Даниъл Силва
Английският убиец (40)

39.
Венеция

Силен дъжд валеше на площад „Сан Роко“. Неприятното време ни най-малко не помрачи настроението на голямата тълпа, която се бавеше там след концерта, надявайки се още веднъж да зърне Анна Ролф. Атмосферата бе наелектризирана. След като Анна Ролф бе изпълнила „Тръпката на Дявола“, към нея на сцената се бе присъединила нейната дългогодишна акомпаняторка Надин Розенберг, за да изсвирят заедно „Соната №1 за цигулка и пиано в ми минор“ от Брамс и „Цигански напеви“ от Пабло Сарасате. Последното изпълнение за вечерта — демоничното соло „Каприз №24“ от Паганини — бе накарало публиката да се изправи на крака.

Анна Ролф не знаеше за насъбралата се тълпа отвън. В този момент тя стоеше в галерията зад сцената заедно със Закарая Кордони и Фиона Ричардсън. Фиона водеше оживен разговор на немски по мобилния си телефон. Анна пушеше една много заслужена цигара „Житан“, опитвайки се да слезе от висините на изпълнението. Все още държеше в ръка цигулката. Старата „Гуарнери“ бе много добра към нея тази вечер. Искаше да я подържи още малко.

Габриел стоеше на няколко крачки от нея и я наблюдаваше внимателно. Анна улови погледа му и леко му се усмихна. Произнесе само с устни думите благодаря ти и дискретно му изпрати въздушна целувка. Фиона приключи разговора и пъхна телефона в дамската си чантичка.

— Новините се разпространяват доста бързо, скъпа. Тази зима ще бъдеш много заета. Париж, Брюксел, Стокхолм и Берлин. А това е само за първата седмица.

— Не съм сигурна, че съм готова да се върна пак към тази въртележка, Фиона.

Закарая Кордони сложи ръка на рамото й:

— Ако ми позволиш да бъда малко нахален, ще ти кажа, че определено си готова. Тазвечерното ти изпълнение бе истинско вдъхновение. Ти свиреше като обладана от зъл дух.

— Може наистина да съм обладана от зъл дух — дяволито каза тя.

Фиона се усмихна и погледна Габриел:

— Искаш ли да ни кажеш нещо за този мистериозен французин… красивия мосю Дюмон?

— Всъщност в момента най-много искам да остана сама за няколко минути.

Тя прекоси стаята и хвана ръката на Габриел. Фиона и Кордони ги наблюдаваха как вървят бавно надолу по коридора към гримьорната й. Фиона се намръщи:

— Който и да е този мосю Дюмон, надявам се, че няма да разбие сърцето й като другите. Тя е като фин кристал — красива, но крехка. И ако той я счупи, ще го убия.

* * *

Анна затвори вратата на гримьорната си и се отпусна в прегръдките на Габриел.

— Беше невероятна тази вечер.

— Нямаше да успея, ако не беше ти.

— Аз просто те пазех, за да не ти се случи нищо лошо. Ти си тази, която сътвори магията.

— Иска ми се да можехме да празнуваме.

— Оттук се качваме направо на самолета. А и аз имам да свърша една работа.

— Той беше ли тук тази вечер?

— Убиецът ли?

Тя кимна, както бе притиснала глава към гърдите му.

— Не знам, Анна.

Тя изведнъж се почувства изтощена и седна. На масичката за кафе пред нея бе поставен калъфът на цигулката „Гуарнери“. Анна отвори закопчалките и вдигна капака. Вътре имаше сгънат на две лист хартия, върху който пишеше: „Анна“.

Тя погледна Габриел:

— Ти ли си оставил това за мен?

— Кое?

— Тази бележка в калъфа на цигулката ми. Не беше тук, когато напуснах гримьорната, за да изляза на сцената.

Анна пъхна ръка в калъфа и извади бележката. От нея изпадна някакъв предмет. Беше тъничка кожена каишка и в края й висеше парче червен корал във формата на ръка.

* * *

Габриел пъхна ръка в калъфа и извади медальона, а сърцето му тревожно се заблъска в гърдите.

— Какво пише в бележката?

— Ти се нуждаеш от това повече от мен. Кажи на Габриел, че ми е длъжник. Моите поздравления!

Габриел извади своята „Берета“, отвори вратата на гримьорната и надникна навън. Закарая Кордони го забеляза и забърза по коридора към него, за да разбере какво става. Габриел пъхна обратно пистолета в джоба си.

— Къде е човекът, който стоеше пред тази врата преди концерта?

— Какъв човек?

— Охранителят с виненочервеното сако.

— Нямам представа. Защо?

— Защото някой е влизал в тази стая, докато Анна беше на сцената.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Оставил е бележка. — Габриел вдигна кораловия талисман пред очите му. — И това.

— Може ли да го видя?

Габриел подаде медальона на Кордони, който го обърна от обратната страна и се усмихна.

— Знаеш ли какво е това?

— Да, мисля, че знам. Не е опасно.

— И какво представлява?

— Много отдавна ние от семейство Кордони сме били корсиканци. Моят прадядо се преселил в Италия и създал венецианския клон на фамилията, а аз все още имам там далечни роднини, които живеят в една долина в южния край на острова.

— Какво общо има това с медальона?

— Той е талисман, корсикански амулет за късмет. Корсиканските мъже носят такива. Вярват, че тези амулети пазят от лоши очи — occhju, както ги наричат корсиканците. — Кордони върна амулета на Габриел. — Както вече ти казах, няма нищо опасно в него. Някой просто е направил подарък на мис Ролф.

— Иска ми се нещата наистина да бяха толкова прости. — Габриел пъхна талисмана в джоба си при „Беретата“ и погледна Кордони. — Къде е човекът, който стоеше пред вратата?

* * *

Англичанина забеляза водното такси, което се люшкаше във водата на Рио ди Сан Поло под укритието на пешеходното мостче. Човекът на Росети седеше зад кормилото, облечен с анорак с качулка. Англичанина се качи на таксито и се шмугна в кабината.

Човекът на Росети отвори дроселната клапа. Моторът изръмжа, лодката се разтресе, след това потегли. Малко по-късно вече се носеше по Канале Гранде. Англичанина изтри малко прозрачно петно върху запотеното стъкло и за миг огледа движещия се покрай прозореца пейзаж. След това дръпна пердетата.

Свали черното си яке, после виненочервения блейзер и го нави на руло. Десет минути по-късно отвори прозореца на кабината и хвърли сакото в черните води на лагуната.

Излегна се на койката, мислейки си каква история ще трябва да съчини за пред дон Орсати. Посегна към шията си, за да пипне талисмана. Чувстваше се като гол без него. На сутринта, когато се прибереше в Корсика, веднага щеше да отиде при старата знахарка и тя щеше да му даде нов.