Даниъл Силва
Английският убиец (25)

24.
Мюнхен • Цюрих

Куриерът очакваше Габриел на входа на летището в Мюнхен. Имаше коса с цвят на карамел и носеше фирмен надпис: „Г-н Крамер — Хелър Ентърпрайсис“. Габриел го последва през терминала и през автомобилния паркинг в снежната виелица, докато стигнаха до тъмносин мерцедес седан.

— В жабката има „Берета“, а на задната седалка — малко пушени гърди.

— Вие, куриер, мислите за всичко.

— Живеем, за да служим. — Той подаде ключовете на Габриел. — Bon voyage.

Габриел седна зад кормилото и запали мотора. Десет минути по-късно той се носеше по шосе Т54 обратно към Цюрих.

* * *

Швейцарците са нетолерантно племе, притежаващо почти животински инстинкт да открива чуждите елементи. За всяко необичайно нещо се съобщава в полицията, независимо колко е незначително. Всъщност швейцарското гражданство е толкова зорко, че чуждите разузнавателни служби, работещи в страната, го смятат за вторите Секретни служби. Не забравяйки този факт, Габриел се постара да изглежда като в свои води, докато вървеше от колата си към вилата на Август Ролф.

Спомни си за една операция на Офиса отпреди няколко години. Екип от агенти беше изпратен в Швейцария да постави бръмбари в апартамента на заподозрян арабски терорист, живеещ в малък град близо до Берн. Една стара дама забелязала екипа пред жилищния блок на арабина и се обадила в полицията, за да съобщи за група подозрителни лица в околността. Няколко минути по-късно екипът беше арестуван и новината за това фиаско обиколи целия свят.

Той се изкачи по склона на Розенбюлвег. Пред погледа му се появи познатият силует на вилата на Ролф с нейните кули и извисяващ се портик. Мина някаква кола, оставяйки две черни ивици в пресния сняг.

Набра кода на автоматичната входна система. Зумерът зави, резето щракна. Той отвори портата и се заизкачва по стълбите. Две минути по-късно се намираше вътре във вилата, като прекосяваше с тежки стъпки сумрачното преддверие с малко джобно фенерче в едната ръка и „Берета“ в другата.

* * *

В коридора на втория етаж бе абсолютно тъмно. Габриел се придвижваше напред след тъничкия лъч на фенерчето. Кабинетът трябва да беше вляво, както му бе казала Анна — с изглед към улицата, първата врата след бюста. Габриел завъртя топката на вратата. Заключена. Ама разбира се. Извади чифт метални инструменти от джоба на сакото си. Господи, колко ли дълго бе продължило това? Академията, цели сто години по-рано. Той беше зелен новобранец, а Шамрон през цялото време висеше над главата му и крещеше обидни думи в ухото му:

— Имаш петнайсет секунди. Колегите ти са мъртви, ако не отвориш тази врата, Габриел!

Той се подпря на едно коляно, пъхна инструментите в ключалката и се захвана за работа, като стискаше фенерчето със зъби. Миг по-късно ключалката се предаде пред усърдната атака на Габриел. Той се изправи, пристъпи вътре и затвори вратата зад себе си.

Стаята миришеше на пушек от горящи дърва, на куче и съвсем леко на тютюн. Вдигна фенерчето и лъчът му обходи вътрешността й. Беше толкова тънък, че Габриел изучаваше помещението едва ли не сантиметър по сантиметър. Място за сядане, обзаведено с кресла от осемнайсети век. Фламандско дървено писалище от времето на Ренесанса. Полици с книги — от полирания дървен под до моделирания таван.

Бюрото на Август Ролф.

Странно, никак не приличаше на бюрото на могъщ човек. Отгоре имаше нещо като педантично подреден безпорядък: цяла камара папки, регистър за покупко-продажби с избеляла кожена подвързия, чаена чаша, пълна с кламери, купчина старинни книги. Габриел повдигна една предна корица с показалеца си и го облъхна мирис на стара хартия и прах. Насочи лъча на фенерчето към първата страница. Гьоте.

Когато затвори тома, светлината падна върху големия пепелник от релефно стъкло. Десетина угарки лежаха, нехайно пръснати върху легло от пепел, подобно на нападали гилзи. Той внимателно ги разгледа. Две различни марки цигари. Повечето бяха „Бенсън & Хеджис“, но имаше и три „Силк Кътс“. Старецът вероятно бе пушил „Бенсън & Хеджис“, но кой ли бе пушил „Силк Кътс“? Анна? Не, Анна винаги пушеше „Житан“.

Отново насочи вниманието си към произхода на картините. Анна му бе казала, че Ролф държи историята им в долното дясно чекмедже на бюрото в папка с надпис „Лична кореспонденция“. Чекмеджето беше заключено, също като вратата на кабинета на Ролф. Този път той имаше ключ. Отвори го и започна да прелиства личните книжа на Август Ролф.

Откри една папка с надпис „Максимилиан“. Хвана я с два пръста в долния край и след това се поколеба. Имаше ли въобще някакво право? До голяма степен се чувстваше като воайор. Все едно че по време на вечерната си разходка из града надничаше в осветен прозорец и виждаше някаква караща се двойка. Или старец, който е седнал сам пред телевизора. Но какво ли би могла да му разкрие тази папка? Каква ли информация за сина си бе скрил този човек? Какво ли щеше да научи от нея Габриел за този човек Август Ролф?

Измъкна я, сложи я в отвореното чекмедже и повдигна корицата. Снимки, изрезки от спортните страници на европейски вестници, възхитени отзиви на съотборници, дълга статия от цюрихски вестник за злополуката в Алпите: „Той беше добър човек и аз бях горд да го наричам мой син — казва известният цюрихски банкер Август Ролф в свое изявление, разпространено от адвоката му. — Ще ми липсва много повече, отколкото може да се изрази с думи.“ Безупречно сгъната, педантично датирана и надписана. Габриел заключи, че Август Ролф може и да не е одобрявал избраната от сина му професия, но се е гордеел с него.

Затвори папката, пъхна я обратно на мястото й и продължи да търси надпис „Лична кореспонденция“. Друга папка привлече погледа му: „Анна“. Отново се поколеба, а после измъкна папката. Вътре имаше детски снимки на Анна — свири на цигулка, покани за рецитали и концерти, изрезки от вестници, рецензии за нейни изпълнения и записи. Той разгледа по-внимателно снимките. Определено съществуваха две Анни — едната от периода преди самоубийството на майка й, другата — след него. Разликата във външния й вид бе поразителна.

Габриел затвори папката и я прибра обратно в чекмеджето. Време беше да се върне към предстоящата работа. Прехвърли папките, докато откри една с надпис „Лична кореспонденция“. Извади я, сложи я на бюрото на Ролф и я отвори. Писма, някои написани на ръка, други напечатани на фирмени бланки. Немски, френски, италиански, английски — лингвистичната мозайка, представляваща Швейцария. Габриел бързо ги прелисти и стигна до края. Върна се в началото и повтори бавно същия процес. Резултатът бе същият.

Историята на картините липсваше.

* * *

Докато шареше с лъча на фенерчето из стаята, Габриел си спомни за едно тренировъчно упражнение, проведено в Академията. Инструкторът го беше завел в една стая, обзаведена като част от хотелски апартамент, връчил му бе един документ и му бе дал пет минути да открие пет подходящи места за скривалище. Ако тестът беше проведен в кабинета на Ролф, вместо във фалшивата хотелска стая, Габриел щеше да открие сто скривалища за документа. Подвижна дъска на пода, някоя дебела книга, някъде под килима или под пода, вътре в някой от мебелите, заключен в скрит в стената сейф. И това се отнасяше само за кабинета. В просторната вила имаше хиляда места, където Ролф би могъл да скрие калъф с документи. Този човек бе построил подземен бункер за тайната си колекция от картини. Ако Ролф бе решил да скрие нещо, шансовете на Габриел да го намери бяха минимални.

Мисълта да напусне Цюрих с празни ръце след едно толкова трудно и опасно пътуване бе изключително оскърбителна за Габриел. Имаше две възможни обяснения за липсата на документите. Номер едно: вече бяха взети — от Ролф или от някой като Вернер Мюлер. Номер две: Ролф някак си ги бе сложил не на място. Това със сигурност беше възможно. Той бе стар човек. Старците правят грешки. Спомените избледняват. Става все по-трудно да разчетеш надписите върху папките.

Габриел реши обстойно да претърси бюрото.

Имаше четири чекмеджета за папки, по две от двете страни на бюрото, и той започна с горното ляво чекмедже. Следваше монотонна поредица от действия: изважда една отделна папка, внимателно оглежда съдържанието й, оставя я настрана, преминава към следващата.

Трябваха му трийсет минути, за да прегледа всичките четири чекмеджета.

Нищо.

Отвори чекмеджето в средата: писалки, моливи, скъсани листчета, флаконче с лепило, машинка за изваждане на книговезки телчета. Миниатюрен магнетофон. Габриел го взе в ръце и го разгледа внимателно на светлината на фенерчето. Вътре нямаше магнетофонна лента. Внимателно прегледа чекмеджето. Магнетофон има, няма ленти. Странно.

Затвори чекмеджето, седна на стола на Ролф и впери поглед в бюрото. Средното чекмедже… нещо не беше наред. Издърпа го, огледа го отвътре и отново го затвори. Отвори го, затвори го. Отвори го, затвори го…

* * *

Самото чекмедже видимо беше дълбоко около десет сантиметра, но отвътре изглеждаше по-плитко. Пет сантиметра, пресметна Габриел, може би дори по-малко. Опита се напълно да извади чекмеджето от бюрото, но някакво зацепващо езиче пречеше. Дръпна още по-силно. Същият резултат.

Погледна часовника си. Във вилата беше от четиридесет и пет минути, може би по-дълго, отколкото бе разумно. Ето че сега имаше две възможности: да си тръгне или да се довери на инстинкта си.

Изправи се, сграбчи чекмеджето с две ръце и го задърпа с всички сили. Езичето поддаде, чекмеджето падна и съдържанието му се разсипа на пода.

Габриел вдигна вече празното чекмедже и го обърна обратно. Солидно, добре сглобено, ненормално тежко. Внимателно огледа дъното му. Беше доста дебело, може би около два и половина сантиметра.

Да си тръгне или да се довери на инстинкта си?

Не виждаше никакъв приличен начин да се справи с положението, не и щом се налагаше бързо да получи отговора. Той облегна чекмеджето отстрани на бюрото и го нагласи под ъгъл. После вдигна крак и го стовари върху него с всички сили. Веднъж, два пъти, трети път, докато започнаха да хвърчат трески.

* * *

Основата на чекмеджето бе съставена не от една, а от две дървени плоскости, една върху друга. Между тях имаше голям квадратен плик, пожълтял от времето, закрепен с малко парче разнищена връв. Историята на картините? Всичко това изглеждаше като един ужасно сложен начин да бъде скрита. Габриел отмахна треските и взе плика в ръце. Пръстите му затрепераха, когато разви канапа и отвори плика.

Извади съдържанието му — снопче документи от стара копирна хартия — и го постави на бюрото. Внимателно ги прегледа, сякаш се опасяваше да не се разпаднат от докосването му. Крони… песети… ескудо… лири. Това бяха документи за банкови преводи и финансови сделки от времето на войната. Погледна датите. Първата сделка — прехвърлянето на няколко хиляди швейцарски франка в „Юниън Банк ъф Стокхолм“ — бе осъществена през февруари 1942 година. Последната — прехвърлянето на суми в „Банк ъф Лисабон“ — бе осъществена през юни 1944 година.

Той остави настрана документите. Следваше един отделен лист гладка бяла хартия, без фирмена „шапка“.

Отляво имаше списък с имена, всичките немски. Вдясно срещу тях се виждаше съответен списък с дванайсетцифрови числа. Габриел прочете първите няколко реда:

КАРЛ МАЙЕР — 551829651318

МАНФРЕД КЬОНИГ — 948628486948

ЙОЗЕФ ФРИШ — 268349874625

Той събра документите и отвори плика. Опита се да ги прибере обратно в него, но нещо на дъното му попречи. Пъхна пръсти вътре и го извади.

Две снимки.

Погледна първата: Август Ролф — млад, красив, богат — седи в някакъв ресторант. Ако се съдеше по вида на масата, беше изпито обилно количество вино. До него седеше пълен мъж с декадентски вид в цивилно облекло и с белези от дуели по бузите. Габриел не го разпозна.

Насочи вниманието си към втората снимка. Фонът представляваше тераса на алпийска вила — Ролф, изправен до парапета, се възхищаваше на величествената гледка в компанията на двама униформени мъже. Габриел разпозна и двамата.

Единият беше Хайнрих Химлер. Другият беше Адолф Хитлер.

* * *

Габриел прибра снимките и документите обратно в плика. Беше прекалено голям, за да влезе в джоба му, затова го пъхна отпред, под колана на панталона си, и го закрепи по-здраво, като вдигна ципа на коженото си яке. Погледна бюрото. Нищо не можеше да се направи с чекмеджето; беше на парчета. Избута с крак треските под бюрото и ги прикри със стола на Ролф. „Беретата“ лежеше върху търговския регистър с кожени корици на Ролф. Пусна пистолета в джоба си и се обърна да си върви.

Ориентираше се с помощта на слабата светлина от фенерчето. Отново имаше усещането, че изучава стаята сантиметър по сантиметър, този път в обратен ред. С всяко помръдване на лъча се появяваше нова информация: дъбовото писалище, креслата от осемнайсети век, кожена отоманка…

Мъж, застанал на вратата и насочил пистолет право в сърцето на Габриел.