Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аззи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
If at Faust You Don’t Succeed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни & Робърт Шекли

АКО С ФАУСТ НЕ УСПЕЕШ…

Американска, първо издание

Преводач Цвета Георгиева

Художник Пламен Мопев

Редактор Петя Минкова

ИК „Адамас“ — Варна, 1994

Печат ДФ „Абагар“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция

Глава IV

Докато се случваше всичко това, в друга част на града, в малката гостилница на име „Шарената крава“, един дълъг, сламенорус самодоволен мъж, хапваше сутрешния си борш на една от грубо скованите маси отвън. Беше висок и слаб, гладко избръснат по новата италианска мода, облечен с богаташки дрехи и с глава, увенчана с огромна маса непокорни къдрици. Той седеше с напрегнато изражение на лицето, с плътно стиснати рубиненочервени устни и оглеждаше внимателно улицата.

Гостилницата се намираше през улицата срещу жилището на Фауст. „Шарената крава“ беше скромна и непретенциозна кръчма, посещавана често от широкоплещести бродяги от четирите краища на Европа, стекли се в Краков през годините на неговия разцвет, през този кратък златен век между нашествието на хуните и ужасното нападение на унгарците, когато градът бе известен нашир и длъж не само като център на науките, което бе привлякло и доктор Фауст, а и с благоденствието на гражданите си и с богатите си търговци, които идваха дотук от Германия и Италия с ценни стоки.

Това конте, на име Мак, и с прякор Карото, прякор, показателен за средството, което носеше в пояса си и което използваше далеч по-често, отколкото се полага на честен човек, бе дошло в Краков, според някои от Троис във Франкската империя, а според други — от мъглите на Лондон в далечната Англия, да си търси късмета. Мак Карото не смяташе да чака късметът му да го потърси сам. Предприемчив мошеник, с остър ум и далеч нелишен от интелект, той беше прекарал цяла година в манастир, изучавайки занаята на краснописците, преди да се насочи към някакъв по-пряк път за сдобиване с богатство.

Беше чувал за Фауст, разучил бе доста за учения доктор и знаеше добре за славата му на човек, вещ в черната магия, спечелил несметни богатства във вид на драгоценни метали, които използвал за алхимичните си опити, както и дарове и сувенири от благодарни крале, счели церовете на доктора за достатъчно ефикасни за изцелението на безбройните им болежки.

Мак бе намислил план как да ограби известния доктор, преценявайки, че магьосник като Фауст, който вече е натрупал такъв актив в Небесата, едва ли ще се нуждае от трохите на тази земя. Мак съответно си бе взел и съдружник — един калпав латвиец, който не можеше да прави нищо друго, освен да просне някой минувач на пътя, като го удари с тоягата си по главата. Мак бе решил през този ден да освободи Фауст от неговите по-преносими земни блага.

Цяла седмица преди това Мак и латвиецът обикаляха наоколо и наблюдаваха всяко движение на доктора. Фауст беше непостоянен човек и му липсваха онези здрави навици, които превръщаха честните хора в лесна жертва на грабеж. Предимно си седеше у дома и работеше над магическите си опити. Но дори и на Фауст се налагаше да излиза от време на време навън и когато го правеше, краката му неизменно го отвеждаха в една предварително избрана посока, надолу по улица „Малкия Казимир“, после напряко по „Дяволската пътека“ към големия Ягелонски университет.

Когато Фауст най-после излезе навръх Великден, Мак вече имаше план и беше готов за действие. Латвиецът чакаше в един тъмен вход в уличката, а Мак зае позиция в гостилница „Шарената крава“ срещу жилището на Фауст. Трябваше да се действа, защото латвиецът му бе обещал, че веднага ще се втурне обратно към гостилницата, за да наблюдава и да предупреди Мак, ако нещата се объркат.

Мак довърши борша си, плати с една медна монета и се запъти към къщата на доктора с преднамерено бавна походка, прикриваща вътрешното му напрежение. Един бърз поглед нагоре и надолу по улицата го увери, че добрите хора от квартала са някъде на Великденска литургия. Мак носеше под мишница купчина книги, уж пълни с магически формули. Беше ги взел почти без пари от една манастирска библиотека в Кжвинеж. В случай, че станеше нещо непредвидено и някой го попиташе за целта на посещението му в къщата на доктора, Мак щеше да отвърна, че му носи тези книги или че се готви да му ги продаде; понеже бе известно, че Фауст ги събира, за да го подпомагат в търсенето на Философския камък.

Мак стигна до къщата на Фауст, без да бърза. Почука на вратата просто от куртоазия. Никой не му отвори. Беше видял хазяйката да излиза малко по-рано, за да отиде на литургия, с леко изкривена наметка — беше известна с навика да си попийва — и с кошница с билки и церове в ръка, понеже добрата жена се бе отдала на постоянни посещения при болната си леля, която цереше с простонародни средства.

Мак натисна дръжката. Бравата се заключваше с голям железен ключ от по-обикновените. Мак носеше неговия дубликат в джоба си и сега го извади и пъхна в ключалката. Отначало ключът не искаше да се превърти, Мак го раздвижи напред-назад, после го измъкна и смаза ключалката с язовска мас от малка кутийка — изпитано средство срещу заяждащи брави. Ключът се превъртя и той отвори вратата.

Високата стара къща беше мрачна отвътре. Мак влезе и затвори след себе си. Сви наляво и се изправи точно пред вратата, отдавна убеден, че точно тя води към кабинета на доктора. Бутна я. Не беше заключена.

Стаята на доктора тънеше в полумрак, понеже ярката слънчева светлина просто нямаше откъде да проникне директно, а се процеждаше във въздуха, отразена от изпъстрената със сенки стена. Бледият бюст на Виргилий сякаш наблюдаваше как преминава през стаята, без от пода да изскърца нито една дъска — толкова леки бяха стъпките му. В стаята все още се носеха изпарения от живак, сяра, изгорели свещи и миши изпражнения. Стъклените шишенца и реторти на алхимическите уреди на учения стояха на една близка маса, а в стъклените им повърхности се отразяваха заблудени слънчеви отблясъци. В единия ъгъл беше леглото му — две дъски, сложени върху ниска рамка, но върху него беше метната хермелинова наметка, показателна за разточителните навици на доктора.

Мак не им обърна внимание. Те представляваха само декора на неговия замисъл, чиято цел бе да открие нещо, което е малко, ценно и освен това — понеже без друго той сам беше познавач — красиво. Като този изумруд, например, захвърлен небрежно на голямата дървена маса — работното място на доктора — в непосредствена близост до едно кристално, кълбо с полегнал край него череп. Смарагдът щеше да свърши работа като начало. Мак се запъти към него. Ръката му, с дълги пръсти и не особено чисти кокалчета, тъкмо щеше да се сключи около предмета, когато изведнъж вътре в стаята се чу силен шум. Мак застина с протегната ръка, звукът напомняше гръмотевица във високи планини, по времето, когато есента се спуска от север. Той сякаш предизвика промяна в естествения ред на нещата, защото как иначе би могло да се обясни това, че шумът се чу отвътре, а не отвън, където му беше мястото? И как би могло да се обясни внезапното припламване на огън, който се появи в същия миг насред тази малка тъмна стая и избликна от дъските на пода с големи, яростно виещи се езици оранжево-червен пламък? Без да мръдне, със зяпнала от изумление уста, Мак видя насред него да се появява фигура, отначало смътна, но после все по-ясно очертана. Беше мъж с дълго лице и пригладена черна коса с естествен път в средата, тънки мустаци и от онези заострени брадички, известни като кралски. Беше облечен в тъмни дрехи, издаващи сериозна тържественост и носеше в ръцете си навит на руло пергамент, завързан с панделка.

— Приемете поздрава ми, доктор Фауст — изрече мъжът, като излезе от пламъците, които загаснаха след него. — Аз съм Мефистофел, повелител на силите на Мрака и трикратен носител на Годишната награда за Зли дела на „Стандарт Демоникс“, една от нашите големи мултитемпорални корпорации.

Мак се размърда достатъчно, колкото да промълви, с несигурно запъване, тъй различно от обичайната му велеречивост:

— О, здравейте. Радвам се да се запознаем.

— Изненадан сте, предполагам, от моето малко нетрадиционно появяване?

— О, не, ни най-малко — отвърна Мак, понеже каквото и да си мислеше, след като мозъкът му се размърда достатъчно, за да прояви някаква мисловна дейност, той все пак бе наясно, че ще бъде по-добре да не обижда това същество. — Искам да кажа, както ви се харесва.

Показах ви Малкото величествено появяване — понеже тука няма място за Голямо величествено появяване, тъй като при него последователно избухват ракети и бурета с барут — за да ви предложа, ако мога да се изразя така с една бърза и компактна метафора, своите bona fides[1]. Наистина съм Мефистофел, повелителят на демоните и наистина идвам от Отвъдното с предложение, което, струва ми се, надали ще отхвърлите.

Мак тъкмо се бе съвзел от позата си на истукан, понеже, както става в живота, вече бе посвикнал с внезапните промени на съдбата. Вярно, че до този момент не бе срещал жив дявол, но спокойно можеше да се очаква подобно нещо в такъв ден и то в един век, когато чудесата бяха ежедневно събитие от единия край на Европа до другия, а резултатите от действията на вещиците бяха злободневни разговори.

— Кажете ми, доктор Фауст — каза Мефистофел — ще бъдете ли тъй добър да изслушате предложението ми?

Мак естествено разбираше, че този велик демон Мефистофел прави грешка като си мисли, че той е учения доктор Фауст. Значи и самият дявол може да сгреши! Но нямаше намерение да го поправя. Преди всичко, защото това, най-вероятно, нямаше да се окаже съвсем безопасно, особено като се има предвид, че Мефистофел си бе направил труда да му устройва Малко величествено появяване; от друга страна му се струваше, че от подобна неочаквана среща май ще, може да се извлече някаква изгода.

— С удоволствие ще изслушам предложението ви — каза Мак. — Моля, седнете — този стол ще ви свърши работа, ако не прогорите дупка в него — и ми кажете какво имате предвид.

— Благодаря за любезността — Мефистофел повдигна полите на палтото си, за да седне и от движението му лоената свещ, която гореше в обгорелия дъбов свещник, спонтанно избухна в пламък. Още няколко свещи последваха примера й. Най-накрая, след като нагласи светлината така както искаше — а именно да хвърля дълги зловещи сенки по лицето му — Мефистофел изрече:

— Какво ще кажете, като начало, за едно богатство с обем и величие несънувани от времето, когато Фабий Кунктатор I завладял Картаген? Това богатство ще дойде във вид на многобройни, добре обковани ковчежета, пълни със златни монети от такава чиста проба, каквато нито един земен монетен двор не би могъл дори да си представи. Те ще бъдат придружени от сандъци, пълни с най-прекрасни скъпоценни камъни — перли, големи колкото кокоши яйца, диаманти като райски ябълки и изумруд, достатъчно голям, за да се издяла от него маса за шестима. Освен това ще има един превъзходен комплект от десет отбрани огненочервени рубина, всеки с размера на конска фъшкия. И много други допълнителни неща, чието описание би съсипало дори свръхестествени гласни струни и може да се остави на въображението.

— Започвам да добивам представа — каза Мак.

— Наистина звучи добре. Би било дребнаво от моя страна да ви моля да уточните броя на сандъците със скъпоценни камъни и ковчежетата злато. Дори и да беше само по едно от всеки вид, пак щеше да е прекрасен подарък.

— Това не са подаръци — отвърна Мефистофел. — Можете да ги считате за заплащане срещу една услуга, която ще поискам от вас и за още едно нещо в добавка.

Точно от него ме е страх — каза Мак. — Разбира се, с това не искам да ви засегна.

— Не сте и успели. Истинско удоволствие е да се говори открито. Но тук няма никакви номера, Фауст. Мислите ли, че Силите на Злото ще си направят труда да ме натоварят с това задължение и да устроят Малкото величествено встъпление само за да ви направят на глупак? Наивността ви можеше да бъде проверена и с далеч по-малки усилия!

— Хей, не ме разбирайте погрешно. Историята с богатствата звучи заинтригуващо. Но нямаше ли и Друго условие? Като например, с кого ще трябва да споделя това богатство?

Що се отнася до това — каза Мефистофел и очите му заблестяха похотливо — ще ви доставим един харем, дори два, от девойки, с такава невиждана хубост, каквато хората са си представяли само в мигове на трескави мечтания и безнадежден копнеж. Тези млади жени, Фауст — всяка от тях, достойна за цар, са създадени в различни прекрасни форми и цветове, с прически за всеки вкус и настроение. Освен прелестта си, те притежават и завидна вещина в любовните изкуства, примамливо успокояващи, както и опияняващо възбуждащи умения. Някои от тях могат да ви бъдат интелектуални компаньонки, Фауст, докато други ще угаждат на всичките ви брутални или детински пориви, а трети ще се навъртат наоколо, за да ви поднесат сутрешния борш. Освен това имат преимуществото след вас да обичат единствено да лежат в някоя студена стая, потънали в каталептичен сън, докато отново не потърсите услугите им. Те са не само практически неизчерпаемо надарени с чувственост, но имат и приятелки, сестри и майки, които могат да придадат пикантен привкус на нещата, с готовността си всеки миг да бъдат прелъстени.

— Това наистина е прекрасно — каза Мак. — Изпълнен съм със страхопочитание пред начина, по който сте разрешили една от най-старите дилеми на човечеството. И му се искаше да добави: „Мефистофел, ти ме убеди! Върви да доведеш девойките и само ми кажи кого искаш да убия!“ Но у него отново се надигна естественото чувство на предпазливост и той добави:

— И къде ще се наслаждавам аз на този свой нов начин на живот с неограничени богатства и безкраен приток на жени?

— Ами че, където си поискате — отвърна му Мефистофел. — Но ако измеренията на света тук не ви задоволяват, ние можем да ви отведем до всеки миг във времето и пространството, даже и в онези, които все още са недействителни, защото съществува закон, според който онова, което е заченато трябва да съществува от мига на зачеването си. И можем да ви настаним на едно такова място като велик учен, принц на собствена държава, свещенослужител или какъвто си поискате. С удоволствие мога да заявя, че се считаме също и за пространствени терапевти, така че на новото място можете да правите, каквото си поискате, а ако такава служба или работа не съществува, ние ще ви я създадем. Можем да ви създадем такава цел в живота, която ще ви удовлетвори от „а“ до „я“, независимо колко далече е това „я“. А с елексирите и мехлемите, които даваме безплатно заедно с останалите неща, ще ви осигурим дълъг и щастлив живот и толкова бавен процес на стареене, че даже няма да го забележите.

— Докато не умра, разбира се — обади се Мак.

— Разбира се. Едва ли бихте могли да пропуснете да забележите този факт.

Мак се позамисли за миг и попита:

— Да не би да ми предлагате безсмъртие?

— Май взехте много да се пазарите, Фауст! Не, не ви предлагаме безсмъртие. Пък и откъде накъде? Този наш нов пакет с предложения, макар и доста ограничен поради несъвършенствата на въображението, все пак е достатъчен да купи един трилион такива като вас, и то на много по-ниска цена.

— Колко добре ни познавате! — каза Мак. — Колко сте мъдри! — Но всъщност си мислеше, че Мефистофел е надут, високопарен и доста глуповат. Мак си помисли, че в крайна сметка ще може да се справи с този дух, като, без да знае, по този начин попадна в капана на една от най-фините заблуди на Ада.

Само си помислих, че ако случайно някъде ви е останало неизползвано малко безсмъртие — предполагам, че на вас самите, то не ви е нужно — колко ли е приятно това — е, може би бихте могли да ми подхвърлите нещичко от него.

— Но това би променило същината на цялото предложение, което ви отправих. Каква полза ще имам аз, ако в крайна сметка не взема душата ви?

— Естествено, прав сте да гледате на нещата по подобен начин. Дълголетието е достатъчно само по себе си.

— Това можем да ви го предложим, както и подмладяване.

— Но остава въпросът за душата ми.

— Моля да имате предвид, че изпълнението на клаузата за душата е въпрос на вероятност. Сделката ще се осъществи само ако не успея да задоволя всичките ви желания по време на общата ни работа. Тогава си запазвате душата, стискаме си ръцете и се разделяме като приятели. Едва ли би могло да бъде по-честно от това, нали?

— Чакайте, аз не съм тръгнал да споря с вас — припряно каза Мак. — А сега, какво искате да направя?

— Искаме да изиграете малка роля в едно състезание, което аз и приятелите организирахме.

— Що за състезание е това?

— От онези — темпорално-моралните. Ще ви поставим в серия от ситуации, в които ще вземете участие. Всеки епизод се случва в точно определено време и на точно определено място. Ще се движим назад в миналото или напред в бъдещето, както ни налагат правилата на играта. Вие ще участвате във всеки епизод. Ще имате право на избор във всеки един отделен случай. А ние ще наблюдаваме и оценяваме именно как правите този избор, по какви причини и с какъв резултат. Ние ще ви преценяваме, Фауст, но не като отделна личност, а по-скоро като избраник и представител на човечеството, посочен от нас двамата с Архангел Михаил, който да ни даде поглед върху човешкия морал, етика и други такива почти неразрешими въпроси. Казвам ви го направо, Фауст, защото се надявам да разберете това, преди да започнем. Но веднъж започнем ли, не ще имате възможност да мислите за страхотията, която лежи в основата на нашата сфера на действие, понеже ще бъдете прекалено зает да внимавате за собствената си кожа.

— Разбирам — отвърна Мак, като се опитваше да разбере.

— Това е сделката, Фауст. Актьорите са готови, декорът е издигнат зад завесите, участниците са застинали по местата си и играта ще започне всеки момент. Само чакаме да кажете „да“.

„Тоя дявол наистина си го бива“, помисли си Мак. Пък и Мефистофел му приличаше по-скоро на идеалист, въпреки собствените си изявления, че бил циник. Но не можеше да съществува съмнение в истинността на предложението, нито имаше някакъв смисъл да протака или да противостои на повика на душата си.

— Аз съм човекът, който ви трябва — каза той. — Да започваме.

— Подпишете тук — Мефистофел разви леко по-жълтелия пергамент, който носеше със себе си, извади едно перо и посочи с острия си нокът една вена над китката на Мак.

Бележки

[1] bona fides (лат.) — добри намерения