Даниъл Силва
Английският убиец (38)

37.
Венеция

Този следобед екипът на Габриел се събра във всекидневната на хотелския апартамент на Анна Ролф. Бяха пристигнали във Венеция по различни маршрути, с паспорти от различни държави и с различни истории за прикритие. В съответствие с догмите на Офиса всички се представяха като двойки. Операцията беше замислена и пусната в ход толкова набързо, че дори нямаше подходящо кодово име. Хотелският апартамент на Анна се наричаше „Джорджоне“ и от този момент нататък венецианският боен отряд на Габриел възприе това име.

Тук бяха Шимон и Илана. Играейки ролята на новобрачна двойка от Франция, те бяха пристигнали с кола от Лазурния бряг. Двамата бяха тъмнооки и мургави, с еднакъв ръст и почти еднакво красиви. Бяха се обучавали заедно в Академията и в отношенията им се чувстваше напрежение, откакто Илана надмина Шимон на стрелбището и счупи вратния му прешлен на тепиха от порест каучук в гимнастическия салон.

Тук бяха Ицхак и Моше. В съответствие с реалностите на модерния свят те се представяха за двойка хомосексуалисти от Нотинг Хил, макар че и двамата всъщност бяха съвсем в другата крайност, особено агресивният Ицхак.

Тук беше Дебора от подразделението в Отава. Габриел беше работил с нея при осъществяването на операция „Тарик“ и бе толкова впечатлен от представянето й, че бе настоял да я вземе във венецианския екип. Отначало Шамрон се беше опънал, но когато Габриел отказа да отстъпи, той я качи на следващия самолет от Отава и съчини някаква „желязна“ лъжа за пред нейния шеф.

До нея на дивана, неприлично провесил крак на страничната облегалка, седеше Джонатан. Отегчен и намусен, той имаше вид на човек, чакал дълго за профилактичен преглед, от който няма нужда. Представляваше по-младо копие на Габриел — Габриел отпреди Виена може би.

— Той приема убиването насериозно — беше казал Шамрон. — Но не е гангстер. Има съвест, също като теб. Когато всичко свърши и всички са на сигурно място, ще намери една хубава и тиха тоалетна, където ще може да си повърне червата.

Габриел установи, че в този елемент от характера на Джонатан има нещо успокоително, както бе очаквал Шамрон.

Заседанието трая час и петнайсет минути, макар Габриел да не знаеше защо точно на този факт обръща внимание. Беше избрал след днешната задача да се скрият в „Кастело“ — сестиера, намираща се на изток от базиликата „Сан Марко“ и Двореца на Дожите. Габриел бе живял в „Кастело“ по време на чиракуването си и добре познаваше лъкатушните му улички. Използвайки един хотелски молив като показалка, той начерта маршрута и режисира ходовете на екипа.

За да заглуши гласа си, докато даваше инструкции, пусна запис на „Немски танци“ от Моцарт. Това като че ли помрачи настроението на Джонатан. Той ругаеше всичко немско. Всъщност единствените хора, които мразеше повече от германците, бяха швейцарците. По време на войната дядо му се бе опитал да съхрани парите си и семейните ценности, поверявайки ги на швейцарски банкер. Петдесет години по-късно Джонатан се бе опитал да получи достъп до сметката му, но един много услужлив банков служител му бе казал, че на първо място се изисква доказателство за смъртта на дядо му. Джонатан бе обяснил, че дядо му е бил убит в „Треблинка“ — с газ, произведен от швейцарска химическа компания. Беше се изкушил да добави и това, че нацистите, макар и педантични привърженици на бумащината, не са били достатъчно любезни да му издадат смъртен акт. Съжалявам, бе казал банковият служител. Няма смъртен акт — няма пари.

След като приключи с инструкциите, Габриел извади голям куфар от неръждаема стомана и раздаде на членовете на екипа по един клетъчен телефон и по една деветмилиметрова „Берета“. Когато оръжията бяха прибрани, той се качи на горния етаж, взе Анна от спалнята и я заведе долу да се запознае с екипа „Джорджоне“. Шимон и Илана се изправиха и тихо я аплодираха. Влизайки в ролите си, Ицхак и Моше коментираха кройката на модните й кожени ботуши. Дебора я огледа със завист. Единствен Джонатан като че ли не прояви никакъв интерес към нея, но на него му беше простено, защото по това време той вече имаше очи само за убиеца, известен като Англичанина.

* * *

Десет минути по-късно Габриел и Анна крачеха по „Кале дел’Асенсионе“. Другите членове на екипа бяха тръгнали преди тях и бяха заели позициите си: Джонатан до спирката на vaporetto „Сан Марко“, Шимон и Илана разглеждаха обувки по витрините на „Кале Фрецерия“, Ицхак и Моше седнаха в кафене „Куадри“ на площад „Сан Марко“. Дебора, бебето на групата, получи незавидната задача да храни с пуканки гълъбите в сянката на камбанарията. С възхитително търпение тя позволяваше на птиците да кацат по раменете й и да мътят в косите й. Дори намери един патрулиращ полицай, който да й направи снимка с фотоапарата за еднократна употреба, купен от една будка в центъра на площада.

Когато Габриел и Анна се появиха на площада, ръмеше лек дъждец, подобен на мъглица. Прогнозите предвиждаха още по-силно влошаване на времето през следващите два дни, имаше опасност от проливни дъждове. Работници строяха мрежа от издигнати дъсчени пътеки, тъй че търговията с туристи да може да продължи дори когато приливът от лагуната превърнеше „Сан Марко“ в плитко езеро.

Анна бе облечена с дълго яке от капитониран плат, достатъчно обемно, за да скрие бронираната жилетка отдолу. Беше си сложила качулката и носеше слънчеви очила на фона на облачното следобедно небе. Габриел смътно усещаше зад гърба си присъствието на Джонатан, който вървеше с разтворен туристически пътеводител в ръце, а очите му бързо-бързо шареха по площада. Той погледна наляво и видя Шимон и Илана, които се разхождаха под колонадата. Редици от стотици масички за кафе се губеха в далечината, подобно на строени армейци на някакъв парад. Базиликата сякаш си рееше пред тях, огромните й кубета бяха като гравирани на фона на оловносивото небе.

Анна хвана Габриел под ръка. Беше напълно спонтанен жест — нито прекалено интимен, нито прекалено сдържан. Можеше двамата да са приятели или колеги; възможно бе току-що да са се любили. От начина, по който го докосваше тя, никой не би могъл да отгатне чувствата й. Само Габриел би могъл, и то единствено защото усещаше лекото треперене на тялото й, а силните пръсти на лявата й ръка болезнено се бяха вкопчили в неговата над лакътя.

Седнаха до една масичка пред кафене „Флориан“, под укритието на колонадата. Един квартет доста неумело свиреше Вивалди, което направо подлуди Анна. Шимон и Илана бяха стигнали до другия край на площада и сега се преструваха, че гледат лъвовете на Пианцета деи Леончини. Ицхак и Моше останаха на своята маса на отсрещната страна на площада, докато Дебора все така позволяваше на гълъбите да издевателстват над нея. Джонатан седна на няколко крачки от Габриел.

Анна поръча кафетата. Габриел извади мобилния си телефон и провери целия състав на своя екип, като започна с Ицхак и свърши с разстроената Дебора. След това прибра телефона в джоба си, улови погледа на Джонатан и поклати глава.

Останаха по местата си, докато Анна допи кафето си. След това Габриел поиска сметката, което за останалата част от екипа бе знак за началото на второ действие. Джонатан направи същото. Макар че всичко бе за сметка на Шамрон, на лицето му се изписа възмущение при вида на астрономическата сума, която му поискаха за едно капучино и бутилка минерална вода.

Пет минути по-късно екип „Джорджоне“ бавно се движеше в строй по Понте делла Палия към сестиера „Кастело“: първи Шимон и Илана, след тях Ицхак и Моше, после Габриел и Анна. Джонатан се навърташе на няколко крачки зад гърба на Габриел, макар че бе прибрал туристическия пътеводител и пръстите му здраво стискаха дръжката на неговата „Берета“.

* * *

А на около трийсет и пет метра зад всички тях беше Англичанина. В главата му се въртяха два въпроса. Защо момичето, което бе хранило гълъбите на площад „Сан Марко“, сега вървеше на пет крачки зад Габриел Алон? И защо мъжът, който бе седял близо до Алон в кафене „Флориан“, вървеше на пет крачки пред нея?

Англичанина бе добре запознат с изкуството на контранаблюдението. Анна Ролф се намираше под закрилата на опитен професионален екип. Но нали точно така би действал Алон! Англичанина беше вървял по неговите стъпки; познаваше начина му на мислене. Онзи Габриел Алон, когото Англичанина бе срещнал в Тел Авив, никога не би излязъл на разходка без определена цел, а целта на тази разходка бе да разкрие Англичанина.

На Рива дели Чиавони Англичанина си купи пощенска картичка от един павилион за туристи, докато наблюдаваше как Алон и Анна Ролф изчезнаха в уличките на „Кастело“. След това се обърна и тръгна в обратна посока, като през следващите два часа бавно измина пеш пътя обратно до хотела си.

* * *

Венеция е град, където обичайните правила за улично наблюдение и контранаблюдение са неприложими. Това е виртуозно произведение, изискващо сигурната ръка на виртуоз. Няма автомобили, нито автобуси или трамваи. Малко са местата, където можеш да установиш постоянен наблюдателен пост. Има улици, които не водят наникъде — свършват с някой канал или със затворен вътрешен двор, без възможност за бягство. Това е град, в който всички преимущества са на страната на следения.

Този екип „Джорджоне“ беше наистина много добър. Те бяха обучени от най-добрите майстори на Офиса по провеждане на наблюдение и бяха шлифовали уменията си по улиците на Европа и Средния изток. Общуваха мълчаливо, като току излизаха от орбитата на Габриел и влизаха в нея, появявайки се отново и отново от различни посоки. Само Джонатан оставаше непрекъснато на една и съща позиция — на пет крачки зад гърба на Габриел, подобно на спътник, застанал на стационарна орбита.

Вървяха на север и след като преминаха през поредица от площади с църкви, най-накрая се установиха в малко кафене в края на широкия площад „Санта Мария делла Формоса“. Габриел и Анна седнаха до една маса, а Джонатан се присъедини към група мъже, които стояха прави до бара. През прозорците Габриел току зърваше за малко някого от членовете на екипа си: Шимон и Илана си купуваха сладолед от уличен продавач в центъра на площада. Ицхак и Моше се възхищаваха от семплата фасада на църквата „Санта Мария делла Формоса“. А Дебора, възвърнала за малко обичайния си бодър дух, играеше футбол с група италиански ученици.

Този път Джонатан провери членовете на екипа с помощта на сигурния клетъчен телефон. Когато приключи, той се обърна към Габриел и произнесе само с устни две думи: Чиста е.

* * *

Късно същата вечер, когато екипът „Джорджоне“ бе приключил с отчета за изпълнението на задачата и неговите членове бяха изчезнали обратно по хотелските си стаи, Габриел се застоя в полумрака на всекидневната, взирайки се в снимките на Кристофър Келър. Горе, в спалнята, цигулката на Анна замлъкна. Габриел чу как тя я прибра обратно в калъфа и щракна ключалките. След миг Анна слезе по стълбите. Габриел събра снимките и ги пъхна в една папка. Анна седна и запали цигара.

— Ще опиташ ли да я изпълниш? — попита Габриел.

— „Тръпката на Дявола“ ли?

— Да.

— Още не съм решила.

— Какво ще направиш, ако решиш, че няма да можеш да се справиш?

— Ще заменя „Тръпката на Дявола“ с поредица от сонати на Бах без акомпанимент. Те са прекрасни, но няма да е същото. Критиците ще се чудят защо съм решила да не я свиря. Ще разсъждават, че съм се върнала на сцената прекалено рано. Ще е много забавно.

— Независимо какво ще решиш да изсвириш, концертът ще е великолепен.

Погледът й попадна на кафявата папка върху масичката за кафе.

— Защо направи това?

— Кое?

— Защо скри неговите снимки, когато влязох в стаята? Защо не искаш аз да ги видя?

— Ти се притеснявай за „Тръпката на Дявола“, а аз ще се притеснявам за човека с пистолета.

— Разкажи ми за него.

— Има някои неща, които не е необходимо да знаеш.

— Утре вечер той може като нищо да се опита да ме убие. Имам право да знам нещичко за него.

Габриел не можеше да възрази на това и ето защо й каза всичко, което знаеше.

— Той наистина ли е там някъде наблизо?

— Трябва да приемем, че е така.

— Това е доста интересно, не смяташ ли?

— Кое?

— Той може да променя гласа и външността си по желание и в Иракската пустиня буквално се е изпарил сред огън и кръв. Прилича ми на самия Дявол.

— Той е дявол.

— Тогава ще му изсвиря неговата соната. А след това ти ще можеш да го изпратиш обратно в ада.