Даниъл Силва
Английският убиец (30)

29.
Цюрих

На половината път между Централна гара и Цюрихзее се намира Парадеплац — епицентърът на швейцарското банкерство. Управленията-близнаци на „Креди Сюис“ и „Юниън Банк ъф Суитзерланд“ се гледат свирепо, подобно на професионални боксьори над обширното пространство, настлано със сиви тухли. Те са двата гиганта на швейцарското банково дело и се числят сред най-могъщите в света. В тяхната сянка, нагоре и надолу по Банхофщрасе, се намират други големи банки и влиятелни финансови институции, открояващи се с ярките си табели и излъскани стъклени врати. Но банките, които малцина забелязват, са пръснати в тихите странични улици и улички между Банхофщрасе и река Сил. Това са частните параклиси на швейцарското банкерство, местата, където някои хора могат да се молят или да изповядват греховете си в пълна тайна. Швейцарският закон позволява на тези банки да не изискват депозити. Те са свободни да се наричат банки, ако искат, но това не е задължително. Трудно е да ги откриете, много вероятно е да не ги забележите, те са се сгушили в модерни офиссгради или в малки стаички в старите градски къщи. Някои са с десетки служители, в други работят само шепа хора. Това са частни банки в пълния смисъл на думата. Тъкмо оттам на следващата сутрин Габриел и Анна Ролф започнаха своето търсене.

Тя го хвана под ръка и го задърпа напред по Банхофщрасе. Това беше нейният град; сега тя владееше положението. Габриел наблюдаваше лицата на минувачите, за да се убеди, че не са я разпознали. Ако някой можеше да я забележи някъде по света, това бе именно тук. Никой не я погледна повече от веднъж. Бързите разкрасителни процедури на Хана Ландау явно даваха резултат.

— Откъде започваме? — попита Габриел.

— Като повечето швейцарски банкери, баща ми имаше професионални сметки в други швейцарски банки.

— Задочни сметки?

— Точно така. Ще започнем с онези, с които е работил, доколкото знам.

— Ами ако сметката му не е в Цюрих? Ако е в Женева?

— Баща ми беше гражданин на Цюрих до мозъка на костите си. И през ум не би му минало да предаде свои пари или имущество в ръцете на някакъв си французин в Женева.

— Дори и да намерим сметката, няма никаква гаранция, че ще получим достъп до нея.

— Така е. Една банкова сметка е дотолкова засекретена, колкото иска собственикът й. Може да ни трябва само един номер, за да получим достъп. Може да ни трябва парола. Може да ни покажат вратата. Но си струва да опитаме, нали така? Нека да започнем оттук.

Без всякакво предупреждение тя смени посоката, като се втурна по Банхофщрасе пред един забързан трамвай, теглейки Габриел за ръката. После навлязоха в по-малка улица, наречена „Баренгасе“, и спряха пред една обикновена врата. Над нея имаше охранителна камера, а на каменната стена се виждаше месингова табелка, толкова малка, че бе почти незабележима: „Хофман & Век“, „Баренгасе“ 43.

Тя натисна копчето на звънеца и зачака вратата да се отвори. Пет минути по-късно двамата бяха отново на улицата на път към следващата банка в списъка на Анна. Тук представлението продължи малко по-дълго — седем минути според преценката на Габриел, — ала резултатът бе същият: отново на улицата с празни ръце.

Така и продължи. Всяко изпълнение представляваше лека вариация на една и съща тема. След като изтърпяваха огледа на охранителната камера, траещ минутка, биваха въвеждани във фоайето, където служител на банката предпазливо ги посрещаше. Анна поемаше разговора с него, водейки поредната схватка делово, но учтиво, на zurideutsch. Най-накрая ги придружаваха до „светая светих“ — вътрешния офис, където се пазеха секретните документи, и ги поканваха да седнат на столовете пред бюрото на банкера. След размяната на няколко безсмислени и учтиви фрази следваше дискретно покашляне, любезен намек да не му губят времето, а на Банхофщрасе времето със сигурност струваше пари.

След това Анна казваше:

— Бих искала да получа достъп до сметката на хер Алоис Ритер.

Пауза, натискане на няколко клавиша върху компютърна клавиатура, дълъг поглед в приглушено светещия монитор.

— Съжалявам, но се оказва, че при нас няма сметка на името на Алоис Ритер.

— Сигурен ли сте?

— Да, съвсем сигурен.

— Благодаря. Извинявайте, че загубих ценното ви време.

— Моля. Вземете нашата визитна картичка. Може би в бъдеще ще имате нужда от нашите услуги.

— Много сте любезен.

След като посетиха единайсет банки, двамата пиха кафе в малко заведение, наречено кафене „Бриош“. Габриел започваше да се изнервя. Вече близо два часа се мотаеха по Банхофщрасе. Не беше възможно още дълго да останат незабелязани.

Следващата им спирка беше „Бекер & Пул“, където бяха посрещнати от самия хер Бекер. Той беше много официален и суетлив и много плешив. Кабинетът му бе скучно сивкав и стерилен като операционна. Докато той се взираше в компютърния монитор, Габриел виждаше призрачните отражения на имена и цифри, препускащи по излъсканите стъкла на очилата му без рамки.

След миг на мълчалив размисъл той вдигна поглед и каза:

— Номерът на сметката, моля.

Анна го продиктува по памет: 251233126.

Бекер натисна един клавиш:

— Парола?

Габриел усети леко стягане в гърдите. Вдигна поглед и видя, че хер Бекер се е вторачил в него над компютърния терминал.

Анна леко се покашля и отговори:

— Адажио.

— Моля, последвайте ме.

* * *

Дребничкият банкер ги съпроводи до зала за съвещания с висок таван и дървена ламперия, в която имаше правоъгълна маса от опушено стъкло.

— Тук можем да ви осигурим по-добро уединение — каза той. — Моля, настанете се удобно. След малко ще ви донеса съдържанието на сейфа.

Когато се върна, Бекер носеше метален сейф.

— Според споразумението за тази сметка всеки, който ни представи точния номер и паролата, може да получи достъп до сейфовете — каза той и плъзна кутията по масата. — При мен са всички ключове.

— Разбирам — отвърна Анна.

Той си подсвиркваше тихичко, докато вадеше тежката връзка с ключове от джоба си и избираше подходящия. Намери го и го вдигна срещу светлината, за да провери гравираните цифри, после го пъхна в ключалката и отвори капака. Наоколо мигновено се разнесе мирис на гниеща хартия.

Бекер отстъпи на почтително разстояние.

— Има и втори сейф. Опасявам се, че е доста голям. Искате ли да видите и него?

Габриел и Анна се спогледаха над масата и едновременно казаха:

— Да.

* * *

Габриел изчака Бекер да излезе от стаята, преди да вдигне капака. Бяха всичко шестнайсет, спретнато навити на рула, покрити със защитни калъфи: Моне, Пикасо, Дега, Ван Гог, Мане, Тулуз-Лотрек, Реноар, Бонар, Сезан, великолепно голо тяло в покой от Вилар. Дори Габриел, който бе свикнал да работи с безценни произведения на изкуството, бе зашеметен само от тяхното количество. Колко ли много хора бяха търсили точно тези картини? В продължение на колко години? Колко ли много сълзи бяха пролети заради тяхната загуба? И ето ти ги сега тук, заключени в този сейф, в този банков трезор под Банхофщрасе. Колко удобно! Каква идеална логика!

Анна продължи да преглежда по-малкия сейф. Вдигна капака и започна да изважда съдържанието му. Първо се появиха парите — швейцарски франкове, френски франкове, долари, лири, марки, — с които тя боравеше с лекотата на човек, свикнал да има много пари. После се появи нагънат като хармоника комплект папки, пълни с документи, а накрая — връзка писма, стегнати с бледосин ластик.

Тя разхлаби ластика, сложи го на масата и започна да прехвърля купчината пликове с дългите си гъвкави пръсти. Показалец, среден, показалец, среден, пауза… Показалец, среден, показалец, среден, пауза… Измъкна един плик от купчината, повъртя го в ръката си, провери дали все още е добре запечатан, а след това го подаде на Габриел:

— Това може да те заинтересува.

— Какво е?

— Не зная — отвърна тя. — Но е адресирано до теб.

Беше личната пощенска хартия на човек от друго време: бледосива на цвят, размер А4, името Август Ролф, изписано горе в средата, и никаква друга излишна информация, като номер на факс или и-мейл адрес. Имаше само дата: един ден преди пристигането на Габриел в Цюрих. Писмото беше написано саморъчно на английски от човек, който вече бе отвикнал да пише четливо. В резултат изглеждаше така, сякаш можеше да е написано на какъвто и да е език, с каквато и да е азбука. Докато Анна надничаше над рамото му, Габриел успя да дешифрира текста.

Драги Габриел,

Надявам се, не смяташ, че е нахално от моя страна да се обърна към теб с истинското ти име, но от известно време знам истинската ти самоличност и съм почитател на твоята работа и като художник реставратор, и като бранител на твоя народ. Един швейцарски банкер научава доста неща.

Ако сега четеш това писмо, аз със сигурност съм мъртъв. Това също така означава, че вероятно си открил много информация за моя живот — информация, която се надявах да ти предам лично. Ще се опитам да направя това сега, след смъртта си.

Както вече знаеш, ти не беше доведен в моята вила в Цюрих, за да почистиш картината на Рафаел. Свързах се с вашите служби по една причина: исках ти да получиш втората ми колекция — тайната колекция от подземния кабинет в моята вила, за която съм сигурен, че знаеш — и да върнеш картините на законните им собственици. Ако не е възможно да бъдат открити законните собственици, желанието ми бе картините да бъдат изложени в израелски музеи. Обърнах се към вашите служби, защото предпочитах работата да бъде уредена тихомълком, без да бъдат опозорени допълнително семейството ми или родината ми.

Картините бяха придобити под лустрото на законността, но по съвсем несправедлив начин. Когато ги „купих“, знаех, че са конфискувани от колекциите на евреи — търговци и колекционери — от Франция. През годините разглеждането на картините ми е доставяло истинско удоволствие в продължение на безброй дълги часове, но също като мъж, който е легнал с чужда жена, ме измъчваше чувството за вина. Желанието ми бе да върна тези картини преди смъртта си, да изкупя вината за престъпленията си в този живот, преди да премина в отвъдния. По ирония на съдбата, аз открих просветление в основните положения на вашата религия. На Йом Кипур^[1] не е достатъчно само да съжаляваш за злото, което си причинил. За да получиш опрощение, трябва да отидеш при засегнатите и да компенсираш стореното. Открих нещо особено подходящо в книгата на пророк Исаия^[2].

… Един грешник пита Бог:

— Защо ние постим, а Ти не видиш? Смиряваме душите си, а Ти не знаеш?

— Ето в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове. Ето вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, не гласът ви да бъде чут във висинето…

Моята алчност по време на войната беше толкова бездънна, колкото е днес чувството ми за вина. В тази банка има шестнайсет картини. Те представляват останалата част от тайната ми колекция. Моля те, не си тръгвай без тях. В Швейцария има хора, които искат миналото да остане там, където е — погребано в банковите трезори на Банхофщрасе, — и няма да се спрат пред нищо, за да постигнат тази цел. Те се смятат за патриоти, за пазители на швейцарския идеал за неутралитет и брутална независимост. Те са изключително враждебно настроени към външни хора, особено към онези, които считат за заплаха за своето оцеляване. Някога смятах тези хора за мои приятели — още една от многобройните ми грешки! За нещастие те разбраха за моите планове да се откажа от колекцията. Изпратиха човек от Секретните служби, за да ме сплаши. Именно неговото посещение ме накара да напиша това писмо. Именно заради неговите господари сега аз съм мъртъв.

И накрая — още нещо. Ако си се свързал с дъщеря ми Анна, моля те, погрижи се да не й се случи нищо лошо. Тя вече страда достатъчно заради моето безумие.

Искрено твой:

Август Ролф

* * *

Дребничкият банкер чакаше отвън, в преддверието. Габриел му направи знак през стъклената врата и той влезе в помещението за оглед.

— Мога ли да ви помогна?

— Кога за последен път някой е получил достъп до тази сметка?

— Съжалявам, но това е поверителна информация.

— Ние трябва да вземем някои от нещата — каза Анна. — Случайно да имате някаква чанта, с която да ни услужите?

— За съжаление — нямаме. Това е банка, а не универсален магазин.

— Можем ли да вземем сейфа?

— Опасявам се, че ще трябва да платите за него.

— Добре.

— Сумата е значителна.

Анна посочи купчината пари върху масата:

— Имате ли предпочитания към някоя валута?