Даниъл Силва
Английският убиец (41)

40.
Цюрих

В кабинета на Герхард Петерсон бе тъмно, ако не се смяташе малката халогенна лампа, хвърляща кръг от светлина върху бюрото. Той бе останал до късно, защото очакваше да му се обадят по телефона. Не беше сигурен кой точно ще се обади — може би от общинската полиция на Венеция, може би от патрулната полиция, — но беше сигурен, че обаждане ще има. Извинете, че ви безпокоя толкова късно, хер Петерсон, но се опасявам, че тази вечер във Венеция се случи ужасна трагедия, свързана с цигуларката Анна Ролф…

Петерсон вдигна очи от папките си. В другия край на стаята беззвучно трепкаше екранът на телевизора. Емисията с късните новини от страната беше към края си. Важните новини от Берн и Цюрих бяха съобщени и програмата бе преминала към по-незначителни и по-леки съобщения, които Петерсон обикновено пренебрегваше. Но тази вечер увеличи звука. Както се очакваше, съобщиха за триумфалното завръщане на Анна Ролф на сцената същата вечер във Венеция.

След това Петерсон спря телевизора и заключи папките в личния си сейф. Навярно убиецът на Антон Орсати не бе успял да изпълни задачата си, защото Анна Ролф е имала много сигурна охрана. Можеше и да е настинал. Или пък навярно и двамата бяха мъртви, но просто труповете им още не бяха открити. Инстинктът му подсказваше, че случаят не е такъв, че във Венеция нещо не е наред. На сутринта щеше да се свърже с Орсати по обичайните канали и да разбере какво е станало.

Той пъхна някои книжа в дипломатическото си куфарче, угаси лампата на бюрото и излезе. Високият пост му позволяваше да паркира мерцедеса си в настлания с калдъръм вътрешен двор, вместо в отдалечения паркинг за персонала в съседство с железопътния парк. Беше инструктирал охраната специално да държи под наблюдение колата му. Не беше обяснил защо.

Потегли на юг покрай река Сил. Улиците бяха почти пусти — тук някое самотно такси, там двама-трима чуждестранни работници, очакващи трамвая, за да се приберат в претъпканите си апартаменти в „Аузерсил“ или в Индустриалния квартал. Персоналът на Петерсон се грижеше те да не създават неприятности там. Никакви заговори срещу деспота в родината им. Никакви протести срещу швейцарското правителство. Просто си върши работата, вземай си заплатата и си затваряй устата. За Петерсон чуждестранните работници бяха необходимо зло. Икономиката не можеше да оцелее без тях, но понякога му се струваше, че в Цюрих проклетите португалци и пакистанци са повече от самите швейцарци.

Той отново погледна в огледалцето за обратно виждане. Като че ли никой не го следеше, макар че не можеше да бъде сигурен. Петерсон знаеше как да проследи някого, но имаше само най-елементарна подготовка в разкриването и избягването на наблюдение.

В продължение на двайсет минути кара по улиците на „Вайдикон“, а след това се насочи към Цюрихзее и гаража в своя жилищен блок. След като премина през секретната метална врата, той изчака малко зад нея, за да се увери, че никой не идва след него. Премина по лъкатушния подземен коридор и стигна до запазеното си място в паркинга. Номерът на апартамента му 6С беше изписан на стената. Паркира колата на мястото й и угаси светлините, след това изключи и мотора. Поседя така, вкопчил ръце в кормилото, сърцето му биеше малко прекалено бързо за мъж на неговата възраст. А сега го очакваше едно голямо питие.

Прекоси бавно гаража, внезапно почувствал се уморен до смърт. Премина през една врата и се озова в преддверието, откъдето асансьорът щеше да го закара до апартамента му. До вратите от неръждаема стомана стоеше жена, леко наклонила глава, за да наблюдава светването на лампичките с номерата на етажите.

Тя натисна няколко пъти бутона за повикване на асансьора и силно изруга. След това, забелязвайки присъствието на Петерсон, се обърна и се усмихна извинително:

— Съжалявам, но от пет минути чакам този проклет асансьор. Струва ми се, че нещо не е наред с гадната машина.

Идеален zurideutsch, помисли си Петерсон. Не беше чужденка. Прецени я бързо с опитно око. Беше тъмнокоса и с бледа кожа — комбинация, която винаги бе смятал за страхотно привлекателна. Носеше сини дънки, очертаващи дългите й крака. Под коженото й яке се виждаше черна блуза, достатъчно разкопчана, за да открие дантелата на сутиена й. Привлекателна, с изящно телосложение, но не от онези красавици, които карат мъжете по Банхофщрасе да се обръщат. Млада, но не прекалено. Малко над трийсетте. Най-много на трийсет и пет.

Тя като че ли усети внимателния му, преценяващ поглед, защото го погледна втренчено с дяволитите си сиви очи. След приключването на последната му любовна връзка бяха изминали шест месеца и беше време за нова. Последната му любовница бе съпруга на колега от отдел „Измами“. Петерсон се бе справил добре. За известно време връзката беше приятна и си заслужаваше, а когато дойде време да приключи, това стана без омраза и съжаление.

Въпреки умората, той успя да се усмихне:

— Сигурен съм, че ей сега ще се появи.

— Не мисля. Струва ми се, че двамата ще стоим тук като в капан цяла нощ.

Подтекстът на забележката не остана незабелязан. Петерсон реши да й отвърне, за да види докъде ще стигне играта:

— В тази сграда ли живеете?

— Приятелят ми.

— Е, вашият приятел ще се притече на помощ, ако се наложи, нали така?

— Тази вечер той е в Женева. Аз просто съм отседнала в апартамента му.

Петерсон се запита кой ли е приятелят й и в кой точно апартамент е отседнала. Позволи си да си представи един кратък сексуален контакт набързо. След това умората го надви и прогони всяка мисъл за завоевание. Този път той натисна бутона за повикване и тихо изруга.

— Никога няма да дойде. — Тя измъкна пакет цигари от джоба на палтото си. Извади една, сложи я между устните си и щракна запалката. Когато пламъчето се появи, тя щракна още няколко пъти и каза: — Дявол го взел! Тази вечер май не ми върви.

— Позволете на мен.

От запалката на Петерсон изскочи синьо-жълто пламъче. Той го задържа и позволи на жената да запали цигарата си, както й е удобно. Приближавайки цигарата до пламъчето, жената леко погали Петерсон по опакото на ръката. Това бе преднамерено интимен жест, от който по цялата му ръка сякаш премина ток.

Нейното докосване имаше много силно въздействие и Петерсон пропусна да забележи, че тя е вдигнала запалката си прекалено близо до лицето му. Жената натисна езичето и облак от някакъв химикал със сладък мирис изпълни белите му дробове. Главата му рязко се отметна назад и той впери широко отворените си очи в нея, почти не осъзнавайки какво се е случило. Жената хвърли цигарата на пода и извади от чантичката си пистолет.

Пистолетът не беше нужен, защото химикалът вече имаше необходимия ефект. Краката на Петерсон омекнаха, помещението се завъртя пред очите му и той усети как подът се втурва да го прегърне. Изплаши се, че ще си удари главата, но преди краката му съвсем да се подгънат, в преддверието се появи някакъв мъж и Петерсон се строполи в ръцете му.

За миг зърна лицето на спасителя си, докато той го измъкна от преддверието и го стовари в тапицирания багажник на закрита кола. Приличаше на лице на равин и излъчваше загриженост и някаква странна нежност. Петерсон се опита да благодари на човека, но щом отвори уста да заприказва, изгуби съзнание.