Даниъл Силва
Английският убиец (8)

7.
Корсика

Както гласеше една стара корсиканска шега, Макиавели и маркиз Дьо Сад заедно са проектирали прочутите опасни пътища на острова. Въпреки това Англичанина никога не би имал нищо против да шофира тук. Всъщност той се носеше из острова в някаква фаталистична самозабрава, поради което си бе спечелил репутацията на малко смахнат. В момента летеше по една открита за вятъра магистрала в западните покрайнини на острова през гъстата пелена на океанските мъгли. Измина така пет мили и зави към вътрешността. Когато се изкачи сред хълмовете, мъглата отстъпи пред яркосиньото следобедно небе. Есенното слънце извади наяве контрастните зелени отсенки на маслиновите дървета и боровете. В сенките на дърветата избуяваха гъсти туфи от желтак, бяло изтравниче и прещип — легендарните корсикански шубраци, известни под името machia, в които от векове се криеха бандити и убийци. Англичанина отвори прозорчето на колата. Топлият аромат на розмарин облъхна лицето му.

Сред хълмовете пред него изникна град — едно струпване на къщи в пясъчен цвят с червени керемидени покриви, скупчени около камбанария, наполовина в сянка, наполовина огрята от яркото слънце. Отвъд него се извисяваха планините с ледено синкави снежни шапки по най-високите върхове. Преди десет години, когато се беше заселил тук, децата го сочеха с палец и кутре — корсиканския начин да се предпазят от уроки. Сега се усмихваха и му махаха, докато той се носеше през града към вилата си в затворената долина.

Пътьом мина покрай един paesanu^[1], който обработваше зеленчуковата си градинка край пътя. Човекът се взря в Англичанина, черните му очи проблеснаха под широката периферия на шапката и даде знак, че го е разпознал, като повдигна едва забележимо показалеца и средния си пръст. Старият paesanu беше един от приемните роднини на Англичанина. По-нагоре по пътя едно момче на име Джакомо излезе пред автомобила и размаха ръце, за да го спре.

— Добре дошъл у дома. Как мина пътуването?

— Много добре.

— Какво ми донесе?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали си пазил вилата ми, докато ме нямаше.

— Разбира се, пазих я — точно както ти обещах.

— Идвал ли е някой?

— Не, никого не съм виждал насам.

— Сигурен ли си?

Момчето кимна утвърдително. Англичанина извади от куфара си красива ученическа чанта, ръчно изработена от хубава испанска кожа, и я даде на момчето.

— За учебниците ти… да не ги губиш повече, като се връщаш от училище.

Момчето повдигна чантата до носа си и подуши мириса на новата кожа. След това попита:

— Имаш ли цигари?

— Нали няма да кажеш на майка си?

— Разбира се, че не!

Мъжете претендираха, че управляват Корсика, но тук истинската власт беше в ръцете на майките. Англичанина подаде на момчето полупразен пакет цигари.

То го пъхна в ученическата си чанта.

— Има още нещо.

— Какво?

— Дон Орсати иска да говори с вас.

— Кога го видя?

— Тази сутрин.

— Къде?

— В кафенето в селото.

— А сега къде е?

— В кафенето в селото.

Орсати води изпълнен с напрежение живот, помисли си Англичанина.

— Покани този дон на обяд във вилата ми. Но му кажи, че ако очаква да яде нещо, ще трябва сам да си донесе малко храна.

Момчето се усмихна и се отдалечи тичешком, а кожената ученическа чанта подскачаше на гърба му като знаме. Англичанина запали мотора на джипа и продължи надолу по пътя. На около половин миля от вилата той натисна рязко спирачките и джипът се закова на място сред облак червеникав пясък.

В средата на тесния път стоеше голям козел. Имаше характерните петна на паломино^[2] и червена брада. Също като Англичанина, и той имаше белези от стари битки. Козелът мразеше Англичанина и запречваше пътя към вилата му винаги когато си поискаше. Той си беше мечтал многократно да приключи този конфликт веднъж завинаги с помощта на своя пистолет „Глок“, който държеше в жабката на колата. Но животното принадлежеше на дон Касабианка и ако някой дори само го наранеше, щеше да избухне жестока междуродова вражда.

Англичанина натисна клаксона. Козелът на дон Касабианка отметна глава и му хвърли свиреп и предизвикателен поглед. Англичанина имаше две възможности — и двете неприятни. Трябваше да изчака козелът да си тръгне или да го избута от пътя.

Хвърли продължителен поглед назад, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Рязко отвори вратичката на колата и се нахвърли върху козела, като размахваше ръце и крещеше като побъркан, докато животното отстъпи и хукна да търси убежище вдън гори. Много подходящо място за него, помисли си Англичанина — там, където се скриват най-накрая всички крадци и бандити.

Той се върна в джипа и потегли по пътя към вилата си, като си мислеше за този ужасен срам. Един съвършен убиец, който не можеше да се прибере в дома си, без да бъде унизен от жалкия козел на дон Касабианка.

* * *

На Корсика междусемейни вражди избухваха постоянно. Нанесена обида. Обвинение в измама на пазара. Разваляне на годеж. Бременна неомъжена жена. Някога в селото на Англичанина беше имало четирийсетгодишна вражда заради ключовете на църквата. След първата искра обикновено бързо избухват разправии. Убиват вол. Собственикът на вола отвръща, като убива муле или стадо овце. Отсечено е превъзходно маслинено дърво. Съборена е ограда. Подпалена е къща. След това започват и убийства. И така продължава, понякога през живота на едно цяло поколение или по-дълго, докато засегнатите страни не изгладят разногласията си или докарани до пълно изтощение, не се откажат от битката.

На Корсика повечето мъже имаха прекалено голямо желание сами да си свършат работата, когато ставаше въпрос за убийство. Но винаги се намираше някой, който да предпочете друг да му свърши кървавата работа — някоя знатна личност, която бе прекалено гнуслива, за да си изцапа ръцете, или пък не искаше да рискува да влезе в ареста, нито пък да бяга в изгнание; някоя жена, която не би могла сама да извърши убийство и нямаше роднина, който да я отмени в тази работа. Такива хора разчитаха на професионалисти — така наречените taddunaghiu. И обикновено се обръщаха за тази работа към клана Орсати.

Семейство Орсати притежаваше хубава земя с много маслинови дървета, а произвежданият от него зехтин бе смятан за най-чистия в Корсика. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръката на някой убиец от клана Орсати, още по-малко знаеха това самите Орсати, но според местните хора убитите наброяваха хиляди. Щяха да бъдат значително повече, ако кланът не спазваше строга процедура на проучване. В старите времена семейство Орсати стриктно се придържаше към своя работен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, ако липсваха убедителни доказателства, че човекът пред тях наистина е бил онеправдан и това заслужава кърваво отмъщение.

Антон Орсати бе поел щафетата на семейния бизнес в размирни времена. Френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата по целия остров, освен в някои най-изолирани негови части. Малцина корсиканци вече се нуждаеха от услугите на taddunaghiu. Но Антон Орсати бе ловък бизнесмен. Той знаеше, че или трябва да слезе от сцената и да стане просто производител на отличен зехтин, или да разшири базата на операциите си и да търси възможности на друго място. Избра второто и пренесе бизнеса си отвъд океана. Днес неговата банда от убийци бе смятана в Европа за най-надеждна, съставена от най-добри професионалисти. Те кръстосваха континента и по поръчка на състоятелни клиенти убиваха престъпници, извършители на застрахователни измами, дори цели правителства. Повечето от убитите заслужаваха да умрат, но конкуренцията и изискванията на модерния век бяха принудили Антон Орсати да се откаже от кодекса на своите предци. Приемаше всяко предложение за работа, независимо колко противно изглеждаше, стига да не излагаше на неразумни рискове живота на някой от неговите подчинени убийци.

Орсати винаги намираше за малко забавно това, че най-опитният му служител не бе корсиканец, а англичанин от квартал „Хайгейт“, в Северен Лондон. Само Орсати знаеше истината за него. Че той бе служил в Специалния военновъздушен полк^[3]. Че е убивал хора в Северна Ирландия и Ирак. Че бившите му господари го смятаха за мъртъв. Веднъж Англичанина показа на Орсати изрезка от лондонски вестник. Своя некролог. Нещо много полезно в този бранш, помисли си Орсати. Хората обикновено не издирваха мъртъвци.

Той може и да беше роден в Англия, но според Орсати притежаваше неспокойната душа на корсиканец. Говореше на местния диалект толкова добре, колкото и Орсати, не се доверяваше на външни хора и презираше властите. Вечер седеше на селския площад заедно с местните старци, мръщеше се на момчетата, препускащи наоколо със своите скейтбордове, и мърмореше, че младежта не уважава старите порядки. Беше човек на честта… е, понякога ставаше въпрос за прекалено много чест, за да е по вкуса на дон Орсати. Все пак той беше съвършен убиец, най-добрият според Орсати. Беше обучен от най-способните убийци на планетата и Орсати бе научил много от него. Освен това той беше идеалният човек за изпълняване на някои поръчки на континента и ето защо в този следобед Антон Орсати посети вилата на Англичанина, мъкнейки наръч бакалски стоки.

* * *

Орсати беше потомък на знатна фамилия, но по облеклото и апетита си не се различаваше много от paesanu, които работеха в градината му край пътя. Носеше избелена бяла риза, разкопчана по средата на шкембето му, и прашни кожени сандали. „Закуската“, която беше донесъл, се състоеше от самун селски хляб, плоско шише зехтин, парче ароматна корсиканска шунка и бучка пикантно сирене. Англичанина щеше да осигури виното. Беше топъл следобед и двамата седнаха да хапнат на терасата с изглед към долината в шарената сянка на два извисяващи се корсикански бора.

Орсати подаде на Англичанина чек, издаден от „Орсати Олив Ойл“. Всички убийци у Орсати бяха официално назначени като служители на компанията. Англичанина беше заместник-директор на отдел „Маркетинг“, каквото и да означаваше това.

— Твоят дял от възнаграждението за испанската поръчка. — Той потопи парче хляб в зехтин и го пъхна в устата си. — Някакви проблеми?

— Момичето работеше за Испанските секретни служби.

— Кое момиче?

— Момичето, с което се срещаше Навара.

— О, по дяволите! Ти какво направи?

— Тя видя лицето ми.

Орсати обмисли тази новина, докато отряза тънко парче шунка и го сложи в чинията на Англичанина. Никой от двамата не обичаше да има допълнителни жертви. Това обикновено се отразяваше зле на бизнеса.

— Как се чувстваш?

— Уморен съм.

— Все още ли не спиш добре?

— Когато съм в чужбина и трябва да убия някого.

— А тук?

— Тук е по-добре.

— Ще трябва тази нощ да се опиташ да си починеш, вместо да киснеш до първи петли в селото със старците.

— Защо?

— Имам нова задача за теб.

— Току-що приключих с една. Възложи тази на някого друг.

— Много е секретна.

— Носиш ли досието?

Орсати довърши закуската си и лениво се заплиска в басейна, докато Англичанина четеше. Свърши и вдигна поглед от папката.

— С какво е заслужил да умре този човек?

— Явно е откраднал нещо много ценно.

Англичанина затвори папката. Без всякакви угризения можеше да убие човек, който краде за прехраната си. Според него всеки крадец представлява най-низшата форма на живот на земята.

— И защо точно аз трябва да свърша тази работа?

— Защото възложителите искат мишената да бъде мъртва и бизнесът й — унищожен. В Хиърфорд са те обучили да боравиш с експлозиви. Моите хора умеят да си служат с по-старомодни оръжия.

— Откъде ще взема бомбата?

Орсати излезе от басейна и усилено затърка с хавлиена кърпа гъстата си сребриста коса.

— Познаваш ли Паскал Дебре?

За нещастие Англичанина наистина познаваше Паскал Дебре. Той беше подпалвач, служещ в едно криминално предприятие със седалище в Марсилия. С Дебре трябваше да се действа много внимателно.

— Дебре те очаква. Ще ти осигури всичко необходимо за работата.

— Кога заминавам?