Даниъл Силва
Английският убиец (24)

23.
Лисабон

На Моцкин му харесваше в Лисабон. Беше имал блестящи назначения. В Лондон. В Париж и Брюксел. Беше прекарал една неспокойна година в Кайро, представяйки се за вестникарски журналист от Отава. В Лисабон бе спокойно напоследък и това му допадаше. Временната работа по провеждане на наблюдение, малко работа като свръзка. Достатъчно, за да не откачи съвсем. Имаше време за книгите и марките си и за продължителни сиести с момичето си в „Алфама“.

Току-що се бе върнал от апартамента й и телефонът на бюрото му тихо забръмча. Моцкин вдигна слушалката и предпазливо я приближи до ухото си. Точно по това време Ари Шамрон обикновено решаваше да подаде глава от лисичата си дупка и да направи черен живота за своите оперативни служители. Но, слава богу, не беше Шамрон, а просто охраната от фоайето. Както изглежда, имаше посетител — човек, който знаеше името на Моцкин.

Той затвори слушалката и включи камерата за наблюдение на фоайето на компютърния си монитор. Наблюдателният пункт редовно показваше влизащи от всякакъв калибър. Обикновено един бърз поглед бе достатъчен, за да се разбере дали посетителят ще бъде поканен да влезе, или ще бъде изхвърлен навън.

Когато образът се появи на екрана, Моцкин промърмори: „Мамка му!“ Представете си, живата легенда влиза в посолството с някакъв направо ужасен вид. Последния път, когато Моцкин бе чувал за него, той се беше заровил в някаква английска селска къща със своите картини и със своите демони.

— Мамка му! — повторно възкликна той, докато се смъкваше тежко надолу по стълбите. — Наистина ли си ти?

* * *

В пункта за свръзка Моцкин се свърза с офиса на Шамрон на булевард „Кинг Саул“ в Тел Авив. След това затвори звукоизолираната врата и започна да наблюдава Габриел през стъклото. Разговорът беше неприятен, това можеше да каже Моцкин. Но пък малцина бяха онези от Офиса, които не бяха кръстосвали шпаги със Стареца по едно или друго време, а битките между Шамрон и великия Габриел Алон представляваха част от обучението в Офиса. Двайсет минути по-късно, когато Габриел тръсна телефонната слушалка и излезе от помещението, лицето му бе смъртнобледо.

— Стареца праща доклад след трийсет минути. Трябват ми някои неща.

Моцкин заведе Габриел на горния етаж в наблюдателния пункт и му позволи да вземе душ и да се преоблече. След това го снабди със самолетни билети и кола, даде му и две хиляди долара от кутията за дребни разходи.

Когато се върнаха в пункта за свръзка, докладът тъкмо излизаше плавно от секретната факс машина. Беше съставен от отдел „Проучвания“ на булевард „Кинг Саул“ и се основаваше на информация, която споделяха с Британското и Френското разузнаване въз основа на постоянен договор.

Обектът се казваше Кристофър Келър.

Габриел грабна страниците от машината, седна до масата и зачете.

* * *

Роден в Лондон, единствен син на двама преуспяващи лекари от Харли Стрийт, Кристофър Келър още от ранна възраст бе дал да се разбере, че няма никакво намерение да върви по стъпките на родителите си. Вманиачен на тема история и по-специално военна история, той искаше да стане войник. Родителите му забраниха да влезе в армията и той отстъпи пред техните желания, поне временно. Вместо това, влезе в Кеймбриджския университет и започна да специализира история и ориенталски езици. Беше блестящ студент, но във втори курс стана много неспокоен и една нощ изчезна безследно. Няколко дни по-късно ненадейно изникна в дома на баща си в Кенсингтън, облечен с маслиненосива униформа и с бръсната глава. Келър беше постъпил в Британската армия.

След основното обучение отиде в своя пехотен полк, но с интелекта, храбростта и държането си на вълк единак много бързо се открои от останалите. Скоро се появи един сержант от Специалните военновъздушни сили, който вербуваше новобранци. Той беше видял досието на Келър и бе говорил с неговите началници. Келър бе поканен в щаба на полка в Хиърфорд, за да изкара подготвителния курс на обучение.

Представянето му бе невероятно добро. Неговите инструктори от курса по невъоръжена борба написаха, че никога не са виждали човек, който да притежава такова вродено умение да отнема човешки живот. В „кланицата“ — едно много непопулярно сред новобранците помещение, където се обучаваха на ръкопашен бой, спасяване на заложници и „прочистващи“ антитерористични операции — Келър постигна възможно най-големия брой точки. В последния ден на курса той носеше двайсет и седем килограмова раница и петкилограмова бойна пушка по време на дългия четиридесет мили поход през брулената от вятъра пуста местност, известна под името Брекън Бийкънс — тест за издръжливост, при който други умираха. Келър пристигна на финала с трийсет минути по-рано от всеки друг, участвал в този тест. Приеха го в полка и бе разпределен в кавалерийска дивизия, специализирана в маневрена война в пустинята.

После изведнъж кариерата му рязко тръгна нагоре. На сцената се появи друг мъж, този път от военното разузнаване. Той търсеше войник от специална порода, който да извършва наблюдение от близко разстояние и да участва в други специални операции в Северна Ирландия. Каза, че бил впечатлен от лингвистичните постижения и от способността на Келър да импровизира и да мисли в движение. Дали Келър проявява интерес към тази работа? Същата нощ той стегна военната си раница и се премести от Хиърфорд в една секретна база в Шотландските планини.

По време на обучението Келър показа, че притежава забележителна дарба. Години наред Британските секретни и разузнавателни служби се измъчваха с безбройните акценти, съществуващи в Северна Ирландия. В Ълстър воюващите общности можеха да се идентифицират по звученето на гласа. Акцентът на католическия Западен Белфаст е различен от този на протестантския Западен Белфаст; акцентът на Горен Фолс Роуд е различен от този на Долен Фолс Роуд. Начинът, по който човек произнасяше няколко прости фрази, можеше да означава живот или ужасяваща смърт. Келър разви способността идеално да имитира различните интонации. Успяваше мигновено да промени акцента си: в един момент беше католик от Арма, в следващия — протестант от белфасткия Шанкил Роуд, след това пък — католик от жилищния квартал „Балимърфи“. Той действаше в Белфаст в продължение на повече от година, като следеше членове на ИРА и научаваше полезни слухове от хората от местните общини. Работеше сам, като офицерът от военното разузнаване, отговарящ за съответната операция, почти не упражняваше надзор върху него.

Назначението му в Белфаст приключи внезапно една нощ, когато беше отвлечен в Западен Белфаст и откаран в отдалечена ферма в графство Арма. Там го обвиниха, че е британски шпионин. Келър знаеше, че положението му е безнадеждно, затова реши да се измъкне с бой. Когато напусна фермата, четирима терористи ветерани от Временната ирландска републиканска армия бяха мъртви. Двама от тях направо бяха направени на парчета.

Келър се завърна в Хиърфорд за дълга почивка. Провеждаше си наказателни екскурзии в местността Брекън Бийкънс и обучаваше новобранци в изкуството на безшумното убиване. Но за командирите и психолозите на полка бе ясно, че Белфаст е променил Келър.

След това, през август 1990 година, Саддам Хюсеин завладя Кувейт. Пет месеца по-късно Келър и неговата бойна единица кръстосваха западната пустиня на Ирак, като издирваха и унищожаваха стартовите площадки на ракетите „Скъд“, които всяваха ужас в Тел Авив. В нощта на 28-и януари Келър и неговият екип откриха една стартова площадка в пустинята, на сто мили северозападно от Багдад. Той съобщи координатите й на командирите си в Саудитска Арабия. Деветдесет минути по-късно отряд бомбардировачи на Коалицията прелетя ниско над пустинята, но по нещастно стечение на обстоятелствата откри „приятелски“ огън и атакува ескадрилата на СВВС, вместо ракетната площадка. Британски чиновници заключиха, че цялата бойна единица е изчезнала, макар че никакви убедителни доказателства под формата на останки не бяха открити.

Онова, което последва, по същество може да се нарече теория — отново базираща се на доклади на разузнаването. Няколко месеца след катастрофата в Иракската пустиня бе докладвано, че в Европа работи един нов убиец, много голям професионалист. Полицейските информатори говореха за човек, известен като Англичанина. Никой не можеше да предложи нещо повече от много смътно негово описание. По това време мистериозният убиец беше заподозрян в извършването на най-малко двайсет неразкрити убийства. Британското разузнаване заподозря, че Кристофър Келър и Англичанина са едно и също лице.

В края на папката имаше две снимки. Първата беше направил Габриел — на мъжа, който влизаше в галерията в Париж. На втората се виждаха група мъже в пустинна местност. Едно от лицата бе обградено с кръгче. Габриел дълго време сравнява двете снимки. След това вдигна телефонната слушалка и потърси Шамрон в Тел Авив.

— Имам странното усещане, че и по-рано съм срещал този човек — каза му той.

Очакваше Шамрон да се изненада от тази забележка. Но вместо това, Стареца му каза да стои близо до факс машината и затвори телефона.

* * *

През 1988 година Габриел Алон проведе една от най-забележителните операции в историята на Израелското разузнаване: убийството на втория човек на ООП — Абу Джихад. Беше водил продължително и опасно наблюдение на вилата на палестинеца в Тунис и бе обучил елитния си екип в импровизиран лагер в пустинята Негев. А след това в една топла априлска нощ той заведе екипа от командоси в къщата на Абу Джихад и го застреля пред очите на жена му и децата му. Спомняйки си сега за онази нощ, той сякаш отново виждаше омразата в тъмните им очи.

Осемнайсет месеца след убийството екип от британски разузнавачи и офицери на СВВС, участващи в антитерористични акции срещу ИРА, пристигна в Тел Авив, за да изучи тактиката на израелците. Ари Шамрон извика Габриел в Академията и му нареди по време на официалния обяд да изнесе лекция за туниската операция. Сред присъстващите на лекцията беше и един лейтенант от СВВС.

Онова, което излезе от факс машината, беше снимка. Беше направена след официалния обяд, за да запечата духа на сътрудничество между секретните бойци на двете държави. Габриел, който винаги избягваше да бъде сниман, носеше слънчеви очила и широкопола шапка, за да скрие самоличността си. Мъжът до него се взираше право в обектива на камерата. Габриел внимателно огледа лицето му.

Това беше Кристофър Келър.