Даниъл Силва
Английският убиец (36)

35.
Корсика

Новината за мрачното настроение на Англичанина се разнесе бързо из малката долина. В пазарния ден той мълчаливо премина по селския площад, с безрадостен вид пазарувайки своите маслини и сирена. Вечер сядаше при старците, но избягваше да разговаря и отказваше да бъде примамен за една игра на бул^[1], дори когато поставяха под съмнение честта му. Толкова замислен изглеждаше Англичанина, че дори не забелязваше момчетата, каращи скейтбордове.

Все повече шофираше като обезумял. Бяха го видели с безпрецедентна скорост да се носи с раздрънкания си джип по шосето в долината. Веднъж му се наложи да направи рязък завой, за да избегне нещастната коза на дон Касабианка, и свърши в една крайпътна канавка. Тъкмо в този момент се намеси Антон Орсати. Той разказа на Англичанина за позорната семейна вражда между два съперничещи си клана заради случайната смърт на ловно куче. Четирима души бяха умрели, преди най-накрая да бъде въдворен мир — двама от тях от ръката на taddunaghiu на Орсати. Случилото се бе отпреди сто години, но Орсати наблегна на това, че тези уроци все още са актуални и днес. Умелото използване на корсиканската история даде идеални резултати, както той очакваше. На следващата сутрин Англичанина подари на дон Касабианка един голям пушен свински бут и му се извини за това, че е изплашил козата му. След тази случка видимо намали скоростта на шофиране.

* * *

Все пак нещо явно не беше наред. Неколцина от мъжете от площада бяха толкова загрижени, че посетиха знахарката.

— От известно време не е идвал при мен. Но когато се появи, можете да бъдете сигурни, че няма да ви издам тайните му, глупави магарета такива! Тази къща е като изповедалня. Хайде вървете си! — И тя ги прогони, размахвайки метла с дълга дръжка.

Само дон Орсати знаеше причината за мрачното настроение на Англичанина. Дължеше се на задачата му в Лион — убийството на швейцарския професор Емил Жакоби. Нещо в това убийство бе направило пробойна в съвестта на Англичанина. Дон Орсати предложи да му доведе момиче — една хубава италианка, която бе срещнал в Сан Ремо, — но Англичанина отказа.

Три дни след като Англичанина се завърна от Лион, дон Орсати го покани на вечеря. Двамата хапнаха в един ресторант близо до площада, а след това ръка за ръка преминаха по тесните улици на тъмния град. На два пъти селяни се появяваха пред тях в сумрака, а след това бързо свърваха в обратна посока. Всички знаеха, че когато дон Орсати говори насаме с Англичанина, най-добре е да изчезват. Именно тогава дон Орсати му каза за задачата във Венеция.

— Ако искаш да пратя някое от другите момчета…

— Не — побърза да отвърне Англичанина. — Ще се справя.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Надявах се да го кажеш. Наистина никой от другите не е способен да свърши тази работа. Мисля, че задачата ще ти хареса. Нашият бизнес има стари традиции във Венеция. Сигурен съм, че обстановката ще ти подейства вдъхновяващо.

— Вярвам, че си прав.

— Там живее мой приятел на име Росети. Той ще ти бъде в помощ, от каквото и да имаш нужда.

— Досиетата у теб ли са?

Само един могъщ човек като Антон Орсати можеше да остави досиетата на двама души, които планираше да убие, на предната седалка на колата си, но такъв беше животът в корсиканското село. Англичанина ги прочете под светлината на лампата на площада. Когато отвори втората папка, в погледа му проблесна нещо, сякаш бе разпознал човека — и дори Орсати го забеляза.

— Да не би нещо да не е наред?

— Познавам този човек… от един друг живот.

— Това представлява ли проблем?

Англичанина затвори папката:

— Съвсем не.

* * *

Англичанина остана до късно, слушайки магнетофонния запис, който бе взел от апартамента на професора в Лион. След това прочете купчината изрезки и некролози, придобити в резултат на една разходка из вестникарските уебстраници в интернет, последвани от досиетата, които Антон Орсати току-що му бе дал. Поспа няколко часа, а на сутринта стана преди изгрев-слънце, сложи малка пътна чанта на задната седалка на джипа и отиде в селото.

Паркира колата в една тясна улица близо до църквата и отиде пеш до къщата, в която живееше знахарката. Когато почука тихо на вратата й, тя вдигна жалузите на прозореца на втория етаж и се вторачи в него, подобно на плашило.

— Имах чувството, че ще дойдеш. Scirocco^[2] задуха. Той носи прах и зли духове.

— Кое от двете съм аз?

— Дори оттук, отгоре, виждам лошите очи. Почакай малко, детето ми. Ей сега идвам.

Англичанина запали цигара, докато чакаше старицата да се облече и да слезе на долния етаж. Тя му отвори входната врата, облечена с проста черна вдовишка рокля, хвана го за китката и го издърпа вътре, сякаш навън имаше опасни диви животни. Двамата седнаха един срещу друг край грубата дървена маса. Англичанина допуши цигарата си, докато старата жена се погрижи да донесе зехтина и водата.

— Три капки, макар да съм сигурна, че вече знам отговора.

Той топна пръста си в зехтина и остави три капки да паднат във водата.

Когато капките се разпръснаха, старицата подхвана добре познатите благословии и молитви. При повторния опит зехтинът се събра в едно петно, плуващо на повърхността на водата. Старата жена остана доволна от това.

— Хубав трик — каза Англичанина.

— Не е трик. Ти най-добре би трябвало да го знаеш.

— Не беше от неуважение.

— Знам. Макар да не си корсиканец по рождение, имаш душа на корсиканец. Ти наистина си вярващ. Искаш ли нещо за пиене, преди да тръгнеш? Може би малко вино?

— Шест часът сутринта е.

Старицата наклони глава, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“

— Трябваше да си у дома си, в леглото — рече тя. След това добави: — С жена. А не с някоя от курвите, дето ти води дон Орсати. Истинска жена, която ще ти роди деца и ще се грижи за дрехите ти.

— Жените на дон Орсати са единствените, които ме искат.

— Смяташ, че никоя свестна жена няма да те иска, защото си taddunaghiu?

Англичанина скръсти ръце.

— Искам да ти разкажа една история.

Той отвори уста да възрази, но преди да успее да произнесе и звук, старицата се изправи и ето че вече затътри крака из кухнята, търсейки виното. Бутилката беше тъмнозелена и нямаше етикет. Ръката й трепереше, докато напълни две чаши.

— Мъжът ми умееше много добре да си служи с ръцете — рече знахарката. — Беше зидар и обущар. Понякога работеше за дон Томази в съседната долина. Слушал ли си за клана Томази?

Англичанина кимна утвърдително и отпи от виното. Хората от този клан все още бяха прочути размирници.

— Дон Томази нае мъжа ми да построи нова стена около градината му. Стана много красива, повярвай ми, ала дон Томази каза, че не я бива и отказа да плати на мъжа ми за работата. Скараха се жестоко и донът нареди на двама от своите бандити да изхвърлят мъжа ми от неговия имот. Тя все още си стои там впрочем.

— Оградата на градината ли?

— Наистина стои! — Старицата пийна вино и се приготви да доразкаже историята: — Моят мъж беше добър работник, но благ и кротък човек. Като agnello. Знаеш ли какво означава?

— Агне.

Знахарката кимна.

— Не беше от мъжете, дето се бият с юмруци или с нож. Слухът за това как се държал с него дон Томази се разнесе из селото. Мъжът ми стана за посмешище. Два дни по-късно една вечер го прилъгаха да се сбие на площада. Раниха го с нож в корема и той умря. — Нещо проблесна в очите на старата жена. Гняв. Омраза. — Ясно беше, че трябва да има кърваво отмъщение — кротко добави тя. — Но кой? Малоумникът, дето застреля мъжа ми на площада ли? Той не беше истинският виновник за смъртта му. Точно ръцете на дон Томази бяха изцапани с кръв. Но как можех аз да убия дон Томази? Той живееше в голяма къща на върха на хълма, заобиколен от зли кучета и въоръжени мъже. Нямаше начин аз да го убия! Затова отидох при бащата на Антон Орсати и наех един taddunaghiu да извърши убийството вместо мен. Дадох всичките си пари, но си струваше. Taddunaghiu се промъкна в къщата на дон Томази и преряза гърлото му, докато спеше… уби го като куче, каквото си беше. Справедливостта победи. — Тя се пресегна през масата и сложи длан върху опакото на ръката му. — Понякога taddunaghiu може да върши добри неща, Кристофър. Понякога може да отмъсти за голяма неправда. Понякога той може да раздава справедливост, както и да мъсти. Запомни какво ти казах.

— Ще го запомня — отвърна той. Даде й дебела пачка пари.

Без да ги погледне, старицата каза:

— Прекалено много пари. Винаги са прекалено много.

— Ти ми даваш мир и покой. А те са безценни.

Англичанина се изправи да си тръгне, но тя го сграбчи за китката с невероятно силната си ръка:

— Поседи с мен, докато си изпия виното. Аз все още тъгувам за мъжа си, знаеш ли? Дори след толкова много години.

И така той седеше там и наблюдаваше как отблясъците на свещите подскачат по набразденото й от бръчки лице, докато тя допи и последната капка от виното си. После старицата затвори очи и брадичката й клюмна на гърдите.

Англичанина я занесе на ръце до горния етаж и нежно я положи в леглото. Тя се събуди за малко. Протегна ръка и попипа талисмана, който висеше на врата му — червената коралова ръка. После докосна лицето му и отново се унесе в сън.

Той слезе долу и с джипа си потегли за Калви, откъдето взе ферибота за Марсилия. Там се качи на колата, която Орсати бе оставил за него близо до крайбрежието, и замина за Венеция.