Даниъл Силва
Английският убиец (29)

28.
Виена

По залез-слънце Ели Лавон телефонира на Габриел в хотелската стая. Анна се размърда, а след това отново се унесе в неспокоен сън. По някое време следобед тя беше изритала одеялата и тялото й лежеше, изложено на студения въздух, проникващ през полуотворения прозорец. Габриел я зави и слезе долу. Лавон седеше в салона за посетители и пиеше кафе. Наля малко и на Габриел и му подаде чашата.

— Днес видях твоя приятел Емил Жакоби по телевизията — рече Лавон. — Както изглежда, някой се е вмъкнал в апартамента му в Лион и му е прерязал гърлото.

— Знам. Някакви новини от Ню Йорк?

— Смята се, че между 1941 и 1944 година Август Ролф е придобил голям брой картини на импресионисти и модернисти от галериите в Люцерн и Цюрих — картини, които няколко години по-рано са висели в еврейски галерии и еврейски домове в Париж.

— Каква изненада! — промълви Габриел. — Голям брой ли? Колко?

— Не е ясно.

— Купил ли ги е?

— Не точно. Смята се, че картините, придобити от Ролф, представляват част от две големи размени, направени в Швейцария от агенти на Херман Гьоринг.

Габриел си спомни какво му бе казал Джулиан Ишърууд за алчните колекционерски навици на райхсмаршала. Гьоринг се бе радвал на неограничен достъп до галерия „Жьо дьо Пом“, където конфискуваните произведения на изкуството на Франция са били държани на склад. Беше си присвоил стотици картини на модернисти, за да ги размени срещу картини на Старите майстори, които предпочиташе.

— Говори се, че на Ролф е било позволено да купи картините за нищожна сума — каза Лавон. — Нещо много-много под реалната им цена.

— Значи ако случаят е такъв, придобивката трябва да е била напълно легална според швейцарските закони. Ралф е могъл да заяви, че е извършил покупката добросъвестно. И дори картините да са представлявали открадната собственост, законът не го задължава да ги върне.

— Така изглежда. Въпросът, който трябва да зададем, е следният: Защо е било позволено на Август Ролф да купи картини, които са преминали през ръцете на Херман Гьоринг като обезценени стоки?

— Твоят приятел в Ню Йорк има ли отговор на този въпрос?

— Не, но ти го имаш.

— За какво говориш, Ели?

— За снимките и банковите документи, които си намерил в бюрото му. За връзката му с Валтер Шеленберг. Фамилия Ролф е колекционирала поколения наред. Ролф е имал много добри връзки. Знаел е какво преминава през границата на Франция и е поискал своя „пай“ от голямата баница.

— А Валтер Шеленберг е търсел начин да компенсира частния си банкер в Цюрих.

— Наистина — рече Лавон. — Плащане за извършените услуги.

Габриел се облегна назад и затвори очи.

— Какво следва, Габриел?

— Време е за един разговор, от който се страхувах.

* * *

Когато Габриел се върна горе в стаята, Анна започваше да се разбужда. Той леко разтърси рамото й и тя седна стреснато в леглото, подобно на объркано дете в непозната обстановка. Попита го колко е часът и той й отговори, че е рано вечерта.

Когато тя се събуди напълно, той дръпна един стол до долния край на леглото и седна. Не бе светнал лампата; нямаше желание да види лицето й. Тя седеше с изправен гръб, с кръстосани крака, увита до раменете в завивките. Взираше се в него така, че дори в тъмнината Габриел усещаше неотклонно вторачения й поглед.

Разказа й за произхода на тайната колекция на баща й. Каза й какво бе научил от Емил Жакоби, както и това, че професорът е бил убит предишната нощ в апартамента си в Лион. Най-накрая й разказа за документите, които беше намерил в бюрото на баща й — документи, които го свързваха с Валтер Шеленберг, главния шпионин на Хитлер.

Когато приключи, той сложи снимките на леглото и влезе в банята, за да й даде възможност за миг да остане сама. Чу щракването на ключа на нощната лампа и зърна светлината, процеждаща се под вратата на банята. Пусна водата да тече в умивалника и започна бавно да брои наум. Когато измина достатъчно време, Габриел се върна в спалнята. Намери я, свита на кълбо, тялото й безмълвно се тресеше, ръката й стискаше снимката, на която баща й се наслаждаваше на гледката в Берхтесгаден заедно с Адолф Хитлер и Хайнрих Химлер.

Габриел измъкна снимката от ръката й, преди тя да успее да я унищожи. После сложи длан на главата й и я погали по косата. Най-накрая плачът й стана доловим. Анна се задави и започна да кашля — кашлица на закоравял пушач, която я остави без дъх.

Най-накрая вдигна поглед към Габриел.

— Ако майка ми някога бе видяла тази снимка… — Анна се поколеба, устата й остана отворена, сълзи се стичаха по бузите й. — Тя е щяла да…

Но Габриел притисна с длан устните й, преди да успее да произнесе тези думи. Не искаше тя да каже останалото. Нямаше нужда. Ако майка й бе видяла тази снимка, щяла е да се самоубие, помисли си той. Щяла е да изкопае собствения си гроб, да пъхне дулото в устата си и да се самоубие.

* * *

Този път бе ред на Анна да се оттегли в банята. Когато се върна, изглеждаше спокойна, но очите й бяха подути и зачервени, а лицето й — пребледняло като платно. Седна на края на леглото, като държеше в ръка документите и снимките.

— Какво е това?

— Прилича ми на списък с номера на секретни банкови сметки.

— Чии са банковите сметки?

— Имената са немски. Можем само да предполагаме кои хора реално стоят зад тях.

Тя внимателно прегледа списъка, сбърчила вежди.

— Майка ми е родена на Коледа 1933 година. Казвала ли съм ти това?

— Рождената дата на майка ти никога не е стояла между нас, Анна. Защо сега е на дневен ред?

Тя му подаде списъка:

— Погледни последното име.

Габриел взе списъка от ръката й. Погледът му спря на последното име и номер: Алоис Ритер 251233126.

Вдигна очи към нея:

— И какво от това?

— Не е ли интересно, че мъж със същите инициали като на баща ми има банкова сметка с номер, в който първите шест числа съответстват на рождения ден на майка ми?

Той отново погледна списъка: Алоис Ритер… АР… 251233… Коледа 1933…

Свали листа и погледна Анна:

— А какво ще кажеш за последните три цифри? Според теб означават ли нещо?

— Опасявам се, че не.

Габриел погледна числата и затвори очи. 126… Някъде по някое време със сигурност бе видял числото във връзка с този случай. Беше прокълнат да има безупречна памет. Никога нищо не забравяше. Мазките на четката, с които бе възстановил иконата на свети Стефан в катедралата. Мелодията, която свиреха по радиото в нощта, когато бе избягал от Нийдердорф, след като бе убил Али Хамиди. Мириса на маслини по устните на Леа, когато я бе целунал на сбогуване за последен път.

После, след миг, си спомни и мястото, където бе видял числото 126.

* * *

Анна винаги носеше със себе си снимка на брат си. Това бе последната му снимка — води в един етап от Обиколката на Швейцария в следобеда, когато загива. Габриел беше видял същата снимка в бюрото на Август Ролф. Погледна номера, прикрепен към рамката на велосипеда, както и този на гърба на фланелката на момчето: 126.

— Както изглежда, ще се връщаме в Цюрих.

— Ще трябва да направим нещо за паспорта ти. И за външността ти.

— Какво му има на паспорта ми?

— В него е вписано името ти.

— А какво й има на външността ми?

— Абсолютно нищо. Там е проблемът.

Той вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

* * *

Момичето, което се казваше Хана Ландау, пристигна в хотелската стая в десет часа същата вечер. Носеше гривни и ухаеше на жасмин. Чантата в ръката й доста приличаше на онази, в която Габриел слагаше четките и боите си. Тя поговори малко с Габриел, а после хвана Анна за ръка, замъкна я в банята и затвори вратата.

След един час Анна се появи отново. Дългата й до раменете руса коса бе подстригана късо и бе боядисана черна; зелените й очи бяха станали сини с помощта на козметични лещи. Преобразяването й наистина бе забележително. Все едно че беше друга жена.

— Одобрявате ли? — попита Хана Ландау.

— Направи снимката.

Израелското момиче направи пет-шест снимки на Анна с фотоапарат „Полароид“ и сложи негативите на леглото, за да ги види Габриел. Когато приключиха с проявяването, Габриел каза:

— Ето тази.

Хана поклати отрицателно глава:

— Не, според мен ето тази.

Тя грабна снимката и без да дочака одобрението на Габриел, се върна в банята. Анна седна пред тоалетката и прекара дълго време, изучавайки външността си в огледалото.

След двайсет минути Хана излезе. Показа работата си на Габриел, после прекоси стаята и пусна паспорта върху тоалетката пред Анна.

— Моите поздравления, мис Ролф. Вече сте австрийска гражданка.