Даниъл Силва
Английският убиец (14)

13.
Рим

Един час след зазоряване те прекосиха италианската граница. На Габриел отдавна не му се бе случвало да напуска с такова удоволствие някое място. Той подкара колата към Милано, а Анна заспа. Измъчваха я кошмари, въртеше глава, водеше лични битки. Най-накрая тя се освободи от кошмарите, събуди се и с широко отворени очи се вторачи в Габриел, сякаш бе изплашена от присъствието му. Затвори очи и битката отново започна.

В едно крайпътно кафене двамата мълчаливо закусиха, подобно на примрели от глад любовници: омлети и хляб, кафе с мляко. Докато изминаваха последните няколко мили до Милано, за последен път преговориха плановете си. Анна трябваше да замине със самолет за Лисабон, а Габриел да задържи мерцедеса и да отиде с него до Рим. На летището той спря колата до бордюра на нивото за заминаващи и я паркира.

— Преди да продължим, трябва да знам едно нещо — каза той.

— Искате да знаете защо не съм казала на цюрихската полиция за липсващите картини.

— Точно така.

— Отговорът е много прост: нямам им доверие. Ето защо ви се обадих по телефона и ето защо на първо място ви показах липсващата колекция. — Хвана ръката му. — Аз не се доверявам на швейцарската полиция, мистър Алон, и вие не бива да й се доверявате. Отговорих ли на въпроса ви?

— Засега.

Тя слезе от колата и изчезна някъде в терминала на летището. Нейното ухание остана в колата през цялата сутрин, подобно на онзи прост въпрос, който нехайно се въртеше ли, въртеше в главата му. Защо ли една банда от професионални крадци на произведения на изкуството си беше дала труда да открадне частната колекция на Ролф, а бе оставила картината на Рафаел да виси на стената във всекидневната?

* * *

Рим миришеше на есен: горчиво кафе, пържещ се в зехтин чесън, пушек от горящи дърва и есенни листа. Габриел си ангажира стая в малък хотел на Корсо д’Италия, срещу Вила Боргезе. Стаята му гледаше към малък вътрешен двор с пресъхнал фонтан и градински чадъри, сгънати за зимата. Пъхна се в леглото и веднага заспа.

Много отдавна не беше сънувал Виена, но нещо, видяно в Цюрих, му бе подействало подсъзнателно и сега я сънува отново. Сънят му започваше, както обикновено: Габриел настанява сина си на задната седалка и му закопчава предпазния колан, без да съзнава, че там има бомба, сложена от палестинец, който се е заклел да го унищожи. Той целува жена си, казва й лека нощ за последен път и тръгва. След това колата избухва. Габриел се обръща и започва да тича. В съня му трябват няколко минути, за да стигне до колата, макар че тя е само на няколко крачки от него. Намира сина си, разкъсан на парчета от бомбата. На предната седалка има една жена, която е овъглена от огъня. Но сега това не е Леа, това е Анна Ролф.

Най-накрая той успя да се отърси от съня. Събуди се във влажни от пот чаршафи и погледна часовника си. Беше спал дванайсет часа.

Взе душ и се облече. Навън бе късна утрин, пухкави бели облаци леко се плъзгаха по лазурното небе, вятърът се скиташе по Корсо д’Италия. През нощта бе имало буря и вятърът още раздвижваше големите локви по паважа. Той отиде до Виа Венето, купи си сутрешните вестници и ги прочете, докато закусваше и пиеше кафето си.

Час по-късно напусна кафенето, влезе в една телефонна будка и набра някакъв номер: трак… ж-ж-ж… трак… Най-накрая един малко далечен глас прозвуча като ехо:

— Да?

Габриел се представи под името Стивънс — един от старите му работни псевдоними — и каза, че иска да обядва с мистър Бейкър в „Ил Драпо“. Пауза, пак изщракване, още жужене, нещо като трясък от счупен порцелан. След това се чу отново същият глас:

— Господин Бейкър казва, че е съгласен — обяд в „Ил Драпо“.

После линията бе прекъсната.

* * *

Габриел чака два дни. Ставаше рано всяка сутрин и тичаше по тихите пътеки на Вила Боргезе. След това отиваше пеш до Виа Венето, за да пие кафе при едно хубаво момиче с рижи коси. На втория ден забеляза свещеник с черно расо, чието лице му се стори познато. Порови се в паметта си, но не успя да го открие там. Поиска сметката си от момичето и видя, че телефонният му номер е записан на гърба й. Усмихна се извинително и пусна бележката на бара, когато си тръгваше. Свещеникът остана в кафенето.

Този следобед Габриел дълго проверяваше дали няма „опашка“. Разгледа няколко църкви, изучавайки фрески и олтарни икони, докато вратът му се схвана. Почти усещаше присъствието на Умберто Конти до себе си. Също като Ари Шамрон, Конти вярваше, че Габриел притежава специални дарби и направо го боготвореше — точно като Шамрон някога. Понякога идваше в паянтовия pensione^[1] на Габриел и го измъкваше навън във венецианската нощ, за да разглеждат произведения на изкуството. Говореше за картини така, както някои мъже говорят за жени. Погледни тази светлина, Габриел. Погледни каква техника, ръцете, божичко, какви ръце!

Съсед на Габриел във Венеция беше един палестинец на име Саиб, кльощав интелектуалец, който пишеше жестока поезия и подстрекателски памфлети, в които сравняваше израелците с нацистите. Той прекалено много напомняше на Габриел за един мъж на име Вадал Адел Цвайтер, главатаря на „Черният септември“ в Италия, когото беше убил на стълбището в един жилищен блок на римската Пиаца Анабалиано.

— Аз бях в специално подразделение, госпожице Ролф.

— Какво подразделение?

— Антитерористично, което издирваше хора, извършвали актове на насилие срещу Израел.

— Палестинци ли бяха?

— Повечето от тях — да.

— И какво правехте с тези терористи, когато ги откриехте?

Мълчание…

— Отговорете ми, мистър Алон. Какво правехте с тях, когато ги откриехте?

Късно през нощта Саиб идваше в стаята на Габриел, подобно на призрака на Цвайтер, като винаги носеше бутилка евтино червено вино и френски цигари, сядаше по турски на пода и му четеше лекции за неправдите, стоварили се на гърба на палестинския народ. Евреите! Западът! Корумпираните арабски режими! Всички те са изцапали ръцете си с палестинска кръв!

Габриел кимаше, пийваше си от виното на Саиб и си вземаше още една от неговите цигари. От време на време и той даваше своя принос, като проклинаше Израел. Тази държава няма да просъществува дълго, беше обявил Габриел в една от своите по-забележителни речи. Най-накрая ще се срине — също като капитализма — под тежестта на собствените си унаследени противоречия. Саиб така се впечатли, че включи вариация на това изречение в следващата си статия.

Докато Габриел чиракуваше, Шамрон позволяваше на Леа да го посещава веднъж месечно. Двамата се любеха страстно, а след това тя лежеше до него на единичното легло и го умоляваше да се върне у дома, в Тел Авив. Представяше се за студентка по социология от Хамбург на име Ева. Когато Саиб пристигна при тях с виното и цигарите си, тя заговори пламенно за групата „Баадер-Майнхоф“ и за ООП. Саиб я нарече чаровница.

— Някой ден трябва да дойдеш в Палестина и да видиш тази земя — каза той.

Да, съгласи се Леа. Някой ден.

* * *

Всяка вечер Габриел се хранеше в италианско ресторантче, намиращо се близо до хотела. На втората вечер собственикът вече се държеше с него така, сякаш бе редовен клиент, посещаващ ресторантчето веднъж седмично от двайсет години насам. Настани го на специална маса близо до кухнята и взе да го отрупва с ордьоври, докато Габриел не започна да моли за милост. Последваха макарони, после риба, после разнообразни dolci^[2]. Докато Габриел пиеше кафето си, собственикът му връчи една бележка.

— Кой я остави? — попита Габриел.

Той вдигна ръце в типичния римски жест на недоумение:

— Един мъж.

Габриел я погледна: обикновена хартия, анонимен почерк, без подпис.

Църквата „Санта Марш делла Пасе“. Един часът.

* * *

Нощта стана по-студена, поривист вятър разлюля дърветата на Вила Боргезе. Габриел повървя малко — по Корсо д’Италия, надолу по Виа Венето, след това спря едно такси и го нае до Центро Сторико.

В продължение на двайсет минути той обикаля тесните улички и тихите площади, докато се увери, че не го следят. След това отиде до Пиаца Навона. Площадът беше многолюден въпреки студа, кафенетата бяха пълни, улични художници предлагаха евтини картини.

Габриел бавно обиколи площада, като поспираше ту да погледне някой богато украсен фонтан, ту да пусне няколко монети в шапката на слепец, подрънкващ на китара само с четири струни. Някой го следеше; усещаше го.

Тръгна към църквата, после изведнъж зави в обратна посока. Преследвачът стоеше сред група хора, които слушаха свиренето на китариста. Габриел се приближи и застана до него.

— Чист си — рече онзи. — Влез вътре.

* * *

Църквата беше празна, въздухът вътре беше наситен с мириса на горящ восък и тамян. Габриел прекоси нефа и застана пред олтара. Вратата зад него се отвори и звуците на многолюдния площад нахлуха в църквата.

Обърна се да погледне, но видя само една стара жена, дошла да се помоли.

След миг църковната порта отново се отвори. Този път влезе мъж: кожено яке, зорки тъмни очи — Рами, личният бодигард на Стареца. Коленичи на една скамейка и се прекръсти.

Габриел прикри усмивката си, когато той се обърна и впери поглед в олтара. Вратата отново се отвори, глъчката на площада отново наруши тишината, но този път Габриел не си даде труд да се обърне, защото веднага разпозна характерната походка на Ари Шамрон.

След миг Шамрон стоеше до него, без да откъсва очи от олтара.

— Какво е това, Габриел? — нетърпеливо попита той.

Шамрон изобщо не ценеше изкуството. Той откриваше красота само в някоя перфектно замислена операция или в унищожаването на врага.

— По една случайност тези фрески са били нарисувани от Рафаел. Той рядко е рисувал фрески — само за някой папа или за негови близки съратници. Тази църква е принадлежала на един банкер с големи връзки на име Агостино Чиги и когато Рафаел му представил сметката за фреските, той бил толкова вбесен, че отишъл при Микеланджело, за да поиска и неговото мнение.

— И как е реагирал Микеланджело?

— Казал на Чиги, че самият той би поискал повече.

— Сигурен съм, че аз щях да застана на страната на банкера. Хайде да се поразходим. Католическите църкви ме изнервят. — Той се усмихна едва-едва. — Спомен от моето минало в Полша.

* * *

Двамата се разходиха по края на площада, а зоркият Рами ги следваше подобно на гузната съвест на Шамрон, с ръце в джобовете, с поглед, който не пропускаше нищо. Шамрон мълчаливо изслуша разказа на Габриел за липсващата колекция.

— Тя съобщила ли е на полицията?

— Не.

— Защо не?

Габриел му каза какво му бе отговорила Анна, когато й бе задал същия въпрос.

— И защо старецът ще пази в тайна картините си?

— Това не е безпрецедентен случай. Може би естеството на самата колекция е било такова, че да не са за показване пред публика.

— Да не би да намекваш, че той е крадец на картини?

— Не, не е крадец, но понякога нещата са малко по-сложни. Възможно е колекцията на Ролф да има съмнителен произход. В края на краищата говорим за Швейцария.

— Какво искаш да кажеш?

— Банковите трезори и хранилища в Швейцария са пълни с плячката на миналото, включително и с произведения на изкуството. Възможно е тези картини дори да не са принадлежали на Ролф. Можем да предположим едно нещо: който и да ги е взел, направил го е по специална причина. Крадецът е оставил на стената картина на Рафаел за няколко милиона долара.

— Възможно ли е откраднатите картини да бъдат намерени?

— Предполагам, че е възможно. Зависи от това дали вече не са продадени.

— Възможно ли е такива картини да бъдат продадени бързо на черния пазар?

— Не и без да се вдигне голям шум. Но може и кражбата да е била извършена по поръчка.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой е платил някому, за да свърши работата.

— Убийството на Ролф дали е влизало в сметката?

— Добър въпрос.

Шамрон изведнъж придоби много изтощен вид. Седна на ръба на коритото на един фонтан.

— Все по-тежко понасям пътуването — каза той. — Разкажи ми за Анна Ролф.

— Ако имахме избор, никога нямаше да се захващаме с нея. Тя е непредсказуема, непостоянна и пуши повече от теб. Но пък свири на цигулка по-добре от всеки друг.

— Ти умееш да се оправяш с такива хора. — Шамрон се закашля силно и цялото му тяло се разтресе. След малко каза: — Тя има ли някаква представа защо баща й е искал да се свърже с нас?

— Твърди, че няма представа. Двамата не са били особено близки.

Тези думи като че ли причиниха на Шамрон физическа болка. Неговата собствена дъщеря се бе преселила в Нова Зеландия. Обаждаше й се по телефона веднъж в месеца, но тя никога не го търсеше. Най-много се страхуваше, че тя няма да се върне у дома за погребението му, че няма да каже kaddish^[3] за него. Дълго време му трябваше, за да запали следващата си цигара.

— Имаш ли за какво да се хванеш?

— Да, имам една следа.

— Струва ли си да тръгнеш по нея?

— Предполагам.

— И от какво имаш нужда?

— От средства за провеждане на наблюдение.

— Къде?

— В Париж.

— А обектът?