Даниъл Силва
Английският убиец (7)

6.
Нидвалден, Швейцария

В отдел „Анализи и защита“ смятаха Герхард Петерсон за човек, комуто предстои издигане в йерархията. Шефовете се отнасяха към него с внимание. Подчинените му се свиваха под студения му поглед. Колегите го гледаха с почуда и завист. Как бе успял този учителски син от Ерстфелд да се издигне до такива висини? Я го погледнете! Всяко косъмче в косата му неизменно е пригладено точно на мястото си! Вратовръзката му неизменно винаги е стегната! Към властта и успеха се отнася така, както към скъпия си лосион за след бръснене. Петерсон никога не правеше ход, който предварително да не е премерен така, че да допринесе за напредъка на кариерата му. Семейният му живот бе така спретнат и подреден, както и кабинетът му. Сексуалните му връзки бяха дискретни и с подходящи жени. Всеки, който бе достатъчно глупав да застане на пътя му, много скоро разбираше, че Герхард Петерсон има могъщи приятели. Приятели в Берн. Приятели в банките. Скоро щеше да стане главният шеф — всички смятаха така. След това — висша длъжност във Федералното полицейско управление. А някой ден може би и цялото Министерство на правосъдието и полицията щеше да бъде в неговите ръце.

Петерсон наистина имаше приятели в банките. И те наистина му вършеха услуги. Швейцарската финансова олигархия беше като невидима здрава ръка зад гърба му, която го тласкаше нагоре по стъпалата на йерархичната стълба. Но това не бе еднопосочна улица. И Петерсон им вършеше услуги, ето защо сега седеше зад кормилото на своя мерцедес-лимузина, носейки се през мрачните гори на Кернвалд.

В подножието на планината той стигна до един път с надпис: частен. Подкара по него и стигна до внушителна черна желязна порта. Петерсон знаеше рутинната процедура. Щом спря мерцедеса и отвори прозорчето до себе си, един пазач излезе от малката кабина. Имаше плавните и точни движения на бивш военен. Под синьото му скиорско яке Петерсон успя да различи издутината на пистолета.

Петерсон подаде глава от прозорчето:

— Аз съм хер Хьолер.

— За конференцията ли идвате, хер Хьолер?

— Всъщност аз съм очакваният гост.

— Следвайте пътя до къщата. Там ще ви посрещне друг човек.

* * *

Като архитектура това беше една традиционна швейцарска вила, но с гротескно големи размери. Притисната към планинския склон, тя сякаш гледаше надолу към долината с дълбоко задоволство. Петерсон дойде последен. Другите вече бяха там. Бяха пристигнали от Цюрих и Цюг, от Люцерн и Берн, от Женева и Базел. Както обикновено, идваха поотделно, през неравни интервали от време, за да не привличат внимание. Всичките бяха швейцарци. Тук не пускаха чужденци. Групата съществуваше именно заради чужденците.

Както винаги, събранието се провеждаше в просторната всекидневна със стъклени стени на второто ниво на къщата. Ако някой от присъстващите си бе дал труд да погледне навън, щеше да изпита удоволствието от една наистина забележителна гледка — килим от влажни светлини в дъното на долината, обгърнати от сватбеното було на сипещия се сняг. Вместо това, хората се бяха скупчили на малки групички, като пушеха и тихо разговаряха, отпивайки чай или кафе. В тази къща никога не се сервираха алкохолни напитки. Домакинът — хер Геслер — пиеше само чай и минерална вода и беше вегетарианец. Той смяташе, че забележителното му дълголетие се дължи на тази строга диета.

Въпреки неофициалното обзавеждане на вилата, хер Геслер настояваше съвещанията да се провеждат в обстановката на заседателна зала. Гостите не използваха за сядане удобни дивани и фотьойли, а се настаняваха около продълговата маса за конференции. Точно в шест часа следобед всеки от тях отиде до определения му стол и застана зад него.

След миг се отвори една врата и влезе някакъв мъж. Слаб и крехък, с тъмни очила и рядка сива косица, той се подпираше на ръката на млад мъж от охраната. След като се настани начело на масата, останалите също седнаха.

Остана един стол — неприятен пропуск. За миг настъпи неловко мълчание, после охранителят хвана стола за облегалката и го изнесе.

* * *

В съседната стая Герхард Петерсон се взираше право в обектива на видеокамерата, подобно на гост в телевизионно шоу, който очаква участието си в програмата от разстояние. Винаги беше така. Когато Петерсон трябваше да се яви пред Съвета, връзката ставаше от разстояние, по електронен път. Никога не бе виждал хер Геслер или някого от другите мъже в стаята, поне не във връзка със Съвета. Хер Геслер твърдеше, че целта на тази странна организация е тяхната сигурност и което може би бе по-важно — неговата.

— Герхард, готов ли сте?

Това беше треперливият глас на хер Геслер, който звучеше още по-тихо в миниатюрната телефонна слушалка.

— Да, готов съм.

— Надявам се, че не сме те отклонили от изпълнението на някакви важни държавни дела, Герхард.

— Съвсем не, хер Геслер. Щеше да се състои само едно вътрешно съвещание за трафика на дрога.

— Тази глупава война заради наркотиците си е чиста загуба на време.

Геслер беше направо отвратителен с тези си внезапни отклонения от темата. Петерсон скръсти ръце и търпеливо зачака.

— Лично аз никога не съм изпитвал удоволствието от вземането на наркотици, но не познавам и вредата от тях. Не е моя работа какво вкарват хората в тялото си. Ако те искат да съсипят живота и здравето си с тези химикали, мен какво ме интересува? Защо правителствата трябва да се интересуват от това? Защо правителствата трябва да харчат несметни суми, за да се борят с един проблем, който е стар колкото човешката природа? В края на краищата може да се спори дали Адам не е бил първият човек, злоупотребил с някакво вещество. Бог му забранил да яде плода, а той при първа възможност го изял.

— Много интересно разсъждение, хер Геслер.

— Нашите клеветници твърдят, че търговията с наркотици е много полезна за Швейцария. Опасявам се, че ще трябва да се съглася с тях. Сигурен съм, че така наречените наркобосове имат сметки в моята собствена банка. И какво му е лошото? Щом парите са вложени в Швейцария, поне се използват по най-добрия начин. Отпускат се кредити на законни предприятия, които произвеждат стоки и услуги и осигуряват работни места за милиони хора.

— За да могат да излязат на улицата и да си купят още наркотици?

— Това си е по тяхно желание. Животът на земята представлява нещо като кръговрат. Природата е хармонична. Такава е и глобалната финансова система. Но така както някое дребно събитие може да наруши равновесието в природата, същото може да се случи и с бизнеса. Представете си какви унищожителни последици ще настъпят, ако печалбите от търговията с наркотици не се вкарват обратно в кръговрата на световната икономика. Банкерите на Швейцария извършват тази скъпоценна услуга.

Геслер отпи от чая си. Петерсон не можа да види как прави това, но го чу по чувствителния микрофон, използван за усилване на слабия глас на стареца.

— Но аз се разсеях — каза Геслер, като тракна обратно чаената чаша в чинийката. — Да се върнем към настоящата ни работа. Както изглежда, имаме още едно усложнение, касаещо случая „Ролф“.

* * *

— Прилича ли ви на човек, който би оставил нещата така, както са? — попита Геслер, след като Петерсон съобщи необходимата информация.

— Не, хер Геслер.

— Тогава какво предлагате?

— Да разчистим бъркотията колкото е възможно по-скоро, за да сме сигурни, че той няма да открие нищо.

Геслер въздъхна:

— Нашата цел никога не е била да си служим с насилие… а само да се борим с насилието, насочено срещу нас.

— В една война винаги падат жертви.

— Наблюдението и заплахите са едно… убийството е съвсем друго нещо. От особена важност е да използваме някой, който по никакъв начин да не може да бъде свързан със Съвета. Във вашия бранш вие сигурно сте попадали на такива хора.

— Да.

Старецът въздъхна.

Герхард Петерсон извади миниатюрната слушалка от ухото си и потегли обратно за Цюрих.