбо, появявайки се изневиделица точно пред входа на малка сграда, кацнала на един хълм близо до мястото, където щеше да се състои процеса по оценяването на Състезанието на хилядолетието.

— Какво е това място? — попита Мак.

— Това е Чакалнята на Лимбо. Държа едно складово помещение тук, където можеш да оставиш на сигурно своя Ботичели. Освен ако не поискаш да ми го продадеш незабавно?

— Мисля, че бих го позадържал още малко — отвърна уклончиво Мак. — Е, как се справих?

— Моля?

— На състезанието, във Флоренция? Мефистофел не отговори чак докато не влязоха вътре. Той посочи на Мак една стая, в която можеше да остави картината.

— Доникъде не я докара с опита да примириш Медичи и Савонарола. Получаваш нула заради неефективността си.

— Но казах на Макиавели да не пише „Принцът“. Това не беше ли добре?

Мефистофел сви рамене.

— Не знаем още. Необходимостта ще реши. Доброто и злото трябва да се подчинят на Абсолютната необходимост. А между другото, кой беше онзи мъж? Той май те познаваше?

— Какъв мъж?

— Онзи, който спря Пико дела Мирандола да не те убие.

— Някакъв шантав — Мак реши да не споменава Фауст. — Нямам ни най-малка представа кой е бил. Картината е хубава, нали?

Мефистофел я вдигна пред себе на разстояние колкото позволяваше дължината на ръцете му и я загледа.

— Да, хубава е. С радост бих те отървал от нея.

— Още не — каза Мак. — Искам да видя как се котират тия неща на пазара, разни такива работи.

— Добра идея — призна Мефистофел. — Ето ти една магия, с която ще можеш да отидеш до Лондон. Обаче не се мотай. Трябваш ни за следващото действие.

— Не се тревожи — успокои го Мак. — Няма да закъснея.

Мефистофел кимна и изчезна. Мак се огледа из стаята и видя голяма метална кутия с ключ в ключалката. Отключи я и тъкмо да сложи картината вътре, чу под краката си стържене. Вдигна я бързо и отстъпи назад. Подът се пропука, през дупката се показа краят на малка кирка, а след нея и на лопата. Дупката бързо се разшири. Скоро навън се покатери една смешно умалена фигура. Беше Ронир.

— Здрасти — Мак позна джуджето от Вещичата неделя.

— Хубава картина — каза Ронир. — Откъде я взе?

— Тази картина ли? Взех я от едно място на име Ренесанс. Някъде из Италия, близо до Флоренция.

— Охо! И какво си правил там?

— Участвам в едно състезание — обясни Мак.

— С него ще се реши съдбата на човечеството за следващите хиляда години.

— Затова ли те изпратиха в тоя Ренесанс, да им донесеш картината?

— И аз не знам за какво точно ме изпратиха.

— Свърших и някои други неща. Но взех картината, защото Мефистофел каза, че би искал да има една такава и че ще ми плати за нея добра цена. Но още не съм му я продал. Реших първо да видя как върви пазарът на произведения на изкуството.

— Значи е искал да му донесеш картина, а?

— Разбира се. Пък и без друго щях да ходя там. Съжалявам, но ме чака път. Заминавам за Лондон. По важна задача.

— На добър час — каза Ронир. — Може да се видим там.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Мак. После погледна към дупката в пода и каза замислено. — Нали ще оправиш тази бъркотия, преди да заминеш, а?

Ронир му каза да не се тревожи, картината му била на сигурно място. И той тръгна, чудейки се как може този Мак да е толкова глупав. Та той дори не е разбрал, че го манипулират. Явно досега никога не му бе идвала наум идеята сам да вземе решение за нещо. Все още се опитваше да угоди на другите. И вероятно е правил това цял живот. И все пак в него имаше нещо, което предизвикваше симпатия.