Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (11)

Глава XI

Фауст и Маргарита, доста одухани от пътуването си през етеричното пространство, пристигнаха на влажната поляна пред Рим, където обикновено се състоеше Вещичия великденски събор. Поляната се намираше между две планини с била като глави на фонтанни водоливници. Едно подуто залязващо слънце показваше, че неотдавна тук се бе състояло доста буйно празненство. Но то очевидно вече бе приключило. Навсякъде се търкаляха празни винени мехове и книжни шапки. Оркестрантите тъкмо прибираха инструментите си и се приготвяха да се върнат в Будапеща. Издигнатият огромен олтар в средата преливаше от жертвоприношения. Но поклонниците си бяха заминали и служители на ада тъкмо режеха месото, за да го раздадат на злите бедняци, понеже бедняците са винаги с нас — на Земята, под нея и над нея.

Фауст и Маргарита слязоха по откритото затревено поле, където се бе състояла службата. На Фауст му се искаше да изкрещи от яд. Отново твърде късно! Да стигнеш толкова далеч, на такава висока цена и пак — за нищо! Но бързо се взе в ръце и сериозно си препоръча да не се поддава на отчаяние. Може би все още можеше да се направи нещо.

Той се приближи до един от работниците — брадато джудже с крака като пънове, пристегнати с кожени върви, с метална каска с рога, като на норвежците от древността и с малка раница на гърба, към която бе привързана лопата.

— Как върви? — попита Фауст.

— Зле — отвърна джуджето. — Тоя дявол ме награби заедно с приятелите ми да почистим след службата, но дяволите въобще не плащат достатъчно, а и не оставят нищо за пиене.

— За пиене ли? — Фауст подаде мяха с испанско вино, което бе успял да задържи, при напускането на Забранената стая в Ягелонския музей. — Аз мога да ти предложа нещо за пиене.

— Много мило от ваша страна, господине! Казвам се Ронир и съм на вашите услуги. — Той протегна ръка към мяха, но Фауст бързо го издърпа назад.

— Не бързай толкоз! Искам да получа нещо в замяна!

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина — отвърна Ронир. — Какво искаш?

— Информация — каза Фауст.

Ронир, чието сбръчкано лице вече клонеше към смръщване, сега вдигна вежди и се засмя. — Информация ли, господине? Да, ще ви дам всичката необходима информация. Мислех си, че искате скъпоценности. Кого искате да издам?

— Нищо чак толкова страшно — каза Фауст. — Просто искам да открия двама от присъстващите на празненството. Единият е висок, светлокос човек, а другият — чернокос дявол на име Мефистофел.

— Да, бяха тук, наистина — каза Ронир. — Смееха се и се забавляваха. Сякаш не са били преди на подобно сборище.

— И накъде отидоха? — попита Фауст.

— Никой не казва такива неща на джудже — отвърна Ронир. — Но вижте, господине, имам пергамент, написан от Мефистофел, който той предаде за онзи червенокос дявол ей там.

Червенокосият дявол, за когото ставаше дума, не беше друг, а самият Аззи Елбуб, енергичният дявол с лисиче лице, организирал предишното състезание на Хилядолетието за Силите на мрака, но чието създание — Принцът — бе стигнал до такъв съмнителен край, че Необходимостта, която бе съдия на Състезанието, бе издала решение в полза на Силите на Доброто. Естествено, това не се прие като заслуга в очите на Господарите на Мрака, които очакваха победа и правото да управляват съдбата на хората през следващите хиляда години. И така, този път никой не потърси съветите на Аззи и изборът бе предоставен единствено на Мефистофел и на Маргарита.

Фауст попита:

— Та значи този дявол ти връчи пергамента просто ей така?

— Не точно така — отвърна Ронир. — Той го смачка и го захвърли с яд, а Мефистофел и новоподмладеният му приятел изчезнаха в облак огън и дим.

— Дай ми го!

— Дай ми мяха!

Те се гледаха гневно, без да мигнат, после бавно си размениха нещата. Докато Ронир пиеше, Фауст прегледа пергамента и вида цял списък места и дати. Някои от тях му бяха познати, например Париж. Но не и Линдин, нито двора на Великия император в Пекин. А и времената бяха различни, някои от тях — в миналото, други — в бъдещето. Обаче се натрапваше един факт. Първото място в списъка беше Константинопол, а датата беше 1210 година. Фауст си спомни от своя учебник по история, че това е времето на неуспешния Четвърти кръстоносен поход. Това, очевидно, щеше да бъде първата ситуация, която бе дочул Мефистофел да споменава пред Мак.

Докато се пулеше над списъка, един глас зад гърба му изрече:

— Струва ми се, че говорите за мен.

Фауст вдигна поглед и видя до себе си Аззи, дяволът, за когото говореше Ронир.

— Как сте ме чули? — попита Фауст. — Та аз шепнех.

— Дяволите винаги знаят, когато някой говори за тях. Сигурно се чудите що за пергамент е това? Ще ви кажа. Мефистофел е натоварен със задачата за Състезанието на хилядолетието, което ще реши съдбата на човечеството за следващите хиляда години. Предпочетоха него пред мен. А аз съм бил два пъти победител! Те двамата с Михаил постигнаха съгласие той да подложи Фауст на пет ситуации и изборът, който ще направи Фауст, както и мотивите и резултатът, ще бъдат преценявани откъм Добро и Зло, от Необходимостта, известна под името Ананке.

— Но Фауст съм АЗ! — извика Фауст. — Мефистофел е сбъркал човека!

Аззи го изгледа от глава до пети. Блестящите му лисичи очи се свиха, а здравото му дяволско тяло се изпълни с напрежение, което би било изтълкувано като важен знак от някой внимателен наблюдател, стига наоколо да имаше такъв.

— Вие сте ученият доктор?

— Да! Аз съм! Аз съм! — а Маргарита го задърпа толкова силно за пеша, че той додаде:

— А това е Маргарита, моя приятелка.

Аззи я удостои с кратко кимване, а после се обърна към Фауст.

— Това е един изключителен обрат в развитието на нещата!

— Но не и за мен — каза Фауст. — Искам само да видя как правдата тържествува. Аз съм този, когото Мефистофел е търсел за Състезанието. Искам да заема полагащото ми се място! Ще ми помогнете ли?

Аззи крачеше нагоре-надолу по отъпканата трева на поляната, потънал в размисъл. Той събра цялото си налично търпение, защото тук трябваше да се съобразява с много различни ъгли на виждане и имаше нужда от повече информация, преди да предприеме каквото и да било действие. Но стига да не преценеше грешно, това щеше да се превърне в звездния му миг.

— Ще стигнем по-късно и до това — каза Аззи.

— Поне ме посъветвайте! Кажете ми къде да отида оттук, за да го намеря?

— Добре — отвърна Аззи. — В случай, че сте решили да преследвате Мефистофел и самозванеца, съветът ми е да отидете до Хирон и да си уговорите преминаване на отвъдния бряг с неговата лодка.

— Благодаря! — извика Фауст. И като подбра кестенявата си спътница и изрече втората част на заклинанието, което бе започнал в Забранената стая в Ягелонския музей, Фауст изчезна във въздуха.