Даниъл Силва
Английският убиец (5)

4.
Цюрих

По някое време след полунощ Габриел бе преместен от стаята за разпити в килия, намираща се в съседно крило на сградата. Килията беше малка и боядисана в характерния сив цвят за съответната институция, в нея имаше гол дюшек върху желязно легло и тоалетна с ръждиви петна, в която водата течеше непрекъснато. На тавана бръмчеше една-единствена крушка, защитена с метална мрежа. Недокоснатата му вечеря — тлъста свинска наденица с малко повехнали зеленчуци и купчинка плуващи в мазнина картофи — бе поставена на пода до вратата, сякаш за да бъде прибрана от румсървис. Габриел предположи, че идеята за подобна шега е точно в стила на Петерсон — да му сервират свинска наденица.

Опита се да си представи събитията, които се случваха извън тези стени. Петерсон се бе свързал с началника си, а началникът му — с Външното министерство. По това време новината вече бе стигнала до Тел Авив. Министър-председателят сигурно беше бесен. Имаше си предостатъчно проблеми: пожарът на Западния бряг, мирните преговори — на пух и прах, крехката коалиция се разпада. Последното нещо, от което имаше нужда, беше kidon^[1], макар и бивш, вкаран зад решетките в Швейцария — още един скандал на Външното министерство всеки момент щеше да избухне на първите страници на световната преса.

Тъй че през тази нощ лампите светеха по спешност в анонимната офиссграда на телавивския булевард „Кинг Саул“. Ами Шамрон? Новината беше ли достигнала до неговата крепост край езерото в Тибериъс? Беше ли си у дома през тези дни? Никой никога не знаеше къде се намира. Три-четири пъти го бяха измъквали от несигурното му убежище, за да се справи с тази или онази криза, да вземе участие в някой съмнителен експертен съвет или да играе ролята на мъдър стар съдия от уж независима комисия, провеждаща някакво разследване. Наскоро той бе назначен за временно изпълняващ длъжността шеф на службите, пост, който бе заемал по времето, когато за първи път го бяха пратили в оставка в еврейската пустош. Габриел се чудеше дали срокът на оставката му е изтекъл. При Шамрон думите изпълняващ длъжността можеха да означават сто дни, както и сто години. Той беше поляк по рождение, но притежаваше разтегливата представа за време, присъща на бедуините. Габриел бе неговият kidon. Шамрон щеше да се справи с положението, независимо дали бе излязъл в оставка или не.

* * *

Стареца… Винаги го наричаха Стареца, дори по време на кратката му авантюра със средната възраст. Къде е Стареца? Някой виждал ли е Стареца? Бягай! Стареца идва насам! Сега вече той беше старец, но в представите на Габриел винаги си оставаше онова опасно дребно човече, което през един септемврийски следобед на 1972 година бе дошло да го посети в „Бетсал’ел“ по време на междучасието. Не мъж, а желязо. Почти се чуваше дрънчене, когато вървеше. Той знаеше всичко за Габриел. Че е бил отгледан в една земеделска комуна в долината Джезрийл и че ненавижда земеделието. Че е нещо като вълк единак, макар че по онова време вече бе женен за своя състудентка на име Леа Савир. Че майка му е намерила сили да оцелее в „Аушвиц“, но не е успяла да се справи с рака, разяждащ тялото й; че и баща му е оцелял в „Аушвиц“, но не е успял да се справи с египетския артилерийски снаряд, който го бе направил на парчета в Синай. Шамрон знаеше, че Габриел толкова добре борави с пушката, колкото и с четката.

— Новините ли гледаш?

— Рисувам.

— Разбра ли за Мюнхен? Разбра ли какво е станало с нашите момчета там?

— Да, чух.

— Не си ли разстроен?

— Разбира се, че съм, но не точно защото са атлети или защото става въпрос за Олимпийските игри.

— Въпреки това би трябвало да си ядосан.

— На кого?

— На палестинците. На терористите от „Черният септември“, които се разхождат наоколо, а ръцете им са изцапани с кръвта на твоя народ.

— Аз никога не се ядосвам.

И макар че Габриел не бе успял да осъзнае това навремето, именно тези думи бяха впечатлили силно Шамрон и той се беше заел да го привлече.

— Ти знаеш чужди езици, нали така?

— Няколко.

— Няколко ли?

— Родителите ми не харесваха иврит и затова говореха на някои европейски езици.

— Кои?

— Ти вече знаеш кои. Знаеш всичко за мен. Не ми играй тези игрички.

И така Шамрон реши да използва сполучливата си находка. Голда бе наредила на Шамрон да прати момчетата да унищожат тези негодници от „Черният септември“, виновниците за кървавата баня. Операцията носеше името „Гняв Божи“. Шамрон бе казал, че тя няма нищо общо със справедливостта. Тя означаваше око за око. Това си беше чисто и просто отмъщение.

— Съжалявам, не ме интересува.

— Не те интересува ли? Имаш ли представа колко момчета от тази страна биха дали всичко, за да са част от нашия екип?

— Иди да предложиш на тях.

— Не ги искам. Искам теб.

— Защо мен?

— Защото ти имаш дарби. Знаеш езици. Имаш бистър ум. Не пиеш, не пушиш хашиш. Защото не си някой вманиачен глупак, който ще се хвърли да действа прибързано.

И защото притежаваш хладнокръвието на убиец, беше си помислил Шамрон, макар че тогава не го каза на Габриел. Вместо това му разказа една история за млад разузнавач, избран за специална мисия, защото е притежавал дарба — необикновено мощна хватка за толкова дребен човек. Една история за една нощ в предградията на Буенос Айрес, когато този млад разузнавач видял някакъв мъж да чака на автобусна спирка. Той чакал като най-обикновен човек, Габриел. Едно обикновено трогателно малко човече. И как разузнавачът скочил от автомобила и сграбчил този човек за гърлото, и как седнал върху тялото му, докато колата се отдалечавала, и как усетил дъха му да вони на страх. Точно така вонели евреите, когато това трогателно малко човече ги пращало в газовите камери. И историята подейства — точно както беше очаквал Шамрон. Защото Габриел бе единственият син на двама оцелели от „Аушвиц“ родители и техните рани бяха и негови.

Изведнъж се почувства много уморен. Представи си всичките изминали години, всичките извършени убийства, а ето че сега за първи път беше зад решетките заради убийство, което не бе извършил. Не се оставяй да те хванат! Единайсетата заповед на Шамрон. Направи всичко възможно, за да избегнеш арест! Пролей кръвта на невинни, ако се налага! Не, помисли си Габриел. Не проливай невинна кръв.

Стисна очи и се опита да заспи, но не можа: тази неизгасваща светлина на Петерсон. Светлините със сигурност бяха запалени и на булевард „Кинг Саул“. И телефонът щеше да иззвъни. Не го събуждайте, помисли си Габриел, защото дори не искам да видя отново лъжливото му лице. Оставете го да спи. Нека Стареца спи.

* * *

В осем часа и две-три минути Петерсон влезе в килията на Габриел. Габриел разбра колко е часът не защото Петерсон си направи труд да му каже, а защото успя да зърне циферблата на неговия масивен часовник на водолаз, докато онзи отпиваше от кафето си.

— Говорих с шефа ви. — Млъкна, за да види дали думите му ще предизвикат някаква реакция, но Габриел запази мълчание. Неговата теза беше, че той е художник-реставратор и нищо повече, а хер Петерсон страда от временно умопомрачение. — Като професионалист шефът ви беше достатъчно учтив да не се опитва да се измъкне от положението с лъжа. Оценявам начина, по който се справи. Но както изглежда, Берн няма желание да се занимава повече с този случай.

— Кой случай по-точно?

— Случая с вашето замесване в убийството на Али Хамиди — хладно произнесе Петерсон. Габриел имаше чувството, че той се мъчи да запази самообладание. — Ако ви разследваме за ролята ви в аферата „Ролф“, това неминуемо ще доведе до разкриване на мръсното ви минало и ето защо нямаме друг избор, освен да оттеглим обвиненията срещу вас и по този случай. — Петерсон явно не одобряваше решението на господарите си в Берн. — Вашето правителство ни увери, че вие вече не принадлежите към който и да било клон на Израелското разузнаване и че сте пристигнали в Цюрих като частно лице. Моето правителство реши да приеме тези уверения за чиста монета. То няма куража да позволи Швейцария да се превърне в сцена, на която израелците и палестинците отново да преживеят ужасите на миналото.

— Кога ще мога да си тръгна?

— Представител на вашето правителство ще дойде да ви вземе.

— Бих искал да се преоблека. Може ли да ми върнете куфара?

— Не.

Петерсон стана, оправи вратовръзката си и приглади косата си. Габриел си помисли, че това е нещо неприлично интимно, за да го прави един мъж пред друг. След това Петерсон отиде до вратата, почука веднъж и зачака пазачът да я отвори.

— Не обичам убийците, мистър Алон. Особено когато убиват за някое правителство. Едно от условията за освобождаването ви е никога повече да не стъпвате в Швейцария. Ако се върнете тук, аз ще се погрижа повече никога да не си тръгнете. — Вратата се отвори. Петерсон понечи да излезе, но след това се обърна и застана лице в лице с Габриел: — Онова, което се е случило с жена ви и сина ви във Виена, е безобразие. Сигурно ви е много трудно да живеете с такъв спомен. Предполагам, че понякога ви се иска вие да сте били в онази кола вместо тях. Приятен ден, мистър Алон.

* * *

Едва късно следобед Петерсон се накани да го освободи. Старшина Баер мълчаливо го придружаваше на излизане от килията, сякаш щеше да го води на бесилото, а не да го пусне на свобода. Баер неохотно му върна куфара и реставраторските принадлежности и му връчи дебел меднозлатист плик с личните му вещи. Габриел внимателно направи инвентаризация на нещата си. Баер погледна часовника си, сякаш го чакаха неотложни задачи. Дрехите на Габриел явно бяха изсипани от куфара, претърсени и безразборно натъпкани обратно. Някой беше излял вътре флакон с разтворител. Баер наклони глава на една страна: Съжалявам, драги, но тези неща се случват, когато се сблъскаш с полицията.

Във вътрешния двор бе спрял черен мерцедес-лимузина, заобиколен от дузина униформени полицаи. По прозорците наоколо се виждаха други полицаи и секретарки, които искаха да видят как откарват израелския убиец. Когато Габриел се приближи до колата, задната врата се отвори и отвътре блъвна облак цигарен дим. Габриел хвърли един поглед към прикритата с тъмни стъкла задна седалка и установи източника на дима.

Той се закова на място — ход, който силно изненада Баер. След това Габриел неохотно направи още няколко крачки и се настани на задната седалка. Баер затвори вратата и колата мигновено потегли, гумите й се плъзнаха по мокрите плочи.

Шамрон не го погледна. Той гледаше навън през прозореца, към следващото бойно поле, мислите му бяха насочени към следващата акция.