Серия
Амбър (разкази) (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shroudling and the Guisel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)

Забележка: Половината част от книгата (Илюстрован пътеводител в замъка Амбър) не е сканирана, тъй като самите илюстрации не са като в оригиналната версия, а качеството им е под всякаква критика (меко казано). Що се отнася до текстовата част — на всеки, прочел Хрониките, ще му бъде скучно и безинтересно, тъй като не се дава никаква нова информация, а просто се дообясняват (повтарят) неща, свързани със света на Амбър.

 

Издание:

Роджър Зелазни. Амбър завинаги

ИК „Квазар“, 2003

ISBN 954-8826-71-2


Събудих се в тъмна стая, докато се любех с момиче, без изобщо да помня как съм се озовал в леглото с нея. Животът понякога е доста странен. От време на време — и странно приятен. Нямах желание да нарушавам тази идилия и продължих да правя онова, което се полага, точно както и тя, докато не стигнахме до онази точка на внезапно отдаване и приемане, миг на равновесие и покой.

Махнах с лявата си ръка и над главите ни се появи и засия малко пламъче. Момичето имаше дълга черна коса и зелени очи, скулите й бяха изтеглени, а веждите — широки. Когато светнах, тя се засмя, оголвайки вампирски зъби. Устата й не беше обагрена в кръв и ми се стори нелюбезно да опипам гърлото си в търсене на следи от ухапване.

— Много време измина, Мерлин — каза приятелката ми меко.

— Мадам, вие имате преимущество пред мен — отвърнах аз.

— Надали — тя се засмя отново и се притисна към мен по такъв начин, че отвлече вниманието ми изцяло и ме накара да подема отново цялата събитийна верига.

— Несправедливо е — казах, надничайки в морските дълбини на очите й и докосвайки бледото й чело. В чертите й имаше нещо ужасно познато, но не разбирах какво точно.

— Помисли си — прошепна тя, — защото бих искала да ме помнят!

— Аз… Ранда? — попитах я.

— Твоята първа любов, така както ти беше моят пръв — усмихна се тя. — Там, в мавзолея. Детски игри, нищо повече. Но беше прекрасно, нали?

— И все още е — отвърнах и погалих косите й. — Не, никога не съм забравял за теб. Вярно, не съм очаквал да те видя отново, след като намерих онази бележка, където се казваше, че родителите ти не позволяват да си играем вече… защото мислят, че аз съм вампир.

— Така и изглеждаше, мой принце на Хаос и Амбър. Странните ти, непонятни способности и магията ти…

Погледнах към зъбите й, прилични на извадени от ножниците остриета.

— Странна забрана за семейство на вампири… — подех.

— Вампири ли? Не, не сме — възрази тя. — Ние сме едни от последните Забулени. Останали са само пет рода, подобни на нашия, във всички тайни образи на всички Сенки, оттук до Амбър — и по-далеч, и отвъд, и в Хаос.

Прегърнах я още по-здраво и през главата ми премина цял животопис от странни познания. Малко по-късно отбелязах:

— За съжаление нямам ни най-малко понятие кои са Забулените!

След още малко тя отвърна:

— Щях доста да се изненадам, ако знаеше, защото винаги сме били потаен народ.

През открехнатите й устни, на призрачната светлина на огънчето ми видях как подобните на кинжали зъби бавно се смаляват и постепенно придобиват нормална форма.

— Появяват се, когато ме обземат страст или глад — сериозно обясни Ранда.

— И, следователно, ги използвате също като вампирите?

— И като таласъмите — уточни тя. — Тяхната плът е дори по-вкусна, отколкото кръвта им.

— „Тяхната“ ли? — поинтересувах се.

— На онези, които поваляме.

— И кои са те?

— Хора, без които светът би бил по-добър. По-голямата част от тях просто изчезват. Понякога — един вид шегичка — от други остават само части.

Поклатих глава.

— Забулена госпожице, не те разбирам!

— Ние идваме когато и където пожелаем. Незабележими сме и сме горда раса. Живеем според кодекс на честта, който ни защитава от всичките ви забежки. Дори онези, които подозират за съществуването ни, нямат ни най-малка представа къде да ни търсят.

— И все пак си тук и ми разказваш за всичко това…

— Следя те почти цял живот. Ти няма да ни предадеш. Ти също живееш според кодекс.

— Наблюдавала си ме цял живот? Как?

Само че точно тогава се разсеяхме един по друг и това доведе до закономерния завършек. Въпреки това не оставих въпроса си да потъне в небитието и, когато вече лежахме един до друг, повторих питането си. Впрочем, по това време тя също беше готова да ми отговори.

— Аз съм мимолетната сянка в твоето огледало — каза ми Ранда. — Надничам оттам, но ти не ме съзираш. Всеки от нас има своите любимци, любов моя — човек или любимо място… Моята слабост винаги си бил ти.

— Тогава защо си дошла при мен точно сега, Ранда? — попитах я аз. — След толкова много години?

Тя отклони очи.

— Да речем, че скоро ще умреш — каза ми след малко, — и аз исках да си припомня щастливите ни дни в Дивата гора.

— Скоро ще умра ли? Че аз живея в опасност. Не мога да го отрека.

Твърде близо съм до Трона. Но имам силни защитници, пък и аз самият съм по-силен, отколкото изглеждам на пръв поглед.

— Нали ти казах, че съм те наблюдавала — заяви Ранда. — Не подлагам на съмнение способностите ти. Видях как твориш и контролираш множество заклинания. Някои от тях дори не успях да разбера.

— Ти магьосница ли си?

Тя поклати глава.

— Познанията ми в тази област, макар и обширни, са чисто академични. Моята мощ се намира другаде.

— Къде по-точно? — поинтересувах се.

Тя посочи към стената. Втренчих се в натам. Накрая заявих:

— Не те разбирам.

Тя кимна към призрачното ми пламъче.

— Може ли да го преместиш? Така и сторих.

— Постави го редом с огледалото ти.

Изпълних и тази нейна молба. Огледалото беше много тъмно, както винаги тук, в къщата за гости на Мандор, където прекарвах нощта след скорошното ни съвещание.

Измъкнах се от леглото и пресякох стаята. Да, огледалото беше абсолютно черно. Не виждах никакви отражения в него.

— Особено ли е? — попитах.

— Не — отговори ми Ранда. — Затворих го и го заключих, след като дойдох. Също и другите огледала в къщата.

— Минала си през огледалото?

— Да. Аз живея в Огледалния свят.

— Семейството ти също? И онези други четири рода, за които спомена?

— Всички ние сме издигнали домовете си извън границите на отраженията.

— И оттам пътешествате от място на място?

— Именно.

— Явно, за да наблюдавате любимците си. И да похапвате онези, които не ви харесват.

— Да, заради това също.

— Ти си чудовище, Ранда — приседнах на ръба на леглото и я улових за ръката. — И аз се радвам да се видим отново! Ще ми се обаче да ме беше посетила по-рано!

— Идвала съм и преди — отвърна тя, — но използвах присъщи за народа ни заклинания за сън.

— Е, тогава ми се ще да си ме будила!

Тя кимна.

— Много бих искала да бях останала с теб или да те бях отвела в моя дом. Но поне в тази част от живота си, ти си истински приносител на опасност!

— Май така изглежда — съгласих се аз. — Но… Защо си тук сега, като изключим очевидните причини?

— Опасността се разпространи. Сега и ние сме заплашени.

— Като цяло предполагах, че в последно време опасността за живота ми е намаляла поне малко — отбелязах. — Нали пресякох опитите на Дара и Мандор да ме контролират и като че ли постигнах определен вид разбиране помежду ни…

— Но те пак ще си плетат интригите.

Свих рамене.

— Такава им е природата. Поне знаят, че аз знам за това и не съм лъжица за тяхната уста. Известно им е, че вече съм способен да им окажа отпор. Брат ми Джърт… с него, струва ми се, също се споразумяхме. И Джулия… бихме могли да…

Тя се засмя.

— Джулия вече използва вашето „съгласие“, опитвайки се да насъска Джърт срещу теб. Наблюдавах ги. Знам за това. Тя подгрява ревността му с намеци, че все още мисли повече за теб, отколкото за него. Всъщност иска да те отстрани заедно със седемте други претендента за Трона — и всички останали, които посмеят да се намесят. И тогава ще стане кралица на Хаос.

— Не може да стъпи и на малкото пръстче на Дара!

— Още откакто преодоля Джасра, тя има много високо мнение за себе си. Не й е хрумвало, че Джасра е станала мързелива и се е хванала на номера; не е победена чрез сила. Джулия по-скоро е готова да повярва, че е много по-силна, отколкото е всъщност. Което е и нейната слабост. Тя ще се обедини с теб, за да те накара да свалиш гарда, като на свой ред отново насъска брат ти срещу теб…

— Благодаря за предупреждението, макар че всъщност има само още шестима претенденти за Трона освен мен. Аз бях първи, но наскоро още половин дузина предявиха претенциите си. Ти каза, че са седем. Има ли още някой, за когото не съм чувал?

— Да, има един таен претендент — отвърна Ранда. — Не мога да ти назова името му, защото не го знам, но съм наясно, че си го виждал в басейна при Сухай. Знам и двата му облика, човешкия и за Хаос. Известно ми е, че дори Мандор вижда в негово лице достоен противник, когато стане дума за интриги. Впрочем, както предполагам, Мандор е главната причина, заради която онзи е избягал от Хаос в нашето кралство. Той се бои от доведения ти брат…

— Значи живее в Огледалния свят?

— Да, макар че още не знае за нашето съществуване там. Той намери входа в резултат от почти невероятно съвпадение, но продължава да мисли, че просто е направил изумително откритие — таен начин да се премества практически където си иска и да вижда почти всичко, като остава невидим. Досега ни се отдаваше да избегнем вниманието му, използвайки онези криви, които той не е в състояние да види, да не говорим да тръгне по тях. Но това съвсем определено го превръща в опасен съперник в борбата за Трона.

— Ако той може да шпионира — и дори да подслушва — през всяко едно огледало, без да рискува да го открият, и ако е способен да излезе оттам да убие някого и да избяга по същия път, то да, напълно разбирам каква опасност крие.

Нощта внезапно ми се стори извънредно студена. Очите на Ранда се разшириха. Пристъпих към стола, върху който бях метнал дрехите си и започнах да се обличам.

— Да, време ти е — отрони моята приятелка.

— Има и още нещо, нали?

— Да. Тайният претендент намери и върна злото в нашето мирно царство. Отдаде му се да открие гизела.

— Какво е това гизела?

— Твар от нашите легенди. Смяташе се, че са отдавна изтребени в Огледалния свят. Родът им успял почти да унищожи Забулените. Истинско чудовище е и цял род се пожертва, за да се разправи с онази, която смятахме за последната от рода им.

Закопчах портупея си и обух ботушите. Пресякох стаята, приближих се към огледалото и прокарах ръка по черната му повърхност. Да, именно то беше източникът на студ.

— Ти си ги затворила и заключила, така ли? — попитах. — Всички огледала в къщата?

— Тайният изпрати гизелата през огледалата, за да унищожи деветима конкуренти по пътя към Трона. А сега тя е на лов и търси десетия — теб.

— Ясно. Способна ли е да проникне през ключалката ти?

— Не знам. Във всеки случай, няма да й се отдаде лесно. Но именно тя е източник на студа. Причаква те точно зад огледалото. Знае, че си тук.

— Как изглежда?

— Крилата змия с множество ноктести лапи. Дълга е около три метра.

— А ако й позволим да влезе?

— Ще те нападне.

— А ако ние влезем в огледалото?

— Ще те нападне.

— Къде е по-силна според теб?

— Мисля, че е еднакво добра и в двата свята.

— Дявол го взел! А дали бихме могли да минем през друго огледало и да се прокраднем незабелязано до нея?

— Възможно е.

— Нека опитаме. Да вървим!

Ранда се изправи, бързо облече кървавочервената си рокля и ме последва през стената до една стая, която фактически се намираше на няколко километра оттам. Досущ като повечето лордове от Хаос, брат ми Мандор е привърженик на разпилените по световете резиденции. На отсрещната стена висеше голямо огледало, разположено между бюрото и грамаден часовник за Хаос. Както забелязах, той скоро щеше да зазвъни. Прекрасно. Извадих меча си.

— Дори не знаех, че тази стая съществува — обади се Ранда.

— Намираме се далеч от стаята, където спахме. Забрави за разстоянията. Хайде, преведи ме!

— Най-добре първо да те предупредя — обади се тя. — Според легендите, никой и никога не е успявал да убие гизела нито с меч, нито с чиста магия. Гизелите изсмукват енергията на заклинанията и ударите. Оцеляват дори и след като понесат ужасни рани.

— Имаш ли други предложения?

— Объркай я, хвани я в капан, прогони я. Все ще е по-добре, отколкото да се опиташ да я убиеш.

— Добре, ще преценим на място. Но ако нещата потръгнат зле, незабавно изчезвай!

Тя не ми отговори, просто ме хвана за ръката и пристъпи в огледалото. Щом я последвах, старинният часовник на Хаос подхвана немелодичния си звън.

Вътре в огледалото стаята ми изглеждаше съвсем същата както и отвън, само че отразена наобратно. Ранда ме поведе към най-далечната граница на отражението вляво и после зави зад ъгъла.

Навлязохме в сумрачен, изкривен свят от кули и величествени палати, нито един от които не ми беше познат. Навсякъде във въздуха висяха вълнисти, разкривени линии. Ранда се приближи до една от тях, протегна свободната си ръка и пристъпи през чертата, като повлече и мен след себе си. Озовахме се на крива уличка с килнати къщи.

— Благодаря — казах и — за предупреждението и за възможността да нанеса изпреварващия удар.

Тя ме стисна за ръката.

— Не го направих единствено заради теб, но и заради моето семейство.

— Знам.

— Нямаше да постъпя така, ако не вярвах, че имаш шанс да победиш. Иначе просто щях да те предупредя и да ти разкажа всичко, което знам. Но помня, как веднъж… там, в Дивата гора… ти обеща да бъдещ мой рицар. Тогава ми се струваше истински герой!

Усмихнах се, тъй като помнех онзи мрачен ден. Четяхме разкази за рицари в мавзолея. В пристъп на благородство изведох Ранда навън, докато бурята трещеше, застанах сред надгробните камъни на неизвестни ми смъртни — Денис Колт, Ремо Уилямс, Джон Гаунт — и се заклех да й бъда рицар, ако някога й потрябва защитник. Тогава тя ме целуна и аз се надявах, че незабавно ще възникне някакво зло, за да съумея веднага да се докажа като герой. Но нищо лошо не ни се случи.

Пристъпвахме напред; тя броеше вратите и спря пред седмата.

— Ето тази — каза ми — води през кривата към мястото зад блокираното огледало в твоята стая.

Освободих ръката й и пристъпих покрай нея.

— Е, дойде време за лов на гизели!

Тръгнах напред. Гизелата ми спести затруднението да изпитвам кривите и изникна преди да съм стигнал до целта си.

Беше дълга три метра или малко повече; безока, поне доколкото можех да преценя, но пък с множество подвижни мигли-антенки на онзи край, който приех за нейна глава. Беше сочнорозова на цвят, по протежението на тялото й надлъжно минаваше дълга зелена ивица, а напреки имаше синя. Гизелата вдигна „предния“ си край на метър и половина над земята и застина, полюлявайки се бавно. Нададе писък и се обърна в моята посока. Под миглите забелязах голяма, леко ъгловата паст, достойна за акула. Тя се отваряше и затваряше, демонстрирайки ми пълен набор зъби. Зелена, напомняща отрова течност капеше от тази дупка и се изпаряваше на земята.

Изчаках я да се приближи — и гизелата не ме остави да я чакам дълго. Проучих движенията й — беше много пъргава, както се оказа — и открих, че има множество малки крачета. Изчаках нападението й, вдигнал острието пред себе си en garde[1].

Прегледах с какви заклинания разполагам.

Тя се приближи и аз я ударих и с „Буика-беглец“, и със „Сияйния клозет“.

И двата пъти тя замираше и изчакваше заклинанието да се изчерпи. Въздухът изстиваше, а пастта на гизелата и средната й част се обвиваха в пара. Тя сякаш попиваше магията и изхвърляше излишъка чрез ентропия. Когато парата изчезна, тварта отново тръгна напред и аз пуснах в действие „Малоумния агрегат“. Тя отново застина, неподвижна и обвита в пара; този път аз се хвърлих напред и нанесох мощен удар с меча. Острието издрънча о кожата й сякаш биех гонг, но не последва нищо друго и аз се изтеглих, щом гизелата се размърда.

— Като че ли изяжда заклинанията ми и издиша студ — констатирах.

— И други са описвали същото — съгласи се Ранда.

За няколко секунди тварта измени формата си, премести пастта в горния си край и заплашително се наклони към мен. Забих острието си дълбоко в гърлото й, докато дългите крачета ме драскаха и се мъчеха да ме сграбчат. Бях избутан назад. Щом тя затвори устата си, чух рязко изхрущяване. В ръката ми остана само ефесът — чудовището бе прехапало острието! Изплашен, посегнах към новата си мощ, щом устата се разтвори отново.

Портите на Колелцето се разтвориха и ударих гизелата със сурова сила, измъкната някъде от Сенките. Звярът отново замря, а въздухът наоколо се охлади. С усилие се измъкнах от прегръдката на малките крачета. Кървях от дузина ранички. Претърколих се встрани и скочих на крака, като продължавах да държа тварта във фокуса на силата на пръстена. Опитах се да използвам острието, за да я разчленя, но тя поглъщаше всички атаки, оставайки си статуя от розов лед.

Пресегнах се през Сенките и си намерих друг меч. С острието му начертах във въздуха правоъгълник с ярък кръг в средата. Хвърлях през него волята и желанието си, протегнах се… Миг по-късно усетих връзката.

— Татко! Усещам те, но не мога да те видя!

— Чекрък, сражавам се за живота си и, както изглежда, за този на мнозина други! Ела при мен, ако можеш!

— Опитвам се. Но се намираш на странно място. Май са наложени ограничения и не мога да проникна там.

— Проклятие!

— Така е. И преди съм се сблъсквал с подобен проблем. Не е лесен за преодоляване.

Гизелата отново се раздвижи. Опитах се да задържа връзката през Картата, но тя се разпадаше.

— Татко! — изплака Чекръка, щом изтървах контакта. — Опитай… — и после изчезна.

Отстъпих и се спогледах с Ранда. Около нея се бяха възправили дузини Забулени, всички до един в черни, бели или червени одежди. Те подеха странна песен, прилична на погребален напев, сякаш схватката ни се нуждаеше от мрачен звуков съпровод. Но песента забави движенията на гизелата, като едновременно с това ми напомни нещо от далечното минало.

Отметнах глава и нададох виещия вой, който бях чул веднъж насън и никога не забравих.

И моят приятел се появи.

Кергма — живото уравнение — се изплъзна едновременно от много ъгли. Стоях и гледах как той/тя/то — така и не знам кое е вярното определение — се събира в едно цяло. Кергма беше приятел от детинството ми, заедно с Глейт и Грайл.

Ранда явно си припомни съзнанието, което можеше да ходи навсякъде, защото чух как възкликна. Кергма приветствено се плъзна около тялото й, а след това по същия начин поздрави и мен.

„Приятели мои! Толкова време мина, откакто сте ме викали да играем! Липсвахте ми!“

Гизелата мръдна напред, съпротивлявайки се на песента на Забулените, сякаш вече преодоляваше мощта й.

— Това не е игра — отговорих. — Тази твар ще унижоши всички ни, ако не успеем първи да й видим сметката.

„Тогава трябва да реша задачата от наше име. Всичко, дарено с живот, е уравнение — комплексен квантов обект. Казвал съм ти го още навремето!“

— Да. Опитай. Моля те!

Страхувах се отново да пускам в действие мощта на Колелцето, докато Кергма работи с тази твар, за да не изкривя изчисленията му. С меча и пръстена в готовност, продължих да отстъпвам назад. Забулените полека се оттегляха заедно с мен.

„Смъртоносно равновесие — обади се Кергма най-сетне. — Това е прекрасно жизнено уравнение. Сега използвай играчката си да го спреш!“

Отново замразих гизелата с Колелцето. Песента на Забулените не замлъкваше.

След известно време Кергма продължи:

„Има оръжие, което може да го унищожи при правилните обстоятелства. Трябва да го потърсиш обаче. Става дума за усуканото острие, което си размахвал и преди. Виси на стената в бар, където веднъж пихте с Люк“.

— Ворпълския меч? — уточних аз. — Той ли е способен да я убие? „Парче по парче и при съответните обстоятелства“

— А знаеш ли какви са те?

„Изчислил съм ги.“

Стиснах оръжието си и отново ударих гизелата със силата на Колелцето. Тя изпищя и застина. Тогава захвърлих меча си и се протегнах — далеч-далеч през Сенките. Отне ми доста време да намеря търсеното и се наложи да преодолея нечия съпротива, тъй че добавих силата на пръстена към своята собствена и тогава оръжието се появи. В ръцете ми отново се озова сияйният, усукан Ворпълски меч.

Пристъпих към гизелата, за да нанеса удар с него, но Кергма ме спря. Тогава за пореден път ударих тварта със струя от енергията на Колелцето.

„Не е така. Не е така.“

— Тогава как?

„Нуждаем се от дайсънова вариация на огледалното уравнение.“

— Покажи ми!

Около мен, гизелата и Кергма от всички страни заизникваха огледални стени. Ранда остана отвън. Издигнахме се във възуха и се понесохме към центъра на сферата.

Отраженията ни бяха навсякъде.

„Сега. Но не й позволявай да докосва стените!“

— Запази уравнението! Може да ми се прииска да допълня нещо, тъй и тъй разполагаме с него!

Ударих замаяната гизела с Ворпълския меч. Отново се чу звън и тя остана невредима.

„Не! — обади се Кергма. — Почакай да се разтопи.“

Така че почаках тя да се раздвижи. Което означаваше, че също така се възстановява и способността й да ме напада. Животът не е лесно нещо. Все още чувах отгласите на песента отвън.

Гизелата се възстанови доста по-бързо, отколкото очаквах. Все пак замахнах и отсякох половината от главата й, която сякаш се разпадна на ивички — тънички образи, които след това се разлетяха във всички посоки.

— Калуу! Калай! — провикнах се, ударих я отново и отрязах дълго парче плът от десния й хълбок, при което се повтори същият фокус с избледняването и разпада. Гизелата отново ми се нахвърли и аз я резнах пак. Ново парче се отдели от гърчещото се тяло, пак по същия начин. Когато конвулсивните тръпки подмятаха туловището й към стените, незабавно й преграждах пътя с меча си, изблъсквах я към центъра и продължавах да я режа на филийки.

Отново и отново гизелата ме нападаше или се опитваше да стигне до стената. Всеки път моят отговор бе един и същ. Но тя не искаше да умира. Рязах я, докато от тварта не остана само гърчещо се чуканче от опашката.

— Кергма — обадих се тогава, — изпратихме в безкрая по-голям част. Дали ще успееш да обърнеш уравнението наобратно? Тогава с помощта на Колелцето ще намеря достатъчна маса, с която да създадеш за мен друга гизела, която да се върне при изпращача на тази и да гледа на тази личност като законна плячка.

„Мисля, че ще се получи — отвърна Кергма. — Предполагам, оставил си това последно парче, за да похапне новата?“

— Да, това имах предвид.

Речено — сторено. Когато стените се отвориха, новата гизела — черна, с червена и жълта ивици — се триеше в глезените ми като котка. Песента замлъкна.

— Върви и намери Тайния — наредих аз. — И му предай съобщението.

Гизелата се засили, навлезе в една крива и изчезна.

— Какво си направил? — попита ме Ранда.

Разказах й.

— Сега Тайният ще те счита за най-опасния сред съперниците си — отбеляза тя. — Ако оцелее. И най-вероятно ще удвои усилията си срещу теб както по лукавство, така и по жестокост.

— Чудесно! — кимнах аз. — Точно на това разчитам. Ще ми се да провокирам открито противопоставяне. А и вероятно няма да се чувства в безопасност в твоя свят, като не знае откъде може да му налети следващата тръгнала на лов гизела.

— Вярно е — промълви тя. — Ти бе мой рицар! — и ме целуна. Точно в този миг от нищото изникна лапа и сграбчи меча, който все още държах. Втората лапа размаха пред носа ми две хартиени бланки. След това топъл глас оповести:

— Продължаваш да отмъкваш меча назаем без разписка! Моля те, подпиши се поне сега, Мерлин! Втората бланка е за предишния път.

Измъкнах изпод плаща си писалка и се разписах, докато и останалата част от котарака се материализираше.

— Дължиш ми общо четиридесет долара — заяви той. — Ползването на Ворпълския меч струва двайсетачка на час или за започната част от часа!

Порових из джобовете си, извадих пари и се издължих. Котаракът се ухили и постепенно започна да изчезва.

— Приятно ми беше да работя с теб! — изрече през усмивката си. — Заповядай пак! Питиетата са за сметка на заведението. И доведи Люк. Има страхотен баритон!

Щом той изчезна забелязах, че и Забулените са си отишли.

Кергма се плъзна по-близо.

„Какво става с другите — Глейт и Грайл?“

— Оставих Глейт в една гора — отвърнах, — макар че няма да се учудя, ако досега вече се е върнал във вазата на Господаря на Ветровете в музея на Грембъл, в дома на Сауал. Ако го видиш, предай му, че голямото нещо не ме е изяло и някоя нощ ще го напоя с топло мляко и ще му разказвам купища нови истории. Грайл, доколкото знам, е на служба при чичо ми Сухай.

„А, Господарят на ветровете… какви времена бяха! — сподели Кергма. — Да, трябва непременно да се съберем и да поиграем отново! Благодаря, задето ме повика за тази игра!“ — и се изплъзна в множество посоки, и изчезна досущ като останалите.

— А сега? — попита Ранда.

— Аз се прибирам и се връщам в леглото… — поколебах се и добавих: — Ще дойдеш ли с мен?

Тя също се замисли, после кимна:

— Нека приключим нощта така, както я започнахме!

Преминахме през седмата врата и тя отключи огледалото ми. Обаче знаех, че ще си е тръгнала, когато се събудя.

Бележки

[1] В защитна позиция. — Бел. прев.

Край
Читателите на „Забулената и гизелата“ са прочели и: