Даниъл Силва
Английският убиец (43)

42.
Малес Веноста, Италия

Габриел носеше спретнато изгладен панталон в цвят каки и мек бежов пуловер, който му стоеше много добре. Целият му вид излъчваше спокойствие и задоволство — точно образа, който искаше да представи. Ели Лавон въведе Петерсон в стаята и го бутна да седне на твърдия стол с висока облегалка. Петерсон седна и впери неподвижен поглед в стената, все едно че го бяха извели на разстрел.

Лавон излезе сам от стаята. Габриел остана седнал, с наведена глава. Не обичаше да празнува победите си. Много добре знаеше, че в сферата на разузнаването победите много често са временни. Понякога, след време, една победа вече не изглеждаше като победа. Все пак за миг се наслади на кръговрата на живота. Немного отдавна той беше арестуваният и Петерсон бе задавал въпросите — Петерсон с хубавия си сив костюм и изисканата си швейцарска арогантност. А сега седеше пред Габриел по бельо и трепереше.

Разделяше ги масичка от бяла ламинирана пластмаса, върху която имаше само кафява папка и чашата на Габриел, пълна с димящо кафе. Също като килията на Петерсон в мазето, стаята имаше теракотен под и стени с гипсова мазилка. Щорите бяха спуснати. Под напора на вятъра дъждът навън шибаше прозорците в натрапчив ритъм. Габриел погледна с неприязън Петерсон и потъна в замислено мълчание.

— Няма да се измъкнеш след всичко това.

Именно Петерсон наруши мълчанието. Той заговори на английски, но Габриел веднага премина към немски — превъзходния немски на майка му, граматично правилен и с много прецизно произношение. Искаше да отбележи неточността на швейцарския немски на Петерсон. Да наблегне на това, че е швейцарец. Да го изолира.

— След кое няма да се измъкна, Герхард?

— Ти ме отвлече, гадно копеле такова!

— Но аз вече се измъкнах.

— В гаража на моя блок има секретни камери. Тоя твой трик с проститутката е запазен на видеозапис. Цюрихската полиция сигурно вече го има.

Габриел спокойно се усмихна:

— Ние се погрижихме за охранителните камери, също както ти се беше погрижил за охранителните камери във вилата на Ролф в онази нощ, когато го уби и открадна картините му.

— Какви ги бълнуваш?

— Картините от тайната колекция на Ролф. Картините, които е получил по време на войната срещу услуги, извършени за СС. Картините, които той искаше да върне.

— Не знам за какво говориш. Не знам нищо за никаква тайна колекция и със сигурност нямам нищо общо с убийството на Август Ролф! Никой никога няма да повярва, че съм имал нещо общо с неговата смърт.

— Ти си убил Август Ролф. След това си убил и Вернер Мюлер в Париж. После си убил Емил Жакоби в Лион. Опита се и мен да убиеш в Цюрих. Ти прати човек да убие Анна Ролф във Венеция. Това ме ядоса, Герхард.

— Ти си умопобъркан!

Габриел виждаше, че пресилената предизвикателност на Петерсон бавно започва да се изпарява.

— Дълго време си отсъствал от работа. Шефовете ти също ще искат да си поговорят с теб. Пък и не могат да те намерят. Няма защо да казвам, че и жена ти ще иска да знае къде, по дяволите, си изчезнал. Притеснена е до смърт.

— Господи, какво си направил? Какво, за бога, си направил?

Петерсон като че ли повече не можеше да стои на едно място. Клатеше се на стола си и трепереше. Габриел пийна от кафето си и сбърчи лице, сякаш бе прекалено горещо. След това отвори кафявата папка и започна да изважда от нея снимки. Вземаше ги една по една, поглеждаше ги за миг и ги плъзваше по повърхността на масата към Петерсон.

— Много хубава е излязла на снимката, нали, Герхард? Боже, боже, тук наистина се забавляваш. Ами я виж тази. На твое място не бих искал да давам обяснения на мисис Петерсон за тази снимка. Ами пресата? Ами твоят министър в Берн?

— Ти си просто изнудвач! Никой няма да повярва, че тези снимки са истински. Ще ги видят такива, каквито са: евтино оклеветяване, направено от евтин изнудвач. Но пък изнудването и убийствата са основните средства, които използва твоята служба, нали така? За тези неща много те бива.

Габриел остави снимките на масата пред очите му. Петерсон направи храбър опит да не ги поглежда.

— Значи такава история ще разкажеш на жена си и на шефовете си? Че си невинна жертва на изнудване? Че си бил отвлечен от Израелското разузнаване и упоен? Знаеш ли какво ще те попитат твоите началници? Ще кажат: „Защо Израелското разузнаване е избрало точно теб, Герхард? Какво си направил, за да ги накараш да се държат по този начин?“ И ти ще трябва да им дадеш отговор.

— Това за мен няма да е проблем.

— Сигурен ли си? Може да не се окаже толкова лесно, като се има предвид, че най-почтените медийни организации по света ще започнат да разкриват интересни подробности от историята — всеки ден по малко. Ще бъде като китайското мъчение с водните капки, извинявай за сравнението. Ти може и да оцелееш, но кариерата ти ще бъде съсипана. Твоите мечти да станеш шеф на Федералната полиция ще си останат такива, каквито са — просто мечти. Политиката ще бъде забранена зона за теб. Бизнесът — също. Да не смяташ, че твоите приятели в банките ще ти се притекат на помощ? Не, съмнявам се, че ще го направят, след като нямаш какво да им предложиш. Представи си: оставаш без работа, без пенсия, без финансовата подкрепа на приятелите си. — Габриел млъкна, за да отвори папката и да извади още пет-шест снимки: на жената и децата на Петерсон. Преднамерено ги постави точно до снимките му с момичето. — Кой ще се погрижи за жена ти? Кой ще се погрижи за децата ти? Кой ще плати наема на онзи хубав твой апартамент край Цюрихзее? Кой ще плати вноските за големия ти мерцедес? Картинката не е много приятна, но и не би трябвало. Аз не харесвам убийците, Герхард, особено когато убиват заради някоя банка, но ти предлагам изход. И те съветвам да го приемеш, преди да е станало твърде късно.

— Какво искаш?

— Вече ще работиш за мен.

— Невъзможно е!

— Ще ми помогнеш да върна картините на Ролф. — Габриел се поколеба, очаквайки Петерсон да обяви, че не знае нищо за никакви картини, но този път той замълча. — Ще се справим тихо. По швейцарски. След това ще ми помогнеш да върна и други неща. Ще ми помогнеш да разчистя бъркотията в оплесканата швейцарска история. Ние двамата заедно с теб, Герхард, можем да преместим планини.

— И ако откажа?

— Можеш да се върнеш долу с моя приятел и да си помислиш още малко. После пак ще говорим.

— Махни оттук тези проклети снимки!

— Дай ми отговор и ще ги махна.

— Онова, което не разбираш, е, че и в двата случая аз ще бъда унищожен. Въпросът е коя от двете отрови да избера. — Главата на Петерсон клюмна на гърдите. — Жаден съм.

— Отговори на въпросите ми и ще ти дам нещо за пиене.

* * *

В коридора пред стаята Ели Лавон седеше на студения под със затворени очи, опрял гръб на стената. Само дясната му ръка издаваше чувствата му. Тя конвулсивно стискаше запалка. Макар че живееше във Виена, гневните звуци на немската реч все още караха врата му да пламва.

Пукнатините вече се бяха появили, но Петерсон все още не рухваше. Лавон усещаше, че той е на ръба. Наркотиците, водата, снимките с момичето. Страхът от онова, което го очаква зад следващия завой на пътя. Всичко това се натрупваше в него. Ели Лавон се надяваше, че той скоро съвсем ще се огъне.

Никога не бе виждал Габриел такъв. Никога не бе го виждал ядосан. Никога не бе го чувал да повишава тон. Нещо в тази история бе отворило всичките му стари рани. Леа. Тарик. Шамрон. Дори родителите му. Габриел беше човек, който много бързо се палеше.

Хайде, отпуснете се, хер Петерсон, помисли си Лавон. Кажете му всичко, което иска да знае. Направете точно каквото ви казва. Защото ако не го сторите, опасявам се, че моят добър приятел Габриел ще ви закара горе в планината и ще ви застреля. И това няма да е добре за никого. Не и за вас. И особено не за Габриел.

Лавон не даваше пет пари за Петерсон. Обичаше именно Габриел. Не искаше Габриел Алон отново да изцапа ръцете си с кръв.

Затова никой не изпита по-голямо облекчение от Лавон, когато виковете изведнъж стихнаха. След това се чу тропането — Габриел удряше с ранената си ръка по стената. Като продължаваше да седи на пода, Лавон се пресегна и леко открехна вратата. Габриел му заговори на иврит. Този език никога не бе звучал така приятно в ушите на Лавон, макар че върху Герхард Петерсон явно имаше тъкмо противоположния ефект.

— Донеси му дрехи, Ели. И малко храна. На хер Петерсон му е студено и е гладен. Хер Петерсон иска да ни каже някои неща.

* * *

Що се отнася до модната линия, синият анцуг имаше направо трагичен вид, и то неслучайно. Горнището беше прекалено голямо, а крачолите — прекалено къси. Герхард Петерсон приличаше на мъж, преживяващ кризата на средната възраст, който е изровил отнякъде тези прастари парцали за един застрашаващ живота му крос в парка. И храната не беше по-добра — парче черен хляб и купичка бистра супа. Одед донесе и кана вода. Нарочно разля няколко капки ледена вода върху ръката на Петерсон, за да му напомни какво го чака, ако не започне да говори.

Габриел не яде нищо. Нямаше никакво намерение да се храни заедно с Герхард Петерсон.

Швейцарецът дъвчеше усърдно, но бавно, сякаш искаше да отложи неизбежното. Габриел го остави на спокойствие. Петерсон привърши супата и обра купичката с последната хапка хляб.

— Между другото къде се намираме?

— В Тибет.

— Това е първото ми пътуване до Тибет. — Петерсон успя да се усмихне унизено. Габриел отказа да се хване и усмивката му бързо изчезна. — Бих искал една цигара.

— Не може.

— Защо не?

— Не понасям дима.

Петерсон отмести празната купичка.

* * *

Ако Габриел Алон не бе станал убиец, от него щеше да излезе идеален следовател, провеждащ разпити. Поначало бе добър слушател — човек, който говореше само когато е необходимо, човек, който не обичаше да слуша звука на собствения си глас. Също като ловец на елени, бе надарен с неестественото умение да стои съвършено неподвижно. Никога не докосваше лицето или косата си, не жестикулираше, не се въртеше в стола си. Именно тази неподвижност, съчетана с мълчанието и неизменното му търпение, го превръщаха в страховит опонент пред празната маса. Та дори Габриел бе изненадан от внезапното желание на Герхард Петерсон да говори.

— Как съм научил за колекцията на Ролф ли? — попита Петерсон, повтаряйки първия въпрос на Габриел. — В Цюрих се случват твърде малко неща, за които аз да не знам. Цюрих е най-големият град в Швейцария и въпреки това е твърде малък. Ние сме пуснали пипала навсякъде: в банките, в бизнеса, при чуждестранните работници, в медиите.

Габриел не искаше Петерсон да придобие по-голяма самоувереност, дърдорейки за професионалните си постижения, затова набързо го отряза:

— Всичко това е много интересно, но ти как разбра за Ролф?

— Ролф беше болен старец… всички на Банхофщрасе и Парадеплац знаеха това. Всички знаеха, че не му остава много да живее. После започнаха да се носят слуховете. Ролф губи ума си. Ролф иска да раздаде справедливост, преди да отиде при големия банкер в небесата. Ролф иска да проговори. Август Ролф беше банкер в Цюрих в продължение на дълги години. Когато човек като него реши да проговори, това никога не е на добро.

— Затова го сложихте под наблюдение.

Петерсон кимна утвърдително.

— И откога говоренето се смята за престъпление в Швейцария?

— Не е престъпление, но определено не се харесва… особено когато излага на показ пред целия останал свят нелицеприятни подробности от нашето минало. Ние, швейцарците, не обичаме да обсъждаме неприятните си семейни проблеми пред чужденците.

— Твоите началници знаеха ли, че си поставил Ролф под наблюдение? А твоят министър в Берн?

— Аферата „Ролф“ не беше официална.

И тогава Габриел си спомни за писмото на Ролф: В Швейцария има хора, които искат миналото да остане там, където е — погребано в банковите хранилища на Банхофщрасе, — и няма да се спрат пред нищо, за да постигнат тази цел.

— Ако Ролф не е бил поставен официално под наблюдение, тогава от чие име си го следил?

Петерсон се поколеба за миг; Габриел се изплаши, че може да спре да говори.

— Те наричат себе си Съветът „Рютли“.

— Разкажи ми за тях.

— Дай ми още от тази гадна супа и ще ти разкажа каквото поискаш.

Габриел реши да му позволи да се порадва на тази единствена победа. Вдигна ръка и удари три пъти с длан по стената. Одед пъхна глава в отвора на вратата, все едно че бе надушил пушек. Габриел промълви няколко думи на иврит. В отговор Одед сви устни в гримаса на разкаяние.

— И хляб — добави Петерсон, щом Одед понечи да си тръгне. — Искам още малко хляб със супата.

Одед погледна към Габриел за инструкции.

— Донеси му и малко хляб, дявол го взел!

* * *

Този път нямаше почивка за хранене, тъй че Петерсон бе принуден да изнесе лекцията си за Съвета „Рютли“ с лъжица в едната ръка и парче хляб — в другата. Говори в продължение на десет минути без прекъсване, като спираше само за да сръбне шумно от супата или да отхапе още един залък хляб. Историята на Съвета, неговите цели и задачи, могъществото на неговите членове — всички тези теми бяха представени със съществени подробности. Когато свърши, Габриел го попита:

— А ти членуваш ли в него?

Този въпрос сякаш развесели Петерсон:

— Аз? Учителският син от Бернезее Оберланд — докосна с парчето хляб гърдите си, за да наблегне на думите си, — да съм член на Съвета „Рютли“? Не, не съм член на Съвета, аз съм само един от верните им слуги. Ето какви сме всички ние в Швейцария — слуги. Слуги на чужденците, които идват тук, за да депозират парите си в нашите банки. Слуги на управляващата олигархия. Слуги.

— Какви услуги им осигуряваш?

— Охрана и разузнаване.

— И какво получаваш в замяна?

— Пари и подкрепа за кариерата.

— Значи ти си казал на Съвета за слуховете, свързани с Ролф?

— Точно така. И тогава Съветът ми каза какви неща крие той.

— Колекция от картини, които са му дали нацистите срещу банкерски услуги, извършени по време на войната.

Петерсон едва-едва наклони главата си с един милиметър.

— Хер Ролф криеше ценни предмети и една противоречива история, което представляваше ужасяващо стечение на обстоятелствата, от гледна точка на Съвета.

— И какво ти нареди Съветът да направиш?

— Да подсиля наблюдението около него. Да е сигурно, че хер Ролф няма да извърши нещо неразумно през последните дни от живота си. Но се появиха обезпокоителни сигнали. В банката на Ролф пристигна посетител — човек от международна еврейска организация, действащ по въпроса с потенциалните сведения за Холокоста.

Нехайният тон, с който Петерсон произнесе това описание, силно раздразни Габриел.

— След това засякохме поредица от факсове. Както изглеждаше, Ролф си уреждаше да наеме художник-реставратор. Зададох си простия въпрос: Защо един умиращ човек ще си губи времето да реставрира картините си? От опит знам, че умиращите обикновено оставят такива подробности на наследниците си.

— Заподозрял си, че Ролф възнамерява да върне картините, така ли?

— Или нещо по-лошо.

— Кое би могло да е по-лошо?

— Публична изповед за връзките си с високопоставени нацисти и офицери от Немското разузнаване. Можеш ли да си представиш какъв спектакъл ще се разиграе след едно такова признание? То ще помете страната като ураган. В сравнение с него противоречивата история за потенциалните банкови сметки ще изглежда като леко забърсване на праха.

— Само от това ли се страхуваше Съветът?

— Не е ли достатъчно?

Но в момента Габриел не слушаше Герхард Петерсон, а Август Ролф: Някога аз смятах тези хора за мои приятели — още една от многобройните ми грешки.

— Те са се страхували, че Август Ролф ще разкрие съществуването на Съвета. Той е знаел за Съвета, защото е бил негов член, нали така?

— Ролф ли? Той не беше просто член на Съвета — беше член-основател.

— Значи ти си отишъл да се срещнеш с него?

— Казах му, че съм подочул някои неща, нищо специално, забележи: само един много изкусен намек. Ролф беше стар, но все още с ясен ум и веднага разбра какво искам да му кажа. Та той беше швейцарски банкер, за бога! Знаеше как да води два разговора едновременно. Когато си тръгнах, бях убеден, че Съветът е изправен пред огромен проблем.

— И какво направи тогава?

— Преминах към план Б.

— А той беше?

— Да открадна проклетите картини. Няма картини — няма история.

* * *

Петерсон отказа да продължи разказа си без цигара и Габриел неохотно се съгласи да му даде. Отново удари с юмрук по стената и Одед отново пъхна глава през открехнатата врата. Той даде на Петерсон цигара от собствения си пакет. Когато Одед натисна езичето на запалката си, Петерсон подскочи така, че едва не падна от стола. Докато вървеше към вратата, Одед през цялото време се смееше някак извинително. Петерсон треперливо дръпна от цигарата, сякаш се страхуваше, че може да експлодира, а Габриел през няколко секунди вдигаше ръка да прогони дима.

— Разкажи ми за Вернер Мюлер — рече Габриел.

— Той беше ключът към всичко. Ако искахме да се доберем до колекцията на Ролф, значи имахме нужда от помощта на Мюлер. Мюлер беше проектирал алармената му система. Затова накарах моите хора да изровят колкото е възможно повече мръсотии за Мюлер. И той не беше с чисти ръце. Никой от нас няма чисти ръце, нали така? — Тъй като Габриел не каза нищо, Петерсон продължи: — Отидох в Париж за едно разговорче с Мюлер. Не е нужно да казвам, че той се съгласи да работи за нашата кауза. — Петерсон изпуши цигарата почти до филтъра, след това с мрачен вид я смачка в празната купичка от супата. — Изпълнението на задачата беше насрочено за следващата нощ. Ролф възнамеряваше да замине за Женева и да пренощува там в апартамента си. Художникът-реставратор трябваше да пристигне на следващата сутрин. Екипът се вмъкна във вилата, а Мюлер ги заведе долу в стаята за наблюдение.

— Ти беше ли част от екипа?

— Не, моята задача беше да се постарая цюрихската полиция да не се появи по средата на операцията — нищо повече.

— Продължавай.

— Мюлер обезвредил алармената система и изключил камерите. След това те влезли в трезора и сещаш ли се какво открили?

— Август Ролф.

— От плът и кръв. Било три часът след полунощ, а старецът седял там при своите проклети картини. Мюлер изпаднал в паника. Обирджиите били непознати на Ролф, но с Мюлер са заедно в бизнеса. Ако старецът отидел в полицията, именно Мюлер щял да си изпати здравата. Той грабнал пищова на един от Съвета, закарал стареца във всекидневната на горния етаж и му пуснал един куршум в черепа.

— Шест часа по-късно се появих аз.

Петерсон кимна утвърдително.

— Трупът на Ролф ни даде възможност да проверим автентичността на художника-реставратор. Ако художникът-реставратор откриеше трупа и телефонираше на полицията, значи наистина си беше просто един художник-реставратор. А ако откриеше трупа и се опиташе да напусне града… — Петерсон вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че няма защо да обяснява повече.

— Затова си уредил да ме арестуват.

— Точно така.

— А какво ще кажеш за първия детектив, който ме разпитваше?

— Баер ли? Той не знаеше нищо. За Баер ти беше просто един човек, заподозрян в убийството на швейцарски банкер.

— Защо си даде труд да ме арестуваш? Защо просто не ме пусна?

— Исках само да те изплаша до смърт и да те накарам два пъти да си помислиш, преди да се решиш отново да стъпиш тук.

— Но нещата не спряха дотам.

Петерсон разтърси глава:

— Не, за нещастие това бе само началото.

* * *

Габриел знаеше по-голямата част от останалото, защото го бе преживял. Скорострелният разказ на Петерсон му служеше само за потвърждение на фактите и за попълване на някои празноти.

Точно както Петерсон бе предполагал, Анна Ролф не бе съобщила за кражбата на бащината й колекция. Петерсон веднага я поставил под наблюдение. Работата била възложена на агенти, свързани със Съвета „Рютли“, и на офицери от Швейцарските секретни служби, лоялни към Петерсон. Петерсон е знаел, че Габриел е заминал за Португалия седмица след погребението на Ролф, за да се срещне с Анна Ролф, знаел е също, че двамата са пътували до Цюрих заедно и са посетили вилата на Ролф.

От този момент нататък Габриел бил поставен под наблюдение: Рим, Париж, Лондон, Лион. Съветът използвал услугите на професионален убиец. В Париж той убил Мюлер и унищожил галерията му. В Лион убил Емил Жакоби.

— А кои бяха мъжете, които ме чакаха през онази нощ във вилата на Ролф? — попита Габриел.

— Те работеха за Съвета. Наехме професионалист, който да свърши работата извън нашите граници. — Петерсон замълча. — Между другото ти уби и двамата. Беше много впечатляващо изпълнение. А след това загубихме следите ти за трийсет и шест часа.

Виена, помисли си Габриел. Срещата му с Лавон. Сблъсъкът с Анна заради миналото на баща й. Точно както Габриел бе предположил, Петерсон бе успял да открие следите им на следващия ден на Банхофщрасе. След като била открита и изоставената кола на Анна Ролф на немската граница, Съветът натиснал аварийния бутон. Габриел и Анна Ролф трябвало да бъдат издирени и убити от професионалист при първа възможност. Предвиждало се това да стане във Венеция…

* * *

Главата на Петерсон изведнъж се отпусна върху масата, тъй като бе спаднало въздействието на стимулантите. Той имаше нужда от сън — от естествен сън, не от онзи, който предизвикваха с помощта на спринцовка. На Габриел му оставаше да зададе само още един въпрос и трябваше да получи отговора, преди Петерсон да бъде изнесен и прикован с белезници към леглото. Когато въпросът бе зададен, Петерсон вече си бе направил възглавничка с ръце и главата му почиваше върху масата с лицето надолу.

— Картините — тихо повтори Габриел. — Къде са картините?

Петерсон успя да изрече само две думи, преди да потъне в небитието:

— Ото Геслер.