Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Ако с Фауст не успееш… (22)

Глава VI

Аззи, повлякъл Фауст след себе си, летеше високо и бързо над бойниците на Константинопол, после се насочи на югозапад над голямата равнина Ана-дола. От време на време прелитаха над някое кирпичено село, където живееха турци, мигрирали по тези места от не знам си къде, и вече настъпващи към северните стени на града. Не след дълго стигнаха над една местност с ниски, голи хълмове и под тях се видяха първите върхове на Кавказките планини. Аззи чувстваше екзалтация от бръснещия полет над тях, но Фауст трепереше от студения, режещ въздух. Планините се надигаха нагоре, острите им върхове пробиваха като игли пухкавите бели облаци, огрени от яркото слънце.

— Виждаш ли онзи високия връх там отпред? — попита Аззи Фауст, извисявайки глас, за да заглуши свистенето на въздуха. — Там отиваме.

Приземиха се върху самия връх, на едно плоско като дъска място, окъпано в ярка обедна топлина. Фауст искаше да запита Аззи как е направил всичко това, понеже когато напуснаха лагера на кръстоносците беше полунощ. Но не желаеше да се покаже невежа и затова само попита:

— Къде се намираме?

— Това е Връх Крешендо, най-високият в Кавказ — обясни Аззи. — Не е далеч от Арарат, където Ной видял за първи път земя след Потопа.

Фауст се приближи до ръба. Кристално чистият въздух разкриваше пред него ясна гледка по протежение на много мили, чак до мирните селища, разположени долу в равнините. А зад всичко това едва се мержелееше палат от розов мрамор, украсен с бели стени и кулички, съвсем като торта.

— А това какво е? — попита Фауст пак.

— Това е Замъкът на безгрижието — отвърна му Аззи. — Ще бъде твой, ако постъпиш както ти кажа.

— И какви са конкретните качества на Замъка на безгрижието? — осведоми се Фауст.

— Виждаш ли розовия камък, от който е построен палатът? Това е камъкът на щастието и е взет от Златния век на човечеството, когато е имало страшно изобилие и всички били щастливи. Камъкът е така пропит с късмет и щастие, че през по-голямата част от времето човек е в състояние на лека еуфория. Това е място, където ще потънеш в блажено щастие, Фауст. Там има и обичайния асортимент от девойки с най-съвършени форми и с такива сърцераздирателно красиви лица, че дори и небесен ангел би се разплакал, макар че по-добре началниците му да не го хващат в такова, недостойно за един ангел, поведение.

— Замъкът изглежда много малък оттук — каза Фауст.

— Свойствата на въздуха и светлината в тази планина са такива — обясни му Аззи — че с едно леко примижаване можеш да увеличиш обектите пред себе си и да видиш, каквото си поискаш.

Фауст присви очи, но отпърво прекалено силно, и изведнъж се намери лице в лице с огромна розова стена, погледната от не повече от пет сантиметра разстояние. Като леко отпусна клепачи, той успя да се отдели от стената и да получи панорамна картина от замъка. Замъкът наистина беше прекрасно място. Фауст видя множество бликащи фонтани, спретнати, покрити с чакъл бели алеи, които се виеха през огромна, добре поддържана градина, видя много питомни сърни из сенчестите му кътчета и огромен брой яркоперести папагали сред клоните на дърветата, които превръщаха злачното място в пъстроцветен подвижен панаир. Видя облечените в бяло слуги, които вървяха насам-натам с медни подноси, отрупани с бонбони, плодове, ядки и панички с пикантни сосове. Те предлагаха тези лакомства на гостите, облечени в богати пъстроцветни роби. Фауст видя, че някои от гостите са високи, с дълги благородни бради и с такива съвършени обли глави, каквито не бе виждал, откакто бе учил древноримска скулптура в университета.

— Кои са тези мъже? — попита той.

— Това са философи — каза Аззи — и работата им е да си говорят с теб за онези важни „как“ и „защо“ в живота и да добавят своята интелигентност към бързата ти като светкавица мисъл. А сега префокусирай малко погледа си наляво — точно така — и виж онази постройка с кръгло кубе, построена малко встрани от останалите.

— Да, виждам я и какво е това? — попита Фауст.

— Това е трезорът на замъка — обясни Аззи. — Там има несметни съкровища: най-чисти скъпоценни камъни, перли с несравнима красота, янтар с невероятно съвършенство и други такива хубави неща.

Фауст пак присви очи и леко наведе глава.

— А какво е това, което виждам далеч на хоризонта? — попита той. — Прилича на движещ се облак от прах.

Аззи погледна.

— Това няма значение.

— Но какво е все пак?

— Това, щом искаш да знаеш, е орда диви турски еничари — отвърна Аззи.

— И те ли са част от замъка?

— Боя се, че не. От време на време нанасят тук-там страшни опустошения. Но не закачат замъка.

— Но какво ще правя, ако ме нападнат? — попита Фауст. — Тогава всичките ми богатства и безгрижен живот няма да чинят и две пари, нали?

— Промяната все ни преследва по петите — мъдро каза Аззи. — Пред всеки замък съществува по една банда диви воини, които правят всичко, за да влязат вътре. И понякога успяват. Но не се бой, никога няма да те оставя в беда. Мога да ти осигуря дворци в различни райони на света. Има много прекрасни градове, където би могъл да живееш. Нито пък ще си ограничен само в твоето време. И ако ти се разхожда из Атина в компанията на Платон, например, или в древния Рим, да си говориш с Виргилий или с Цезар, мога да ти уредя и това.

— Звучи ми страшно примамливо — каза Фауст. — Но какво ще кажеш за моето законно място в състезанието между Мрака и Светлината?

— Мисля, че ще мога да направя нещо и по този въпрос — отговори Аззи. — Но нали разбираш, че тази грешка не е била направена по моя вина, а заради глупавия Мефистофел. И аз възнамерявам да му дам един добър урок. Но първо трябва да направя някои проучвания, защото състезанието е вече в ход и силите на Мрака и на Светлината няма да бъдат особено зарадвани от възможността да се прекъсне. С малко късмет и с някоя и друга дума, подхвърлена където трябва, мисля, че ще мога да те включа в играта на мястото на Мак.

— И ще направиш всичко това за мен?

— Да — отвърна Аззи — но има едно условие.

— И какво е то?

— Трябва да се обвържеш с най-тържествен обет, че ще ми се подчиняваш във всички случаи, и особено по въпросите, които засягат състезанието, ще се обвържеш с мен и ще правиш всичко, което ти кажа.

Фауст се изправи гордо.

— Аз да ти се подчинявам? Аз съм Фауст, а ти кой си? Само някакъв безименен нечист дух!

— Не бих казал нечист — засегна се Аззи. — Това е клевета по адрес на нас — демоните. Пък и няма нищо безчестно в това да се подчиняваш на дявол. Хората го правят през цялото време.

— Не и аз — каза Фауст. — Защо считаш, че е необходимо?

— Защото имам план, чрез който да те възстановя на законното ти място в тази игра, а и себе си също. Но трябва да правиш, каквото ти казвам. Няма да ти се сторя труден господар. Е, хайде, ще го направиш ли?

Фауст се замисли страшно объркан. Изкушаваше се да се поддаде. Да бъдеш господар на замъка беше едно стъпало по-високо от това да си алхимик в Краков. Но не можеше да се насили да се подчинява на Аззи. Някаква дълбоко стаена неохота го караше да се въздържа. Не толкова защото човекът Фауст трябваше да постъпва само както той си иска. А повече, защото, бидейки въплъщението на първообраза на фаустовския дух, той не можеше да се подчини на един дух, който по силата на нещата трябваше да служи на самия него, а не обратното.

— Не мога да го направя — каза той.

— Но размисли — добави Аззи. — Какво ще кажеш, ако ти дам и онази квинтесенция на красотата, която търсят всички мъже. Разбира се, говоря не за друга, а за несравнимата Елена от Троя.

— Не ме интересува като обект. Всъщност аз си имам приятелка.

— Но не е Елена от Троя!

— Нищо интересно — повтори Фауст.

Аззи се усмихна:

— Само погледни.

И като изрече тези думи, демонът махна с ръка. И там, на планинския връх, пред очите на Фауст, започна да приема форма една жена, която после застана пред него в цялото си великолепие. Тя го гледаше с прекрасните си очи с наситен цвят, макар че не можеше точно да се определи кой е той, защото се променяше заедно с облаците, които прелитаха и закриваха слънцето. В един миг бяха сиви, в следващия — сини, а само миг след това — зелени. Беше облечена в класическа гръцка женска дреха — бяла туника с много плисета, която обвиваше едното рамо, а оставяше другото открито. Тя беше тъй прекрасна и съвършена в пропорциите си, че би било абсурдно да се избере само една нейна отличителна черта пред другите, като например да се каже, че носът й е прекрасен, или веждите са великолепно извити, или има прелестна гръд, или краката й са направо изваяни. Всички тези твърдения биха били верни, но Елена стоеше над всякакви описания и не подлежеше на сравнения. Тя притежаваше онова съвършенство, което понякога смътно се мярва в сънищата на мъжете. Тя бе самото съвършенство, много повече идеал, отколкото жена и все пак беше човек. И ако в нея имаше някакви недостатъци, то те само биха подсилили съвършенството й със своята човечност.

Фауст я погледна и изпита диво желание да се подчини на изкушението. Тя бе награда, която си заслужаваше да бъде спечелена — и то напълно отделно от вроденото привличане, което излъчваше — съществуваше и удовлетворението да я отнемеш от всички други мъже и всички мъже на света, с изключение на педерастите, да ти завиждат. Да притежаваш Елена — това би направило всеки мъж по-богат дори и от царя на царете.

Но пак оставаше въпросът за цената. Защото мъж, който притежава Елена, също ще бъде притежаван от нея и не би могъл да назове нито душата, нито съдбата си единствено свои. Славата му ще бъде засенчена от нейната. А в неговия случай — той вече нямаше да бъде Фауст — прототипа. Вероятно щяха да го наричат „любовника на Елена“. А неговите собствени превъзходни качества не можеха да допуснат да бледнеят в сравнение с нейните. Парис сигурно е бил свестен мъж, там в древна Троя, когато я е спечелил от Менелай. Но кой днес говореше за Парис?

Освен всички тези основания съществуваше и още едно допълнително: Фауст знаеше, че копнежът по Елена е едно, но да я притежава наистина — това би било нечувано по отношение на прототипа. Той беше Фауст — един соло изпълнител, който отстояваше самия себе си. Нямаше да стане играчка в ръцете на нито един човек, нито пък на жена.

Той заговори бързо, преди гледката на фаталната хубост да го е завладяла напълно.

— Не, не — каза той — не я искам и няма да бъда твое оръдие.

Аззи сви рамене и се усмихна. Не изглеждаше чак толкова изненадан от подобно решение. Трябва да е знаел добре от каква твърда жилка е изтъкан Фауст и като осъзна това, сърцето на Фауст се изпълни със законна гордост. Вече е нещо, когато дори един демон се възхищава на праволинейността ти!

— Добре — каза Аззи. — Ще се отърва от нея. Но си струваше да се опита.

Той махна няколко пъти с ръка с такава сръчност, на която Фауст от своя страна не можеше да не се възхити: магьосниците разпознават способностите един на друг по извивките на ръката и движението на пръстите. Аззи беше направо несравним.

Светлината около Елена, която бе изчакала доста пасивно да свърши всичко това, потрепна за миг. Но после трептенето изчезна. Аззи пак махна с ръка. Този път нямаше дори потрепване.

— Ама че странно — учуди се Аззи. — Обикновено това Заклинание за изчезване върши работа. Ще трябва да го проверя, когато ми остане малко време. Виж какво, Елена е приятна жена, пък и има нужда от малка отпуска от Хадес, където живее в момента. Какво ще кажеш да поостане малко с теб, а аз ще дойда да си я взема по-късно?

Фауст я погледна и сърцето му затупа лудо в гърдите, тъй като, въпреки железните причини, които го подтикнаха да се откаже от нея, той страшно я харесваше. Но се овладя и каза:

— Ами, добре, ще се грижа за нея известно време, щом ме молиш. Но, разбира се, не бива да забравяме за Маргарита.

— Не се тревожи за нея — каза Аззи. — Няма да й се случи нищо лошо. Пък и беше очевидно, че не е за тебе.

— Така ли мислиш? — попита Фауст.

— Повярвай ми. Един демон винаги познава, по топлината в гърдите си, кога една любов е обречена на разруха. Ще дойда при теб по-късно и пак ще по-говорим. Сигурен ли си, че не съществува нищо, с което бих могъл да те изкуша?

— Не, но ти благодаря, че се опита.

— Добре тогава. Трябва да вървя.

— Чакай! — извика Фауст. — Не би ли могъл да ме снабдиш с някои магически съставки за Заклинанието за прехвърляне? Иначе с Елена има да си стоим тук на тоя връх.

— Добре, че ми каза — отвърна Аззи. И като отвори кесията, каквато носят всички дяволи, но която, благодарение на магиите, не им издува дрехите, Аззи извади богато разнообразие от билки, мускали, лекове, пречистени метали, тайни отрови и тем подобни и ги даде на Фауст.

— Благодаря ти — каза той. — При наличието на всичко това спокойно ще мога да изкова съдбата си. Предложението ти беше много мило, Аззи, но мога сам да се справя с въпроса за самозванеца.

— Сбогом, тогава! — извика Аззи.

— Сбогом — отговори Фауст.

И двамата застанаха в една и съща поза — с вдигната във въздуха дясна ръка, с изпъната длан и сгънат навътре палец — обичаен магьоснически жест за поздрав — и Аззи изчезна във въздуха, обвит в ярка светкавица, а Фауст, само миг по-късно, направи същото в компанията на Елена.