Даниъл Силва
Английският убиец (42)

41.
Малес Веноста, Италия

Герхард Петерсон имаше усещането, че се издига от дълбините на алпийско езеро. Носеше се нагоре през пластовете на съзнанието, през топли и студени подводни течения, докато лицето му не изскочи на повърхността и дробовете му не се изпълниха с въздух.

Намери се не в алпийското езеро от сънищата си, а в едно студено мазе с теракотен под и грубо белосани стени с гипсова мазилка. Над главата му имаше малко прозорче, разположено в ниша на нивото на пода, и от него струеше слаба тъмножълта светлина. За миг се напрегна, за да се ориентира във времето и пространството. След това си спомни тъмнокосата жена пред вратата на асансьора, уловката с цигарата, ръката й, която докосваше неговата, докато го пръскаше с приспивателно в лицето. Изведнъж се смути. Как бе възможно да е толкова слаб? Толкова уязвим? Какви сигнали бе излъчил, та те бяха решили да пратят именно жена след него?

Пулсиращата болка в главата на Петерсон представляваше неизследвана територия — нещо средно между травма и бурен махмурлук. Устата му сякаш бе пълна с пясък и изпитваше зверска жажда. Беше съблечен по гащета, китките и глезените му бяха залепени с тиксо, а голият му гръб се опираше на стената. Крехкостта на собственото му тяло бе шокираща. Краката му лежаха, опънати пред него, с бяла кожа без косми, със сочещи навътре големи пръсти, сякаш принадлежаха на умиращ. Гънка от тлъстинки се подаваше над ластика на гащетата му. Измъчваше го ужасен студ.

Бяха му оставили часовника, но стъклото му бе счупено и той вече не показваше времето. Впери поглед в лъча, процеждащ се през прозорчето, и реши, че това трябва да е светлината на залеза. Изчисли времето, макар че дори от тази проста задача главата му взе да пулсира от болка. Бяха го прибрали малко след полунощ. Предположи, че в момента е пет или шест часът следобед на следващия ден. Осемнайсет часа. Бил е в безсъзнание в продължение на осемнайсет часа? Това можеше да обясни жаждата и непоносимото вдървяване на гърба и ставите му.

Чудеше се къде ли са го закарали. Светлината и въздухът като че ли не бяха швейцарски. За миг се изплаши, че са го прехвърлили в Израел. Не, в Израел щяха да го сложат в нормална килия, а не в мазе. Все пак се намираше някъде близо до Швейцария. Може би във Франция. Вероятно в Италия. Евреите харесваха южната част на Европа. Тук напълно се сливаха с обкръжението.

Имаше и някакъв друг мирис, трябваха му няколко минути, за да го определи: тамян и сандалово дърво, ухание на жена. И тогава си спомни — пред асансьора в Цюрих, ръката на онази жена, която го бе приспала. Но защо усещаше миризмата й по себе си? Погледна надолу към кожата, покриваща ребрата му, и видя четири червени резки — драскотини. Бельото му беше изцапано и усещаше нещо непоносимо лепкаво около чатала си. Какво ли бяха направили с него? Осемнайсет часа, силни наркотици…

Петерсон падна на една страна и бузата му се удари в студения теракотен под. Страшно му се повдигаше. Не повърна, но гаденето беше ужасно. Беше отвратен от собствената си немощ. Изведнъж се почувства като богаташ, който си е навлякъл беля в бедняшки квартал. Всичките му пари, всичката му култура и превъзходство — неговата швейцарска принадлежност — сега не означаваха нищо. Намираше се извън стените на своя Алпийски редут. Беше в ръцете на хора, които играеха играта по много различни правила.

Чуха се стъпки, някой се изкачваше по стълбището. Влезе някакъв мъж — дребен и мургав, с бързи движения, издаващи скрита сила. Изглежда, разтревожи се, като видя, че Петерсон е дошъл в съзнание. В ръката си носеше сребърна кофичка. Вдигна я с две ръце и го заля с леденостудена вода.

Болката беше много силна и Петерсон неволно изкрещя. Дребният човек коленичи до него и заби игла за подкожна инжекция в бедрото му, толкова дълбоко, че като че ли удари в кокала — и Петерсон отново милосърдно бе изпратен да потъне в своето езеро.

* * *

В момчешките си години Герхард Петерсон бе слушал историята за някакви евреи, дошли в тяхното село по време на войната. Сега, изпаднал в предизвиканата с наркотици кома, той отново сънува тези евреи. Според тази история едно еврейско семейство, състоящо се от двама възрастни и три деца, бе преминало в Швейцария от неокупираната част на Франция. Някакъв фермер ги съжалил и ги подслонил в малка пристройка в своя имот. Офицер от полицията на кантона научил, че евреи се крият в селото, ала се съгласил да запази в тайна присъствието им. Но някой от селото се свързал с федералните полицаи, които нахлули на следващия ден във фермата и арестували евреите. В съгласие с правителствената политика нелегалните имигранти трябвало да бъдат изхвърлени обратно в страната, от която са дошли, преминавайки незаконно през границата. Евреите били дошли в Швейцария от неокупираната южна част на Франция, но били закарани до границата на окупирана Франция и предадени направо в ръцете на очакващия ги немски патрул. Там били арестувани, качени на влака за „Аушвиц“ и убити в газова камера.

Първоначално Герхард Петерсон бе отказал да повярва на тази история. В училище го бяха учили, че Швейцария е била неутрална страна по време на войната и че е отворила границите си за бежанци и ранени войници — една истинска милосърдна сестра на Европа, предлагаща утехата на майчинската си гръд в сърцето на един разбунен континент. Той отиде при баща си и го попита дали тази история за евреите е вярна. Отначало баща му отказа да я обсъжда. Но малкият Герхард настоя и той отстъпи. Да, каза той, вярна е.

— Защо никой не говори за това?

— Защо трябва да се говори? Било е в миналото. Нищо не можем да направим, за да го променим.

— Но те са били убити. Те са умрели и някой от това село е виновен за това.

— Те са дошли тук нелегално. Дошли са без разрешение. И освен това, Герхард, ние не сме ги убили. Нацистите ги убиха. Не ние!

— Но, татко…

— Стига, Герхард! Попита ме дали тази история е вярна и аз ти отговорих. Никога повече няма да я обсъждаме.

— Защо, татко?

Баща му не отговори. Но още тогава Герхард Петерсон знаеше отговора. Нямаше да обсъждат повече тази тема, защото в Швейцария никой не обсъждаше неприятни въпроси от миналото.

* * *

Петерсон се събуди, защото още една кофа ледена вода се изля върху него. Отвори очи и веднага бе заслепен от режеща бяла светлина. Примигвайки, видя две фигури, надвесени над него: дребния като трол мъж с кофата и видимо добрата душа, която го беше занесла на ръце до закритата кола в Цюрих, след като бе упоен от жената.

— Събуди се!

Тролът изля още ледена вода върху Петерсон. Главата му конвулсивно трепна и се удари в стената. Лежеше на пода, мокър и треперещ.

Тролът затопурка нагоре по стълбите. Кротката душа клекна до Петерсон и тъжно го погледна. Изпадайки отново в безсъзнание, той объркваше реалността със сънищата си. За него дребничкият човечец бе евреинът от тяхното село, чието семейство бе прогонено обратно във Франция.

— Съжалявам — простена Петерсон, долната му челюст трепереше от студ.

— Да, знам — рече онзи. — Знам, че много съжаляваш.

Петерсон се закашля — давеща кашлица, от която устата му се напълни с храчки и течност.

— Сега ще отидеш да се видиш с големия шеф, Герхард. От това малко ще те заболи, но главата ти ще се проясни. — Последва още една инжекция, сложена от умелата ръка на лекар. — Когато говориш с големия шеф, Герхард, главата ти не бива да е замъглена. По-добре ли се чувстваш? Започнаха ли да изчезват паяжините?

— Да, струва ми се.

— Това е добре. Не бива да има паяжини в главата ти, когато говориш с големия шеф. Той иска да знае всичко, което ти знаеш. Умът ти трябва да сече като бръснач.

— Жаден съм.

— Не се и съмнявам. През последните няколко дни ти беше едно много заето момче. И много лошо момче. Сигурен съм, че големият шеф ще ти даде нещо за пиене, ако му сътрудничиш. Ако ли не… — Човекът повдигна рамене и издаде напред долната си устна: — … пак се връщаш тук, долу, и този път моят приятел ще те облее с повечко вода.

— Студено ми е.

— Мога да си представя.

— Съжалявам.

— Да, знам, че съжаляваш. Ако се извиниш на големия шеф и му кажеш всичко, което знаеш, тогава той ще ти даде нещо за пиене, както и топли дрехи.

— Искам да говоря с него.

— С кого искаш да говориш?

— Искам да говоря с големия шеф.

— Да се качим ли горе да го намерим?

— Съжалявам. Искам да говоря с големия шеф.

— Хайде да вървим, Герхард. Ела, хвани се за ръката ми. Нека да ти помогна.