Даниъл Силва
Английският убиец (23)

22.
Коста де Прата, Португалия

Когато на следващата сутрин Габриел пристигна във вилата на Анна Ролф, той със задоволство установи, че най-малко четирима мъже я охраняват: един на портата, втори край лозето, трети до дърветата и четвърти, кацнал горе, на върха на хълма. Шамрон бе изпратил Рами — своя необщителен личен бодигард, — за да се погрижи за подробностите. Той поздрави Габриел на алеята. Когато Габриел го попита как се оправя Анна с екипа, той завъртя очи към небето: Скоро ще разбереш.

Габриел влезе във вилата и тръгна нагоре по стълбището, насочван от звуците на Анината цигулка. След това почука на вратата на стаята за упражнения и без да дочака разрешение, влезе. Тя рязко се обърна и го нахока, задето я прекъсва, а след това се разкрещя, че е превърнал къщата й във военен лагер. Тъй като тирадата ставаше все по-остра, той сведе поглед и попипа превръзките си. Капчица свежа кръв се бе просмукала през бинтовете. Анна забеляза и това. Веднага млъкна и нежно го поведе към спалнята си, за да смени превръзките. Не се сдържа да я погледне, докато тя се грижеше за него. Кожата в основата на шията й беше влажна; струните на цигулката бяха оставили тесни вдлъбнатинки по върховете на пръстите на лявата й ръка. Беше по-красива, отколкото си представяше.

— Добра работа — рече Габриел, като огледа превръзките.

— Умея да правя превръзки, мистър Алон. Имате да ми казвате някои неща за баща ми, да?

— На този етап въпросите са повече от отговорите. И моля ви, наричайте ме Габриел.

Тя се усмихна:

— Мога да си представя, Габриел.

* * *

В една найлонова раница Анна сложи закуската за пикника: хляб, сирене и студено пилешко. Накрая добави бутилка изстудено вино, която уви във вълнено одеяло, преди да я постави вътре. Рами даде на Габриел „Берета“ и двама охранители с хлапашки вид. Докато вървяха по сенчестите пътеки на боровата горичка, следвани плътно от „компаньонките“, пратени от Рами, Габриел разказа на Анна за Париж. Не й разказа за разговорите си с Джулиан Ишърууд и Емил Жакоби. Това можеше да почака.

Дърветата свършиха и се появиха развалините, кацнали на стръмен хълм. Една дива коза скочи върху голям гранитен блок, изблея срещу тях и изчезна сред прещипа. Габриел сложи раницата на рамо и последва Анна нагоре по пътеката.

Наблюдаваше как мускулите на краката й се свиват на всяка стъпка и си помисли за Леа. Една екскурзия в също такъв есенен ден преди двайсет години — само че тогава хълмът бе част от Голанските възвишения, а развалините бяха оставени от кръстоносците. Леа рисуваше; Габриел току-що се бе върнал от Европа и призраците на убитите от него бяха прогонили всякакво желание да твори. Той бе оставил Леа пред триножника й и се бе изкачил до върха на хълма. Над главата му се извисяваха военните укрепления покрай сирийската граница; долу се простираше Горна Галилея и безкрайно редуващите се хълмове на Южен Ливан. Потънал в мисли, той не бе чул приближаването на Леа.

— Въпреки всичко те ще дойдат, Габриел. Можеш да седиш там цял живот и да ги гледаш, но те пак ще дойдат.

Без да я погледне, Габриел бе отвърнал:

— Ако аз живеех там, в Горна Галилея, и сега оцелявах в някакъв лагер в Ливан, и аз щях да дойда.

Анна рязко разгъна одеялото за пикник и това накара Габриел да се откъсне от спомените си. Тя постла одеялото върху огряната от слънцето трева, както бе направила Леа в онзи ден, докато Габриел с ритуални движения отвори бутилката с вино. Охранителите на Рами заеха позиции: единият се качи горе на развалините, а другият застана на пътеката долу. Докато Анна накъсваше пилешкото месо, Габриел й показа снимката на човека, който бе поставил дипломатическото куфарче с бомбата в галерията.

— Виждала ли си го някога?

Тя поклати отрицателно глава.

Габриел прибра снимката.

— Трябва да знам повече за баща ти.

— Какво например?

— Всичко, което би ми помогнало да открия кой го е убил и е откраднал колекцията.

— Баща ми беше швейцарски банкер, Габриел. Аз го познавам като човек, но не знам почти нищо за работата му.

— Тогава разкажи ми за него.

— Откъде да започна?

— Ами какво ще кажеш за възрастта. Ти си на трийсет и осем?

— Трийсет и седем.

— Баща ти е на осемдесет и девет. Това е доста голяма разлика във възрастта.

— Много е лесно за обяснение. Преди майка ми е бил женен за друга. Тя умряла от туберкулоза по време на войната. Той и майка ми се срещнали десет години по-късно. Тя била доста даровита пианистка. Можела да свири и като професионалистка, но баща ми не искал и да чуе за това. Музикантите са само с едно стъпало по-нагоре от ексхибиционистите — такова беше неговото мнение. Понякога се чудя какво ли ги е сближило.

— От първия брак имал ли е деца?

Анна поклати отрицателно глава.

— Ами самоубийството на майка ти?

— Аз открих тялото. — Поколеба се за миг и каза: — Такова нещо никога не се забравя. По-късно баща ми ми каза, че тя е страдала от депресия. Аз много обичах майка си, Габриел. Двете бяхме изключително близки. Майка ми не страдаше от депресия. Не вземаше никакви лекарства, не ходеше на психиатър. Беше на настроения, беше темпераментна, но не бе от жените, които извършват самоубийство без причина. Нещо — или някой — я накара да отнеме собствения си живот. Само баща ми знаеше какво е то, но го запази в тайна от нас.

— Оставила ли е бележка, преди да се самоубие?

— Според разследването не е имало такава бележка. Но аз видях как баща ми взе от тялото нещо, което много приличаше на бележка. Никога не ми го показа, а явно не го е показал и на полицията.

— Ами смъртта на брат ти?

— Случи се година по-късно. Баща ми искаше той да отиде да работи в банката и да продължи семейната традиция, но Макс реши да кара мотоциклети. И точно това правеше… и то много добре всъщност. Беше един от най-добрите професионалисти в Швейцария и един от водещите в Европа. Загина при злополука по време на Обиколката на Швейцария. Баща ми бе съкрушен, но същевременно за него това бе като някакво възмездие. Сякаш Макс беше наказан, задето е посмял да се противопостави на волята му.

— А ти?

— Аз бях сама с него. Двамата души, които най-много обичах на този свят, си бяха отишли, а аз бях вързана с човек, когото ненавиждах. Затова се отдадох още повече на цигулката. Това като че ли беше удобно и за двама ни. Докато се занимавах с музика, на баща ми не му се налагаше да ми обръща внимание. Беше свободен да прави онова, което най-много обичаше.

— Което беше какво?

— Да печели пари, разбира се. Той смяташе, че богатството представлява нещо като опрощение на греховете му. Беше такъв глупак! Още от началото на кариерата ми всички отбелязваха, че свиря с толкова жар. Те не съзнаваха, че тази жар бе разпалвана от горивото на омразата и болката.

Габриел внимателно подхвана следващата тема:

— Какво знаеш за дейността на баща си по време на войната?

— Дейност? Интересна дума. За какво намекваш?

— Нищо. Просто трябва да знам дали в неговото минало не е имало нещо, което може да е довело до убийството му.

— По време на Втората световна война баща ми беше банкер в Швейцария. — Гласът й изведнъж прозвуча хладно. — Това не го превръща автоматично в чудовище. Но ако трябва да съм напълно честна, аз на практика не знам нищо за неговата дейност по време на войната. Това беше нещо, което той никога не обсъждаше с нас.

Габриел се сети за сведенията, които Емил Жакоби му беше дал в Лион: честите пътувания на Ролф до нацистка Германия; слуховете за връзките на Ролф с важни представители на нацистката йерархия. Беше ли успял Ролф наистина да скрие тези неща от дъщеря си? Габриел реши да отиде малко по-далеч — внимателно.

— Но ти си имаш някои съмнения, нали, Анна? Никога нямаше да ме заведеш в Цюрих, ако нямаше съмнения за миналото на баща си.

— Аз знам само едно нещо, Габриел: майка ми изкопа собствения си гроб, влезе в него и се застреля. Това е отвратително, това е някакво отмъщение. И тя е имала основателна причина да го извърши.

— Умираше ли?

Прямотата на този въпрос я изненада; изведнъж трепна и рязко вдигна глава, сякаш я бяха боднали с нещо остро.

— Баща ми ли?

Габриел кимна.

— Всъщност да, Габриел, баща ми умираше.

* * *

След като изядоха всичката храна, Габриел наля последното вино в чашите и я попита за произхода на картините.

— Всичко е заключено в бюрото в кабинета на баща ми.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

— Защо те интересува произходът?

— Искам да проследя поредицата от собственици на всяка картина. Произходът им ще ни подскаже нещо за това кой ги е взел и защо баща ти е бил убит.

— А може и нищо да не ти подскаже. Запомни едно: баща ми е купил тези картини съвсем легално. Те му принадлежаха, независимо каква „дяволия“ можеш да откриеш в произхода им.

— Все пак искам да ги видя.

— Ще ти покажа къде са.

— Не, ще ми кажеш къде са, а аз ще отида да ги взема и ще ги донеса обратно тук. Ти не можеш да ходиш в Цюрих.

— Защо не?

— Защото не е безопасно. Което ме навежда на мисълта за следващата тема.

— Коя е тя?

— Твоят концерт във Венеция.

— Няма да го отменя.

— Сега за теб не е безопасно да излизаш пред публика.

— Нямам друг избор. Не спазя ли този ангажимент, край на кариерата ми.

— Хората, които убиха баща ти, дадоха съвсем ясно да се разбере, че са готови на всичко, за да ни попречат да открием самоличността им. Това означава, че могат да убият и теб.

— Тогава просто ще трябва да се постараеш да не успеят, а аз ще свиря следващата седмица и няма начин да ме спреш.

* * *

Над морето се бяха струпали тежки металносиви облаци и вече напредваха към сушата. Изви студен вятър и започна да свири сред руините. Анна потръпна от внезапния студ и скръсти ръце под гърдите си, вперила поглед в прииждащите облаци. Габриел прибра остатъците от закуската им и в припадащия мрак двамата се спуснаха надолу по хълма, следвани от мълчаливите си пазачи. Когато навлязоха в боровата горичка, ливна силен дъжд.

— Късно е! — опита се Анна да надвика гръмотевиците. — Не можем да мръднем оттук. — Тя го хвана за ръка и го поведе да се подслонят под един извисяващ се бор. — Трябва да запазим превръзките ти сухи — добави и в гласа й се прокраднаха нотки на загриженост.

От джоба на раницата извади смачкан найлонов анорак, вдигна го над главите им и през следващите двайсет минути двамата се гушеха така, подобно на бежанци, докато пазачите на Рами мълчаливо и неподвижно стояха на пост от двете им страни. Докато чакаха времето да се оправи, Анна предаде на Габриел секретните кодове на вилата и му обясни къде сред бащините й папки може да намери историята на картините. Когато най-накрая облаците се разнесоха, Анна уви ръцете на Габриел с анорака и двамата продължиха напред по мократа пътека към вилата. Пред входната порта Габриел я остави под закрилата на Рами и се качи на колата си. Когато потегляше, погледна за последен път назад над рамото си и видя Анна Ролф да притичва след Рами по алеята и да вика:

— Бум, бум, Рами! Мъртъв си!