Даниъл Силва
Английският убиец (34)

33.
Лондон

Джулиан Ишърууд седеше зад бюрото си и прелистваше купчина книжа, когато чу тропота от колелата на товарен автомобил за доставки по тухличките на Мейсънс Ярд. Той отиде до прозореца и надникна навън. Мъж със син работен комбинезон слезе от предната пасажерска седалка и тръгна към вратата. След миг се чу воят на зумера.

— Ирина? Да си насрочила някакви доставки за днес?

— Не, мистър Ишърууд.

О, божичко!, помисли си Ишърууд. Не и отново!

— Ирина?

— Да, мистър Ишърууд?

— Нещо съм гладен, драга. Ще бъдеш ли така миличка да ми донесеш един кактусов плод от онзи великолепен магазин на „Пикадили“?

— Това е най-голямото ми желание, мистър Ишърууд. Мога ли да изпълня за вас и някакви други унизителни и безсмислени задачки?

— Не е нужно да се държиш така троснато, Ирина. Чаша чай — също. И няма защо да бързаш.

* * *

Нещо във външността на мъжа със синия работен комбинезон напомни на Ишърууд за онзи тип, който бе проверил къщата му за термити. Носеше обувки с гумени подметки и работеше с кроткото усърдие на медицинска сестра на нощно дежурство. В едната си ръка държеше някакво устройство с циферблати и стрелки, голямо колкото табакера, а в другата — дълга пръчка, подобна на мухобойка. Започна от складовете в приземния етаж, след това се премести в офиса на Ирина, после в този на Ишърууд и след това в изложбената зала. Най-накрая разглоби на части телефоните, компютрите и факс машината. След четиридесет и пет минути се върна в кабинета на Ишърууд и постави на бюрото му два миниатюрни предмета.

— Имахте бръмбари — каза той. — Сега вече са мъртви.

— Кой, за бога, ги е поставил тук?

— Това не е моя работа. Аз съм просто изтребителят. — Той се усмихна. — Долу ви чака някой, който иска да поговори с вас.

Ишърууд го поведе през претъпканите складови помещения към товарната площадка. Отвори вратата и камионът за доставки влезе вътре.

— Затвори вратата! — рече мъжът със синия работен комбинезон.

Ишърууд направи, каквото му казаха. Онзи отвори задната врата, която избълва облак гъст дим. Ари Шамрон се бе свил в дъното и представляваше жалка картинка.

* * *

Мъжът в закрития роувър се бе преместил от Джърмин Стрийт на Кинг Стрийт, което все още бе в обхвата от една миля на предавателите, които бе поставил в галерията, но от доста време не бе чул никакъв звук. Всъщност последното нещо, което бе засякъл, бе как търговецът на картини моли секретарката си да му купи нещо за обяд. Това му се бе видяло странно, тъй като търговецът обядваше навън всеки ден, откакто го наблюдаваше. Всъщност толкова странно му се видя това, че го отбеляза в работния си дневник. Четиридесет и пет минути по-късно се разнесе оглушително пращене от радиото в колата му. Някой току-що бе намерил неговите предаватели. Той изруга тихо и запали мотора на колата си. Докато се отдалечаваше, вдигна мобилния си телефон и набра Цюрих.

* * *

Фериботът от Хоек ван Холанд до Харуич закъсня с няколко часа поради лошото време в Северно море и затова Габриел и Анна Ролф се появиха в Мейсънс Ярд късно следобед. Габриел два пъти кратко натисна клаксона и вратата на товарната площадка бавно се вдигна нагоре. Щом влязоха вътре, той изключи мотора и изчака вратата да се затвори отново, преди да слезе от колата. Взе големия сейф от задната седалка и поведе Анна през склада към асансьора. Ишърууд ги чакаше там.

— Вие сигурно сте Анна Ролф. За мен е чест да се запозная с вас, наистина. Имах изключителната привилегия да слушам изпълнението ви в една Вечер на Менделсон. Беше наистина дълбоко вълнуващо преживяване.

— Много сте любезен.

— Ще заповядате ли вътре, моля?

— Благодаря.

— Той тук ли е вече? — попита Габриел.

— Горе, в изложбената зала е.

— Да вървим.

— Какво има в сейфа?

— Почакай минутка, Джулиан.

Шамрон стоеше в центъра на стаята, като пушеше вонящите си турски цигари и напълно пренебрегваше платната на Старите майстори, които го заобикаляха. Габриел виждаше как Стареца усилено напряга паметта си. Година по-рано в същата тази стая те бяха пуснали в ход последния етап на една операция, завършила със смъртта на Тарик ал Хурани. Когато видя Анна Ролф да влиза в стаята, лицето му светна и той топло стисна ръката й.

Габриел сложи сейфа на пода и вдигна капака. След това извади първата картина, разви опаковката и я подпря на пода.

— Божичко! — прошепна Ишърууд. — Пейзаж на Моне.

Анна се усмихна:

— Почакайте, това е само началото.

Габриел извади следващата картина — автопортрет на Ван Гог — и я постави до Моне.

— О, всемогъщи боже! — промълви Ишърууд.

След това се появи Дега, после Рембранд, след него Сезан и Реноар и тъй нататък, докато всичките шестнайсет платна не бяха разположени по цялата дължина на галерията. Ишърууд седна на дивана, притисна с длани слепоочията си и се разплака.

— Е, това се казва въведение! — каза Шамрон. — Имаш думата, Габриел.

* * *

Анна бе чула цялата история по пътя от Цюрих до немската граница, затова отстъпи назад и се зае да утешава Ишърууд, докато той не откъсваше очи от картините. Габриел разказа всичко, което бе научил за Август Ролф и неговата колекция, като завърши с писмото, оставено от Ролф в банковия му сейф в Цюрих. След това описа на Шамрон плана си за възстановяване на останалата част от колекцията на Ролф: двайсетте картини, които бяха откраднати от хранилището във вилата в Цюрих. Когато Габриел приключи, Шамрон смачка цигарата си в пепелника и бавно поклати глава:

— Идеята ти е интересна, Габриел, но има един фатален недостатък. Министър-председателят никога няма да я одобри. Ако не си забелязал, в момента ние фактически сме във война с палестинците. Министър-председателят никога няма да одобри подобна операция само за да си върнем няколко картини.

— Става въпрос за много повече от няколко картини. Ролф намеква за организация на швейцарски банкери и бизнесмени, които са готови на всичко, за да запазят стария ред. И ние имаме достатъчно веществени доказателства, за да предположим, че тези хора съществуват, включително и три трупа: на Ролф, Мюлер и Емил Жакоби. Освен това те се опитаха да убият и мен.

— Положението е направо взривоопасно. Нашите неверни приятели тук, в Европа, тъкмо сега са ни достатъчно сърдити. Няма защо да наливаме масло в огъня с подобна операция. Съжалявам, Габриел, но аз няма да одобря този план и няма да губя времето на министър-председателя с него.

Анна бе изоставила Ишърууд, за да слуша спора между Габриел и Шамрон.

— Струва ми се, че има едно доста просто разрешение на проблема, мистър Шамрон — каза тя.

Шамрон обърна плешивата си глава, за да погледне Анна, развеселен от дързостта й да изкаже мнението си за хода на една операция на Израелското разузнаване.

— Какво е то?

— Не казвайте на министър-председателя.

Шамрон отметна глава назад и се разсмя, а Габриел се присъедини към него. Когато смехът им затихна, настъпи момент на мълчание, което Джулиан Ишърууд наруши:

— Велики боже, не мога да повярвам!

Той държеше картината на Реноар — портрет на младо момиче с букет цветя. Въртеше я в ръцете си и разглеждаше ту нарисуваното, ту гърба на платното.

— Какво има, Джулиан? — попита Габриел.

Ишърууд вдигна по-високо картината на Реноар, за да могат Габриел и другите да видят по-добре изображението.

— Немците са били много педантични. Всички взети от тях картини са били сортирани, каталогизирани и маркирани — пречупен кръст, сериен номер, инициалите на колекционера или на търговеца, от когото е била конфискувана. — Той обърна платното, за да могат да видят задната част на картината. — Някой се е опитал да изтрие маркировката на тази, но не се е справил чак толкова добре. Вижте отблизо долния ляв ъгъл. Това е част от пречупения кръст, а ето го и серийния номер, а това са инициалите на истинския собственик: С. И.

— Кой е С. И.? — попита Анна.

— С. И. — това е Самуел Исаковиц, баща ми. — Гласът му се задави от плач. — Тази картина е била взета от галерията на баща ми в Париж през юни 1940 година.

— Сигурен ли сте? — попита Анна.

— Залагам живота си, че е така.

— Тогава, моля ви, приемете я, заедно с най-искрените извинения на семейство Ролф. — След това тя го целуна по бузата и добави: — Толкова съжалявам, мистър Ишърууд.

Шамрон погледна Габриел:

— Защо не ми разкажеш цялата история още веднъж?

* * *

Слязоха на долния етаж, в кабинета на Ишърууд. Габриел седна зад бюрото му и Шамрон изслуша отново целия му план, като крачеше неспирно напред-назад из стаята.

— И какво ще кажа аз на министър-председателя?

— Послушай Анна. Не му казвай нищо.

— А ако всичко това гръмне право в ръцете ми?

— Няма.

— Подобни неща винаги гръмват в ръцете ми, Габриел — белезите по лицето ми са доказателство за това. Кажи ми: дали само така ми се струва, или походката ти наистина е малко по-различна тази вечер?

— Искаш да ме питаш нещо ли?

— Не бих желал да съм неделикатен.

— Преди не си имал такива скрупули.

— Дали ти и тази жена не сте нещо повече от съучастници в търсенето на убиеца на баща й? — Тъй като въпросът му беше посрещнат с мълчание, Шамрон се усмихна и поклати глава: — Спомняш ли си какво ми каза за Анна Ролф, когато бяхме на Пиаца Навона?

— Казах ти, че ако имахме избор, никога не бихме използвали жена като нея.

— А сега ти искаш да я замесиш още повече, нали?

— Тя може да се справи.

— Нямам съмнения относно нея, но ти ще можеш ли да се справиш, Габриел?

— Не бих го предложил, без да съм сигурен.

— Преди две седмици трябваше да те умолявам да разследваш смъртта на Август Ролф. А днес направо искаш да обявиш война на Швейцария.

— Ролф пожела тези картини да дойдат при нас. Някой ги е взел и сега аз ги искам обратно.

— Но мотивите ти отиват много по-далеч от тези картини, Габриел. Аз те превърнах в убиец, но дълбоко в сърцето си ти си остана реставратор. Мисля, че правиш това, защото искаш да реставрираш Анна Ролф. Ако случаят е такъв, оттук следва логичният въпрос: Защо той иска да го направи? И има само един логичен отговор на този въпрос: Защото има чувства към тази жена. — Шамрон се поколеба. — И това е най-хубавата новина, която съм чувал от много дълго време насам.

— Тя ми харесва.

— Ако ти харесва, тогава трябва да я убедиш да отмени концерта си във Венеция.

— Няма да го отмени.

— В такъв случай навярно ще можем да го използваме в наш интерес.

— Как така?

— Винаги съм смятал, че измамата и заблуждението представляват полезна тактика в подобни ситуации. Нека тя изнесе своя концерт. Само внимавай твоят приятел Келър да не го превърне в наистина незабравимо преживяване.

— Ето това е Ари Шамрон, когото познавам и обичам! Да използваме една от най-прекрасните музикантки в света за отвличане на вниманието!

— Играем с картите, които са ни раздали.

— Ще бъда с нея във Венеция. Искам някой, на когото мога да разчитам, да се заеме с цюрихската част.

— Кой?

— Ели Лавон.

— Боже мой, среща на випуска от 72-а година! Ако бях само с няколко години по-млад, щях да се присъединя към вас.

— Хайде да не се увличаме. Одед и Мордекай се справиха добре в Париж. Искам и тях.

— У Одед виждам нещо от себе си. — Шамрон повдигна грубите си ръце на зидар. — Има много здрава хватка. Ако пипне този човек, той няма начин да му се измъкне.