Даниъл Силва
Английският убиец (32)

31.
Берген, Швейцария

На три мили от немската граница, в края на тясна долина, осеяна с дърварски селища, се намира малкият сив Берген, прочут ако не с друго, то поне с това, че е най-северният град в Швейцария. Точно до магистралата има бензиностанция и пазар с паркинг, настлан с чакъл. Габриел загаси мотора на колата и двамата зачакаха там в стоманеносивата следобедна светлина.

— Колко време ще им трябва, за да дойдат дотук?

— Не знам.

— Трябва да пишкам.

— Налага се да потърпиш.

— Винаги съм се чудила как бих реагирала в такава ситуация и сега знам отговора. Изправена пред голяма опасност, когато работата е на живот и смърт, аз съм обзета от неконтролируемото желание да уринирам.

— Имаш невероятни способности да се концентрираш. Използвай ги.

— Ти това ли би направил?

— Аз никога не уринирам.

Тя леко го удари по ръката, внимавайки да не засегне нараненото място.

— Чух те какво правеше в банята във Виена. Чух те да повръщаш. Държиш се така, сякаш нищо не може да те засегне. Но в края на краищата и ти си човек, Габриел Алон.

— Защо не запалиш цигара? Може би това ще ти помогне да мислиш за нещо друго.

— Как се почувства, когато уби онези мъже в къщата на баща ми?

Габриел си помисли за Ели Лавон.

— Нямах много време да размишлявам върху моралността на моите действия или върху последиците от тях. Ако не бях ги убил, те щяха да убият мен.

— Предполагам, че е възможно това да са хората, които са убили баща ми.

— Да, възможно е.

— Тогава съм доволна, че си ги убил. Погрешно ли е да мисля по този начин?

— Не, това е напълно естествено.

Тя послуша съвета му и запали цигара.

— Значи сега ти знаеш всичките мръсни тайни на моето семейство. Но днес осъзнах, че всъщност аз не знам нищо за теб.

— Знаеш за мен повече, отколкото знаят мнозинството от хората.

— Зная малко за онова, което правиш… но не зная нищо за теб.

— Така и трябва да бъде.

— О, хайде сега, Габриел! Наистина ли си такъв студен и затворен, за какъвто се представяш?

— Казвали са ми, че моята разсеяност представлява проблем.

— О! Това е начало. Кажи ми още нещо.

— Какво искаш да знаеш?

— Носиш венчална халка. Женен ли си?

— Да.

— Значи живееш в Израел?

— Живея в Англия.

— Имаш ли деца?

— Имахме син, но той беше убит от бомба, заложена от терористи. — Габриел я погледна студено. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш за мен, Анна?

* * *

Той предполагаше, че наистина й дължи нещо — след всичко, което му бе разкрила за себе си и за баща си. Но имаше и друго. Изведнъж откри, че всъщност иска тя да знае. И затова й разказа за онази нощ във Виена преди десет години, когато неговият враг — палестинският терорист на име Тарик ал Хурани — бе поставил бомба под колата му. Бомба, която да убие семейството му, защото палестинецът знаеше, че това ще нарани Габриел повече, отколкото ако убие самия него.

Беше се случило след вечеря. Леа бе нервна по време на яденето, защото по телевизията показваха ракети „Скъд“, които буквално се сипеха над Тел Авив. Тя беше добро израелско момиче; не можеше да понесе мисълта, че яде макарони в едно приятно малко италианско ресторантче във Виена, докато майка й седи в апартамента си в Тел Авив с противогазова маска на лицето и прозорци, запечатани с тиксо.

След вечерята, под сипещия се сняг, отидоха до колата на Габриел. Той настани Дани на седалката и закопча предпазния му колан, след това целуна жена си и й каза, че има да свърши една работа и ще се прибере късно. Работа за Шамрон — ставаше въпрос за човек от Иракското разузнаване, който се готвеше да избива евреи. Това той не каза на Анна Ролф.

Когато Габриел се обърна и си тръгна, моторът на колата запали и се задави, защото бомбата, поставена от Тарик, черпеше енергия от батерията. Той се обърна и извика на Леа да спре мотора, но тя вероятно не го чу и завъртя повторно ключа.

Някакъв примитивен инстинкт да защити малкото си го подтикна първо да се втурне към Дани, но той вече бе мъртъв, тялото му бе раздробено на парчета. Затова отиде при Леа и я измъкна изпод пламтящите отломки. Тя щеше да оцелее, макар че за нея бе по-добре да умре. Сега Леа живееше в психиатрична клиника в Южна Англия и страдаше от посттравматичен синдром и психична депресия. След онази нощ във Виена тя не бе промълвила нито една дума на Габриел.

Това той не каза на Анна Ролф.

* * *

— Трябва да ти е било трудно… да се върнеш отново във Виена.

— Така беше първия път.

— Къде се запозна с нея?

— В училище.

— И тя ли беше художничка?

— Беше много по-добра от мен.

— Красива ли беше?

— Много красива. Сега има белези.

— Ние всички имаме белези, Габриел.

— Не като Леа.

— Защо онзи палестинец е заложил бомбата под колата ти?

— Защото убих брат му.

Преди тя да успее да му зададе още някой въпрос, един камион волво влезе в паркинга и светна с фаровете си. Габриел запали мотора и последва камиона до покрайнините на боровата горичка извън града. Шофьорът скочи от кабината и бързо отвори задната врата. Габриел и Анна слязоха от колата, като Анна носеше малкия банков сейф, а Габриел — онзи с картините. Той спря за миг, за да хвърли ключовете на колата далеч сред дърветата.

Каросерията на камиона бе пълна с офисмебели: бюра, столове, лавици, библиотечни шкафове.

— Идете в предната част на каросерията — каза шофьорът, — легнете на пода и се покрийте с тези дебели одеяла.

Габриел се качи пръв, като се катереше по мебелите и държеше сейфа в ръце. Анна го последва. В предната част на каросерията едва имаше място колкото да седнат със свити колене. След като и Анна се настани, Габриел покри двамата с одеялото. Отдолу бе съвършено тъмно.

Камионът се залюшка по пътя, а след това в продължение на няколко минути направо летяха по автомагистралата. Габриел можеше да долови барабаненето на изхвърляните от гумите камъчета по шасито. Анна започна тихичко да си тананика.

— Какво правиш?

— Когато съм изплашена, винаги си тананикам.

— Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — каза той. — И какво си тананикаш?

— „Лебедът“ от „Карнавалът на животните“ от Камий Сен-Санс.

— Ще ми го изсвириш ли някой път?

— Не — отвърна тя.

— Защо не?

— Защото никога не свиря за приятелите си.

* * *

Десет минути по-късно — границата. Камионът се нареди на опашката от превозни средства, чакащи да преминат в Германия. Напредваха с по няколко сантиметра и спираха: газ, спирачка, газ, спирачка. Главите им подскачаха напред-назад като на кукли. Всяко натискане на спирачките произвеждаше дразнещо пронизително скърцане; всеки път изскачаше облак отровни бензинови газове. Анна опря буза на рамото му и прошепна:

— Струва ми се, че ще повърна.

Габриел стисна ръката й.

* * *

От другата страна на границата ги чакаше друга кола — тъмносин форд фиеста с мюнхенска регистрация. Шофьорът на камиона, пратен от Ари Шамрон, ги остави там и продължи своето измислено пътуване заникъде. Габриел натовари сейфовете в багажника на колата и потегли — по шосе А41 до Щутгарт, по R52 до Карлсруе, по Е35 до Франкфурт. Веднъж през нощта спря, за да се свърже с Тел Авив по аварийната линия и да поговори накратко с Шамрон.

В два часа след полунощ пристигнаха в датския пазарен център Делфт, на няколко мили навътре от крайбрежието. Габриел не можеше да шофира повече. Очите му пареха, главата му бучеше от изтощение. След осем часа един ферибот щеше да тръгне от Хоек ван Холанд за английското пристанище Харуич и Габриел и Анна щяха да се качат на него, но за момента той имаше нужда от легло и няколко часа почивка, затова поеха по улиците на стария град, търсейки хотел.

Габриел откри един на Вонделстраат, откъдето се виждаше шпилът на църквата „Нюе Керк“. Анна се справи с формалностите на рецепцията, докато той чакаше в миниатюрното фоайе с двата сейфа. След миг ги придружиха по тясното стълбище до една прекалено затоплена стая с островръх таван и прозорец с фронтон, който Габриел веднага отвори.

Той сложи сейфовете в гардероба, след това събу обувките си и се изтегна на леглото. Анна се вмъкна в банята и след миг Габриел чу успокоителния звук от плискаща се вода върху фаянсови плочки. Студеният нощен въздух нахлуваше през отворения прозорец. Натежал от дъха на Северно море, той погали лицето му. Позволи си да затвори очи.

След малко Анна излезе от банята. С нея нахлу ярка светлина; след това тя се пресегна, натисна копчето на стената и стаята отново потъна в мрак, ако не се смяташе слабото сияние на уличните лампи, процеждащо се през прозореца.

— Буден ли си?

— Не.

— Пак ли ще спиш на пода, както във Виена?

— Нямам сили да се помръдна.

Тя повдигна одеялото и се мушна в леглото до него.

— Как се сети, че паролата е адажио? — попита Габриел.

— „Адажио“ на Албиони беше едно от първите музикални произведения, които се научих да свиря. Неизвестно защо, то си остана любимото на баща ми. — Смехът й избухна за кратко в мрака. — Баща ми искаше да му бъдат простени греховете. Искаше опрощение. Готов беше да се обърне към теб за това, но не и към мен. Защо баща ми не ме помоли да му простя?

— Вероятно не е смятал, че ще му простиш.

— Звучи ми така, сякаш говориш от личен опит. Жена ти прости ли ти изобщо?

— Не, смятам, че не.

— А самият ти? Простил ли си на себе си?

— Не бих го нарекъл прошка.

— А как би го нарекъл?

— Приспособяване. Успях да се приспособя към себе си.

— Баща ми умря, без да получи опрощение. Може би си го беше заслужил. Но аз искам да довърша започнатото от него. Искам да закарам обратно тези картини и да ги изпратя в Израел.

— Аз — също.

— Как?

— Заспивай вече, Анна.

Което тя направи. Габриел лежеше буден, чакайки да съмне, заслушан в писъците на чайките и равномерното дишане на Анна. Тази нощ нямаше демони, нито кошмари — невинният сън на дете. Габриел не се присъедини към нея. Още не беше готов за сън. Когато картините най-накрая бъдеха прибрани и заключени в хранилището на Джулиан Ишърууд — тогава щеше да спи.