Даниъл Силва
Английският убиец (20)

19.
Лондон

Избухването на бомбата в галерия „Мюлер“ бе създало много повече от проблем за сигурността на Габриел. То бе елиминирало единствената явна следа. Сега трябваше да започне отново от самото начало и ето защо късно на следващата сутрин, под лекия дъждец, той прекосяваше бавно Мейсънс Ярд по посока на галерията на Джулиан Ишърууд.

На тухлената стена до вратата имаше табло с два бутона и с две изписани имена: Локус Травъл и Ишър Уу изящни изк. Габриел натисна втория бутон и зачака. Когато избръмча зумерът, той отвори вратата и се заизкачва по стълбите: същата протрита кафява пътека, на третото стъпало същото петно в стил Роршахов тест^[1], там, където махмурлията Ишърууд бе разлял кафе на сутринта след лудешкия пиянски купон по случай рождения ден на Оливър Димблъби в „Мирабел“. На най-горната площадка имаше две врати, едната водеше към галерията, а другата — към малката туристическа агенция, където една грозновата жена седеше зад бюро в стил училищна дирекция, заобиколена от плакати, които обещаваха безкрайно вълнуващи преживявания в екзотични места. Тя вдигна поглед към Габриел, усмихна му се тъжно и възобнови плетенето на дантела на една кука.

Макар че Джулиан Ишърууд така недалновидно се бе вкопчил в натрупаните от него картини, той не постъпваше по същия начин с момичетата, които отговаряха на телефоните му и работеха с отвратителните му папки. Той ги наемаше и изхвърляше така редовно, както се сменяха сезоните. Ето защо Габриел с изненада видя, че Ирина, чернокосата лъвица, която Ишърууд бе взел на работа преди шест месеца, все още е на поста си зад бюрото в чакалнята.

Вратата, отделяща чакалнята от кабинета на Ишърууд, бе леко открехната. При Ишърууд имаше клиент. Габриел можеше да зърне картината, подпряна на покрития с черен филц специален подиум. Като че ли приличаше на някой от старите италиански майстори, но Габриел не позна кой точно. Ишърууд бавно крачеше зад нея по килима, подпрял с ръка брадичката си, вперил очи в пода, подобно на адвокат, който чака отговор на въпрос, зададен на свидетел на другата страна.

— Той ще иска да го чакате на горния етаж в изложбената зала — измърка момичето. — Предполагам, че знаете пътя.

Габриел влезе в миниатюрния асансьор и се качи на горния етаж. Изложбената зала бе потънала в сумрак и тишина, само дъждът трополеше по таванското прозорче. По стените висяха големи платна на някои от Старите майстори: „Венера“ на Луини, „Рождество Христово“ от Дел Вага, „Кръщение Господне“ от Бордоне, лъчезарен пейзаж на Клод. Без да включи осветлението, Габриел тежко се отпусна на тапицирания с кадифе диван. Той обичаше това помещение. За него то винаги бе нещо като убежище, като остров на спокойствието. Тук веднъж бе правил любов с жена си. Години по-късно тук бе замислил смъртта на мъжа, който му я бе отнел.

Вратата на асансьора се отвори и се появи Ишърууд:

— Господи боже, Габриел, изглеждаш направо свършен!

— Това да не би да е комплимент?

— Какво става, по дяволите? Защо не си в Цюрих?

— Собственикът на картината, която ти ме изпрати да почистя, се казваше Август Ролф. Знаеш ли нещо за него?

— О, велики боже… Да не е онзи, който беше убит миналата седмица?

Габриел затвори очи и кимна:

— Аз открих трупа му.

Ишърууд забеляза превързаните му ръце.

— Какво е станало с ръцете ти?

— Чу ли за вчерашната експлозия в парижката галерия?

— Разбира се… Всичко живо тук говори за нея. Ти със сигурност не си замесен, нали?

— Не, просто се оказах на неподходящото място в неподходящия момент. Ще ти разкажа всичко, Джулиан, но първо имам нужда от твоята помощ.

— Каква помощ? — подозрително попита Ишърууд.

— Не като едно време. Просто се налага да ми обясниш защо един застарял швейцарски банкер е могъл да крие от света в подземно хранилище изключително внушителната си колекция от френски импресионисти и модерни художници.

Ишърууд натисна копчето на вътрешния телефон:

— Ирина, ще бъдеш ли така мила да донесеш каничка с кафе горе, в изложбената зала? И малко бисквити. От онези с ядките. И задръж всичките ми телефонни разговори. Ти си добро момиче.

* * *

Габриел знаеше основните неща за плячкосаните от нацистите европейски произведения на изкуството по време на Втората световна война. Адолф Хитлер си беше мечтал за огромен Музей на фюрера в родния си град Линц, който да напълни с най-добрата в света колекция от Стари майстори и произведения на изкуството от Северна Европа. През 1938 година по негова инициатива започнала секретна операция с кодовото название Sonderauftrag Linz — Специална операция „Линц“ — за събирането с всички възможни средства на произведения на изкуството за Fuhrer-museum. През последния мирен месец негови агенти тайно обикаляли музеи, галерии и частни колекции в Европа, избирайки експонати за бъдещия музей. Когато избухнала войната, Хитлеровите крадци на произведения на изкуството плътно следвали Вермахта. Стотици хиляди картини, скулптури и objects d’art^[2] набързо изчезнали, като много от тях са били притежание на евреи. Хиляди произведения, оценени приблизително на 30 милиарда долара, все още липсваха.

Габриел знаеше, че Джулиан може да попълни липсващите детайли от тази картина. Ишърууд бе търговец на картини над средното ниво, който бе имал своите мигове на триумф, но що се отнасяше до плячкосаното от нацистите в Европа, той бе направо експерт. Беше написал десетки статии за вестници и търговски издания, а преди пет години бе излязла една добре посрещната от публиката книга на тази тема, на която той бе съавтор. Въпреки молбите на издателя си, Ишърууд твърдоглаво бе отказал да разкрие личните си мотиви за своята пристрастност към темата. Габриел бе сред малцината, които знаеха защо: Джулиан Ишърууд бе преживял всичко това.

— През 1940 Лондон и Ню Йорк нямаха значение — подхвана Ишърууд. — Париж бе центърът на световното изкуство, а центърът на парижката художествена сцена бе Рю дьо ла Боети в Осми арондисман. Галерията на прочутия Пол Розенберг се намираше на номер двайсет и едно, Пикасо живееше с жена си — руската балерина Олга Коклова — през един двор, на номер двайсет и три. На отсрещната страна на улицата се намираше галерията на Етиен Бину. Жорж Валщайн имаше галерия на номер петдесет и седем. Пол Гийом и Жозе Хесл също бяха там.

— А баща ти?

— „Изящни изкуства — Исаковиц“ се намираше до Пол Розенберг. Ние живеехме в един апартамент над главните изложбени зали. За мен Пикасо беше чичо Пабло. Прекарвах цели часове в неговия апартамент. Понякога ми позволяваше да го гледам как рисува. Олга ме черпеше с шоколад и кейк, докато ми призлееше. Тогава животът беше направо приказен.

— И какво стана, когато дойдоха германците?

— Е, всичко се сгромоляса, нали така? На десети май започна нахлуването в Ниските земи^[3]. На четиринадесети юни германците бяха в Париж. По Айфеловата кула висяха свастики, а германският генерален щаб започна да действа от хотел „Крийон“.

— А кога започна плячкосването?

— Два дни след като Хитлер направи победната си обиколка на Париж, той нареди всички произведения на изкуството, собственост на евреи, да бъдат прехвърлени в немски ръце за така нареченото „съхранение“. На практика ограбването на Франция беше в ход.

— Ако си спомням добре, Хитлер създаде организация, която да надзирава плячкосването на Франция.

— Имаше няколко такива, но най-важното подразделение се казваше ERR — Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg^[4]. То беше страшно. Имаше си свое собствено разузнаване за издирване на произведения на изкуството, ударни отряди за внезапни набези и обири и щаб от историци и оценители на произведенията на изкуството. Божичко, имаше си дори дърводелци, които опаковаха в дървени каси произведенията, за да бъдат откарани в Германия!

— Рю дьо ла Боети сигурно е била първата им спирка.

— ERR преследваше търговците и колекционерите. Колекциите на Ротшилд бяха заграбени заедно със сградите, в които се намираха. Същото стана и с колекциите на еврейския банков магнат Давид Давид-Вейл и с Жак Щерн. Всички галерии на евреи на Рю дьо ла Боети бяха нападнати, а колекциите им — заграбени, включително и запасите на „Изящни изкуства — Исаковиц“.

— Баща ти успя ли да запази някои от картините си?

— Повечето търговци, в това число и баща ми, се опитваха да спасят най-хубавите си картини. Криеха ги в отдалечени замъци или в банкови трезори или ги изнасяха с някой кораб от страната. Немците набързо заграбиха останалите. Преди нахлуването, по време на drole de guerre^[5], баща ми нае една вила в Бордо и пренесе там най-важните си картини. Ние избягахме там, щом немците наближиха Париж. А когато Франция бе разделена на Окупирана зона и Неокупирана зона, ние се оказахме от страната на Виши. Но през есента на 1940 година ударен отряд на ERR с френски полицейски ескорт разби вратата на вилата и заграби картините на баща ми.

— Как са успели немците да открият колекцията му?

— Беше допуснал грешката да каже на един френски търговец какво възнамерява да прави с картините си. Французинът предал информацията на ERR в замяна на пет процента от стойността на бащината ми колекция. C’est la vie.

Габриел знаеше какво е станало след това и нямаше намерение да позволи на Ишърууд да го разкаже отново. Скоро след като немците навлезли в Неокупираната зона в края на 1942 година, СС и техните съюзници в правителството на Виши започнали да арестуват евреи, за да ги изпращат в лагерите на смъртта. Бащата на Ишърууд наел двама баски контрабандисти, за да отведат младия Джулиан през Пиренеите до сигурно убежище в Испания. Баща му и майка му останали във Франция. През 1943 година те били арестувани и изпратени в „Собибор“, където веднага били убити.

Ишърууд само веднъж силно потрепера.

— Опасявам се, че ще имам нужда от питие. Хайде ставай, Габриел. Малко свеж въздух ще се отрази добре и на двама ни.

* * *

Отидоха до една пивница зад ъгъла, на Джърмин Стрийт, и се настаниха до съскащата газова печка. Ишърууд си поръча чаша „Медок“^[6]. Погледът му бе вперен в пламъците, но мислите му все още се рееха някъде из военновременна Франция. Подобно на дете, което се промъква в стаята на родителите си, Габриел нежно се опита да го откъсне от спомените му.

— А какво стана с картините, след като ги заграбиха?

— ERR реквизира галерия „Жьо дьо Пом“ и я използваше като помощен склад и сортировъчна. Голям щаб работеше денонощно, за да каталогизира и направи оценка на огромното количество произведения на изкуството, попаднали в ръцете на немците. Считаните за подходящи за личната колекция на фюрера, за проекта „Линц“ или за други музеи — главно стари майстори и произведения от Северна Европа — бяха опаковани в дървени каси и изпращани в родната Германия.

— А останалите? Импресионистите и модернистите?

— Нацистите ги смятаха за упадъчни, но нямаха намерение да ги изпускат от ръцете си, без да извлекат някаква полза от тях. Повечето творби от деветнайсети и двайсети век бяха продадени за набиране на средства или бяха отделени настрана, за да бъдат използвани за размяна.

— Каква размяна?

— Вземи например Херман Гьоринг. Той притежаваше голяма ловна хижа на юг от Берлин, наречена „Каринхол“ — в чест на починалата му съпруга, шведска аристократка на име Карин фон Фок. Там се намираше една от най-големите частни колекции в Европа и Гьоринг използваше изключително голямата си власт, за да я увеличи значително по време на войната. Той третираше хранилищата на галерия „Жьо дьо Пом“ като своя частна собственост — нещо като място за забавления. — Ишърууд пресуши чашата си и си поръча още една. — Гьоринг беше алчно копеле — само от „Жьо дьо Пом“ заграби повече от шестстотин картини, но се постара да изглежда така, сякаш — поне на хартия — това са напълно законни придобивки, а не пладнешки обир. Ако Гьоринг искаше да притежава някоя картина, той нареждаше на случаен fonctionnaire^[7] да й направи специална оценка на абсурдно ниска цена. След това веднага си я присвояваше, като даваше обещание да изпрати парите в специална сметка на ERR. На практика той не плащаше нищо за картините, които вземаше от Париж.

— В „Каринхол“ ли отиваха всичките?

— Някои, не всичките. Също като Хитлер, Гьоринг се отнасяше с презрение към картините на импресионисти и модернисти, но знаеше, че може да ги продаде или замени срещу картини, които са повече по вкуса му. Една такава сделка бе извършена от агентите на Гьоринг в Италия. В замяна на седем картини от италиански стари майстори и няколко objets d’art Гьоринг даде девет картини, заграбени от галерия „Жьо дьо Пом“. Ван Гог, Дега, Сезан, Реноар и Моне — споменавам само няколко, всичките откраднати от еврейски колекции и галерии. Гьоринг направи няколко такива размени с помощта на търговци в Швейцария.

— Разкажи ми за швейцарската връзка.

— Поради неутралитета на страната си, търговците и колекционерите от Швейцария бяха в уникалната позиция да трупат капитал за сметка на плячкосания Париж. На швейцарците бе позволено да пътуват из по-голямата част на Европа, а швейцарският франк бе приет за единствената универсална валута. И не забравяй, че места като Цюрих изкарваха огромни печалби от колаборацията с Хитлер. Париж бе мястото, където можеше да си купиш плячкосани произведения на изкуството, но Цюрих, Люцерн и Женева бяха местата, където можеше да ги разтовариш.

— Или да ги скриеш?

— Ама разбира се. Законите за банковата тайна превърнаха Швейцария в естествено бунище за плячкосани произведения на изкуството. За същото помогнаха и законите за приемане на открадната собственост.

— Обясни ми тези закони.

— Те бяха блестящи и наистина по швейцарски изкусно формулирани. Например ако някой добросъвестно придобие предмет и се окаже, че този предмет е краден, след пет години по закон става негов.

— Колко удобно!

— Почакай, има и още. Ако се окаже, че търговец на произведения на изкуството притежава нещо крадено, задължение на истинския собственик е да компенсира търговеца, ако иска да получи обратно собствеността си.

— Значи швейцарски търговци и колекционери са можели да приемат крадени произведения, без да се страхуват от закона или от това, че ще изгубят пари, така ли?

— Точно така.

— А какво стана след войната?

— Съюзниците изпратиха един художествен експерт на име Дъглас Куупър в Швейцария, за да се опита да открие истината. Куупър установи, че стотици, ако не и хиляди крадени произведения са влезли в Швейцария по време на войната. Той беше убеден, че много от тях са били скрити в банкови трезори и митнически складове. Пол Розенберг отиде в Швейцария, за да може сам да огледа как стоят нещата. В една галерия в Цюрих му предложили картина на Матис, открадната от неговата собствена колекция.

— Забележително! — рече Габриел. — И какво направи швейцарското правителство с тази информация?

— Обеща на Съюзниците, че ще съдейства за подробно проучване на въпроса. Обеща да замрази всички немски авоари, влезли в Швейцария по време на войната, и да проведе общонационално преброяване на тези авоари. Не приложи нито едната, нито другата мярка. Дъглас Куупър предложи да се отнеме лицензът на всеки търговец, който се занимава с крадени произведения на изкуството. Швейцарското правителство отказа. Тогава швейцарската Федерация на търговците на картини нареди на членовете си да не съдействат. Накратко: швейцарското правителство действаше, както обикновено. Затули своя бизнес и своите граждани от погледите на чужденците.

— А търговци като Пол Розенберг не се ли опитаха да получат обратно картините си чрез съда?

— Неколцина наистина се опитаха, но играта беше нечестна. Швейцарците направиха така, че опитите на някой чужденец да си получи обратно собствеността от швейцарски гражданин да отнемат много време и средства. Швейцарците обикновено се криеха зад претенцията за добросъвестност. И не забравяй, че по-голямата част от въпросните произведения на изкуството са били откраднати от нацистите през 1940 година. До 1945 година, според петгодишното разпореждане на швейцарския закон, законните собственици вече нямаха право да предявят валиден законен иск. Излишно е да казвам, че повечето от ищците си тръгнаха с празни ръце.

— Смяташ ли, че някаква част от това богатство е все още там?

— Според мен, Габриел, по-голямата част си е все още там. От малкото, което ти ми каза, излиза, че май някои от тези картини може да са били в ръцете на Август Ролф.

— Вече не.

Ишърууд допи виното си и погледът му бавно се насочи към огъня:

— Мисля, че е твой ред да говориш, Габриел. Разкажи ми всичко. И никакви лъжи този път! Вече съм прекалено стар, за да ме лъжат.

* * *

Навън отново валеше. По обратния път към галерията двамата се скриха заедно под чадъра на Ишърууд, подобно на участници в погребално шествие. Габриел бе разказал всичко на Ишърууд — от това как бе открил трупа на Ролф до експлозията в галерията на Вернер Мюлер в Париж. Ишърууд беше изпил още две чаши „Медок“, чието въздействие си личеше по прекалено нехайната му походка.

— Шамрон — тихо произнесе Ишърууд, гласът му бе изпълнен с презрение. — Трябваше да се досетя, че това копеле има нещо общо. Смятах, че този път веднъж завинаги са го пратили в пенсия.

— Винаги намират причина да го върнат.

— Казват, че тази Анна Ролф е истинска примадона.

— Има с какво да се похвали.

— Ще ти дам един съвет, момчето ми: приеми, че тя знае за баща си и за неговата колекция повече, отколкото ти казва. Дъщерите проявяват голяма склонност да защитават бащите си, дори когато ги смятат за истински негодници.

— Ще се постарая да го запомня.

— Може да е само обикновена кражба на произведения на изкуството.

— Оставили са една картина на Рафаел да виси на стената във всекидневната и вдигнаха във въздуха галерията на човека, който надзираваше колекцията. Не виждам нищо обикновено в случилото се.

— Разбирам накъде биеш — отвърна Ишърууд. — Всъщност единственото сигурно нещо в тази отвратителна история са самите картини.

— Не ми е приятно да ти го казвам, Джулиан, но картините не могат да говорят. Освен това колекцията я няма.

— Картините не могат да говорят, но техният произход може. Несъмнено Август Ролф е приемал много присърце тази колекция. Дори да е придобил тези картини при някакви не съвсем идеални обстоятелства, със сигурност е настоял да знае произхода на всяка от тях. В края на краищата произходът е всичко.

— И ако мога да открия произхода им?

— Тогава ще мога да ти кажа дали той е бил легитимен колекционер или стар негодник, клечащ върху хранилище, пълно с плячкосани картини.

* * *

Габриел смяташе да го остави на Дюк Стрийт, но Ишърууд го хвана за лакътя и го задърпа през пасажа към Мейсънс Ярд.

— Ела с мен. Има още едно нещо, което искам да ти покажа.

Когато влязоха в галерията, Ирина веднага разпозна издайническите последици от полетия с алкохол обяд. Тя връчи на Ишърууд купчина телефонни съобщения и се зае с кафеварката. В кабинета си той отвори личния си сейф и извади от него две неща — скица на момче и фотокопие на стар документ, състоящ се от няколко страници. Вдигна скицата пред очите на Габриел:

— Нещо познато?

— Струва ми се, че не.

— Обектът съм аз. Художникът е Пабло Пикасо. Взех скицата със себе си, когато напуснах Франция.

— А документът?

— И него носех със себе си. Баща ми ми го даде точно преди да тръгна с двамата баски. Това е подробен списък на всички картини от неговата частна колекция и професионален опис, написан със собствената му ръка. Това е копие, разбира се. Оригиналът днес е в ужасно състояние. — Връчи списъка на Габриел. — Не знам колко далеч смяташ да отидеш с този случай, но ако попаднеш случайно на някоя от тези картини, ще ми кажеш, нали, приятел?

Габриел пъхна списъка в горния джоб на сакото си.

— Закъде заминаваш сега?

— Не съм сигурен.

— В Лион има един човек, с когото трябва да говориш. Той ми помогна малко, когато правех проучвания за книгата. Ако Август Ролф има кал под ноктите си, този човек ще знае.

Ишърууд прерови бележника си и даде на Габриел телефонните номера.