Даниъл Силва
Английският убиец (37)

36.
Венеция

Италианската преса се оживи. Появи се лавина от предположения за това какви точно произведения ще изсвири на концерта си Анна Ролф. Щеше ли да се опита да изпълни демоничната соната на Джузепе Тартини „Тръпката на Дявола“ — своята запазена марка? Със сигурност — както разсъждаваха музикалните критици — мис Ролф нямаше да се опита да изсвири такава сложна композиция след толкова дълго отсъствие от сцената.

В пресата се появиха призиви залата да бъде сменена с по-голяма. Предвиждаше се концертът да се състои в горния салон на Скуола Гранде ди Сан Роко, където имаше само шестстотин места, ето защо надпреварата за билети между заможните почитатели на Анна Ролф се бе принизила почти до нивото на меле. Закарая Кордони, организатор и спонсор на концерта, отказа да помисли за смяна на залата, макар че в усилията си да запази добрите си позиции във Венеция той ловко прехвърли вината на Анна Ролф. Мис Ролф била помолила за малка зала, каза той, а желанията на хората на изкуството връзвали ръцете му. Едно списание със социалистически уклон помести истерична уводна статия, твърдейки, че заможните класи отново са си присвоили музиката. То призоваваше към демонстрации пред Сан Роко в нощта на концерта. Фиона Ричардсън, музикален агент и менажер на Анна Ролф, направи изявление в Лондон, обещавайки, че сравнително големият хонорар на мис Ролф ще бъде дарен за съхраняването на Скуола и великолепната й декорация. Цяла Венеция въздъхна с облекчение при този жест и дискусията стихна постепенно, подобно на вечерния отлив.

Имаше и предположения за това къде точно ще отседне Анна Ролф във Венеция. „Газетино“ съобщи, че хотелите „Монако“, „Канале Гранде“ и „Грити Палас“ са се вкопчили в титанична схватка, за да я привлекат, докато „Нуова Венеция“ предположи, че мис Ролф ще избегне разсейващата хотелска обстановка, като приеме нечия покана да отседне в частен дворец. Както се оказа накрая, нито един от вестниците не беше познал, защото в деня преди представлението, в един дъждовен петък по обяд, Анна и Габриел пристигнаха с водно такси на частния пристан на хотел „Луна-Балиони“, тихо местенце на „Кале дел’Асенсионе“, недалеч от туристическата бъркотия на площад „Сан Марко“.

Анна се появи за малко на рецепцията и бе посрещната от бляскавия висш персонал на хотела. Тя представи Габриел под името мосю Мишел Дюмон — неин приятел и личен асистент. Сякаш за да подсили този образ, Габриел настоя да внесе две цигулки във фоайето. На английски с френски акцент той повтори желанието на мис Ролф за пълно уединение. Главният портиер, безупречният синьор Брунетти, го увери, че присъствието на мис Ролф в хотела ще бъде най-строго пазената тайна във Венеция. Габриел му благодари любезно и се подписа в регистъра.

— Мис Ролф ще отседне в апартамент „Джорджоне“ на петия етаж. Той е един от най-хубавите. Вашата стая е в съседство. Да се надяваме ли, че тази подготовка ви задоволява?

— Да, благодаря ви.

— Позволете ми лично да придружа вас и мис Ролф до покоите ви.

— Не е необходимо.

— Ще имате ли нужда от помощ при пренасянето на багажа, мосю Дюмон?

— Не. Мога и сам да се справя, благодаря.

— Както желаете — рече портиерът синьор Брунетти и със съжаление му отстъпи ключовете.

* * *

В едно тихо и закътано място на сестиера^[1] „Санта Марко“ се намираше миниатюрното магазинче на фирма „Росети & Росети — изящна бижутерия“, специализирано в продажбата на старинни и уникални бижута. Подобно на повечето венециански собственици на магазини, синьор Росети затваряше всеки ден по обед в един часа и отваряше отново в четири следобед за вечерната търговия. Добре запознат с този факт, Англичанина натисна бутона на охранителния зумер в един без пет и зачака Росети да му отвори вратата.

Магазинчето беше наистина много малко, не по-голямо от кухнята в корсиканската вила на Англичанина. Щом влезе вътре, пред него се появи витрина с подковообразна форма. Когато вратата зад гърба му се затвори и автоматичното резе щракна, Англичанина изпита усещането, че е попаднал в кристална гробница. Той разкопча шлифера си и сложи дипломатическото си куфарче на протрития дървен под.

Синьор Алдо Росети стоеше неподвижно като лакей зад щанда, облечен със спретнато изгладен двуреден костюм и банкерска вратовръзка в убит цвят. Чифт очила за четене със златни рамки бяха кацнали на върха на царствения му нос. Зад гърба му имаше висок шкаф от лакирано дърво с малки чекмеджета с топчести дръжчици от месинг. Съдейки по безкомпромисната поза на синьор Росети, шкафът можеше да съдържа секретни документи, които той се бе заклел да пази с цената на всичко. Дълбоката тишина в помещението се нарушаваше само от тиктакането на старинен часовник. Росети тъжно стисна ръката на Англичанина, сякаш посетителят бе дошъл да изповяда непростими грехове.

— Тъкмо се канех да изляза да обядвам — каза Росети и в този миг, сякаш за да наблегне на същината на въпроса, старинният часовник на стената зад гърба му удари един часа.

— Няма да ви отнема много време. Дошъл съм да взема пръстена с печат за синьор Бул.

— Пръстена с печат?

— Да, точно така.

— За синьор Бул?

— Сигурно ви е казал, че ще дойда.

Росети отметна глава назад и се вторачи в Англичанина така, сякаш виждаше предмет със съмнителна стойност и произход. Доволен от огледа, той наведе глава и излезе иззад щанда, за да обърне табелката на витрината — от отворено на затворено.

* * *

На горния етаж имаше малък личен кабинет. Росети се настани зад бюрото и покани Англичанина да седне на малкото кресло до прозореца.

— Преди малко ми се обади портиер от хотел „Луна-Балиони“ — каза Росети. — Цигуларката и неин приятел току-що са се регистрирали в хотела. Знаете ли къде се намира „Балиони“?

Англичанина поклати отрицателно глава.

Като повечето венецианци, Росети държеше подръка карта на града — дори само за да може да помогне на някой чуждестранен турист, безнадеждно изгубен в този лабиринт от улички. Картата на Росети изглеждаше така, сякаш е била купена по време на управлението на последния дож — парцалива, с подвити краища, залепена с тиксо по скъсаните шевове, съвсем избеляла от старост. Той я разгърна на бюрото си и я приглади грижливо с две ръце, като че ли на нея бе отбелязано местоположението на скрито съкровище.

— Хотел „Луна-Балиони“ се намира ето тук… — С връхчето на изящния си пръст потупа хартията. — … на „Кале дел’Асенсионе“, на няколко крачки от спирката за vaporetto^[2] „Сан Марко“. „Кале дел’Асенсионе“ е много тясна, не по-голяма от тази улица. Има частен пристан в Рио делла Зека. Няма да е възможно сам да наблюдавате фасадата и гърба на хотела.

Англичанина се наведе над картата, за да я разгледа по-подробно.

— Имате ли предложение?

— Може би ще мога да използвам мои средства, за да държа под наблюдение цигуларката. Ако се премести, ще ви дам сигнал.

— Имате свой човек вътре в хотела?

Росети повдигна едната си вежда и леко наклони глава — неутрален жест, нито положителен, нито отрицателен, изразяващ нежелание да обсъжда въпроса по-нататък.

— Предполагам, че ще има допълнително заплащане за тази услуга?

— За дон Орсати ли? За мен ще е удоволствие.

— Кажете ми как ще стане работата.

— Около хотела има места, където можете да чакате, без да привличате вниманието към себе си. Площад „Сан Марко“, разбира се. Кафенетата по „Кале Марко“. Фонтамента делла Фарине над канала. — Росети отбелязваше всяко място с приветливо потупване по картата. — Предполагам, че имате мобилен телефон?

Англичанина потупа джоба на сакото си.

— Дайте ми номера и стойте близо до хотела. Когато те се преместят, някой ще ви се обади.

Не му се искаше да взема за партньор Росети, но за нещастие италианецът бе прав. Не беше възможно сам да наблюдава хотела. Продиктува му телефонния си номер и Росети го надраска набързо.

— Разбира се, има шанс цигуларката да остане в хотела до концерта си в Сан Роко — рече Росети. — В такъв случай няма да имате избор и ще трябва да изпълните задачата си по време на концерта.

— Имате ли билет?

Росети извади билета от най-горното чекмедже и внимателно го сложи върху бюрото. После с пръстите на двете си ръце лекичко го побутна напред. Англичанина взе билета и го повъртя в ръцете си. Докато клиентът му оглеждаше стоката, Росети се взираше през прозореца, сигурен, че онзи ще я намери задоволителна.

— Истински ли е? Не е ли фалшификат?

— О, да, съвсем истински е, уверявам ви. И е много трудно да се добереш до един такъв билет. Всъщност изкушавах се да го запазя за себе си. Нали разбирате, винаги съм бил почитател на мис Ролф. Такава страст! Колко жалко, че трябва да… — Росети внезапно млъкна. — Знаете ли къде се намира Сан Роко?

Англичанина сложи билета в джоба си и поклати отрицателно глава. Росети отново насочи вниманието си към картата.

— Скуола Гранде ди Сан Роко се намира ето тук, от другата страна на Канале Гранде, в сестиерите „Сан Поло“ и „Санта Кроче“, на юг от църквата „Фрари“. Сан Роко е светецът, покровител на заразноболните, а Скуола първоначално е била построена като благотворително заведение за болни. Строежът е бил финансиран с дарения на богати венецианци, които вярвали, че могат да избегнат Черната смърт, като дадат пари за Скуола.

Дори да проявяваше и най-минимален интерес към тази част от венецианската история, убиецът с нищо не го показа. Дребничкият италиански бижутер изобрази „къщичка“, като сближи пръстите на двете си ръце, и спокойно продължи своята лекция:

— Скуола е построена на две нива — долна зала и горна зала. През 1564 година на Тинторето е било възложено да украси стените и таваните на сградата. Тази задача му отнела двайсет и три години. — Той млъкна за миг, за да обмисли този факт, и след това продължи: — Можете ли да си представите човек с подобно търпение? Не бих искал да се меря с такъв човек.

— Къде ще бъде концертът? В долната зала или в горната зала?

— В горната зала, разбира се. До нея се отива по широко мраморно стълбище, проектирано и построено от Скарпанино. Стените са украсени с рисунки на Черната смърт. Много е вълнуващо.

— И ако ми се наложи да изпълня задачата си вътре в горната зала?

Росети притисна „къщичката“ до устните си и прошепна кротката си молба:

— Ако нямате друг избор, след това няма да е трудно да слезете по стълбището и да се измъкнете през парадния вход. Оттам можете да изчезнете някъде из уличките на „Сан Поло“ и никой няма да ви намери. — Млъкна за миг и продължи: — Но като венецианец ви умолявам да намерите някакъв друг начин. Ще бъде истинска трагедия, ако повредите някоя от картините на Тинторето.

— Кажи ми нещо повече за околностите на Сан Роко.

— Църквата и Скуола са построени около малък площад. Зад тях се намира каналът Рио делла Фрескада, осигуряващ достъп до двете сгради. Има само два начина мис Ролф да стигне до Сан Роко във вечерта на концерта — пеш или с водно такси. Ако тръгне пеш, дълго време ще бъде изложена на открито. Ще трябва да прекоси Канале Гранде на някое място или с vaporetto, или с traghetto^[3].

— Не би ли могла да мине по някой мост?

Росети внимателно обмисли този въпрос.

— Предполагам, че би могла да мине по моста „Риалто“ или по „Академия“, но това ще удължи много пътя й. Ако бях комарджия, щях да заложа на това, че мис Ролф ще вземе водно такси от пристана на хотела директно до Сан Роко.

— И ако го направи?

— Рио делла Фрескада е много тесен канал. Има четири моста между входа на Канале Гранде и спирката за Сан Роко. Там ще имате предостатъчно възможности. Както обичат да казват американците, все едно да ловиш риба в аквариум.

Англичанина хвърли пренебрежителен поглед на италианеца, сякаш искаше да каже, че това е най-неподходящото сравнение, което е чувал за подобна работа, особено като се имаше предвид професията на мишената.

— Дон Орсати каза, че ще ви трябва въоръжение. Пистолет и може би нещо по-мощно, в случай че нещата не станат, както е планирано.

Росети се изправи и се затътри към един старинен сейф. Завъртя деблокиращия механизъм и отвори тежките врати. Взе оттам дипломатическо куфарче, сложи го на бюрото и отново седна. Отвори куфарчето, извади две оръжия, увити поотделно в кече, и ги сложи на бюрото. Разви първото и го подаде на Англичанина — деветмилиметров „Танфолио S“ с лъскаво черно дуло и дръжка от орехово дърво. Миришеше на чиста смазка. Убиецът провери спусъка, претегли оръжието на ръка и надникна в цевта през мерника.

— Има пълнител с петнайсет патрона и по-дългата цев го прави много точен — каза Росети. — Мястото ви на концерта е на предпоследния ред. Съжалявам, но това е най-доброто, което успях да намеря. Ала дори оттам човек с вашата подготовка не би се затруднил да стреля точно с „Танфолио“.

— Ще го взема. И един допълнителен пълнител.

— Разбира се.

— А другото оръжие?

Росети го разви и го подаде на убиеца. Беше тактически картечен пистолет, австрийско производство.

Англичанина го взе и внимателно го огледа.

— Аз специално помолих за „Хеклер и Кох МР-5“ — каза той.

— Да, знам, но не успях да доставя такъв за толкова кратко време. Сигурен съм, че този „Стайр-Манлихер“ ще ви хареса. Лек е и лесно ще можете да го скриете. Освен това той ще ви е като последна възможност.

— Предполагам, че ще трябва да свърши работа.

— Вие специално харесвате „Хеклер и Кох“?

Така беше. Това бе оръжието, което беше използвал в СВВС, но нямаше намерение да сподели тази информация с Росети. Уви и двата пистолета в оригиналните им платнени калъфи и внимателно ги постави в чантата си, заедно с допълнителните пълнители и кутиите с амуниции.

— Ще искате ли още нещо?

Убиецът поклати отрицателно глава и тогава Росети взе молива си и малко тефтерче и започна да изчислява сметката: оръжие, билет за концерта, лични услуги. След като изчисли общата сума в лири, той плъзна тефтерчето по повърхността на бюрото, за да го види убиецът. Англичанина погледна сметката, после — Росети.

— Имате ли нещо против да платя в долари?

Росети се усмихна и пресметна сумата в долари, използвайки обменния курс за деня. Англичанина отброи сумата в шумолящи петдесетдоларови банкноти и добави петстотин долара бакшиш. Синьор Росети сви рамене, сякаш искаше да каже, че не е необходимо да му дават бакшиш, но убиецът настоя и Росети дискретно пъхна парите в джоба си.

Росети и Англичанина се спуснаха заедно на долния етаж и излязоха навън, а Росети заключи вратата зад гърба си. Посрещна ги пороен дъжд — плътни водни струи, които шибаха малката уличка и се изливаха в отводнителните канали, подобно на пълноводен планински поток. Италианецът беше обул чифт гумени ботуши до коленете, а Англичанина се принизи дотам, че да подскача и прескача през локвите със своите мокасини. Това се видя много забавно на венецианския бижутер.

— За пръв път ли сте във Венеция?

— Да, така е.

— От цяла седмица вали така и въпреки това пристигат туристи. Ние имаме нужда от тях, Бог знае, че е така — без тях моя бизнес нямаше да го има. Но понякога дори и аз се уморявам от присъствието им.

На спирката за vaporetto двамата си стиснаха ръцете.

— Трябва да кажа, че тази ваша работа ми се вижда много противна, но предполагам, че трябва да свършите онова, за което ви плащат. Една цигуларка… — Той вдигна ръце в типично италиански жест. — … Една цигуларка може да бъде заменена. Но картините на Тинторето… картините на Тинторето са незаменими. Умолявам ви, никога няма да си простя, ако се окаже, че съм играл някаква роля в тяхното унищожаване.

— Уверявам ви, синьор Росети, че ще направя всичко възможно да не ги повредя.

Италианецът се усмихна:

— Вярвам ви. Освен това представяте ли си какво проклятие ще сполети човека, който простреля Спасителя или Светата Дева?

Дребният бижутер се прекръсти, обърна се и изчезна в уличката.