Даниъл Силва
Английският убиец (48)

48.
Порт Навас, Корнуол

Селската къща се намираше точно над тясното заливче на прилива, ниска и стабилна и солидна като кораб, с хубава двукрила врата и прозорци с бели щори. Габриел се завърна в понеделник. Картината — холандска олтарна икона от четиринадесети век, изпратена чрез „Ишърууд — Изящни изкуства“, Сейнт Джеймс Парк, Лондон — пристигна в четвъртък. Тя лежеше като погребана в опаковъчен сандък от дебели борови дъски и две яки момчета, миришещи на обедната си бира, я пренесоха по тясното стълбище до ателието на Габриел. Той прогони дъха на бира, като отвори прозореца и пръсна малко освежител.

Без да бърза, разопакова картината. Тъй като бе много стара и крехка, тя бе сложена не в един сандък, а в два — вътрешен, който защитаваше конструкцията й, и външен, който й осигуряваше стабилна околна среда. Най-накрая махна подложката от пенопласт и покрова от защитна силиконова хартия и сложи картината на триножника си.

Представляваше централен олтарен триптих, около един метър дълга и шейсет сантиметра широка, рисунка с масло върху три свързани дъбови плоскости с вертикални дървесни жилки — почти несъмнено от балтийски дъб, предпочитаното от фламандските майстори дърво. В малък бележник записа диагнозата: много силно измятане напред на дървото, отделяне на втората и третата плоскост, изобилие от изтрити места и драскотини.

Ами ако на триножника беше поставено неговото тяло, вместо олтарната икона? Фрактура на долната челюст, пукната ябълчна кост вдясно, фрактура на лявата очна ябълка, нащърбени гръбначни прешлени, счупване на лъчевата кост на лявата ръка, причинено от жестоко кучешко ухапване, изискващо профилактично лечение с ваксина против бяс. Стотина шева за ремонт на повече от двайсет порезни рани и жестоки разкъсвания по лицето, остатъчни отоци и обезобразяване.

Искаше му се да можеше да направи за лицето си онова, което се канеше да направи за картината. Лекарите, които го бяха лекували в Тел Авив, бяха казали, че само времето ще възстанови естествената му външност. Бяха изминали три месеца, а той все още едва събираше кураж, за да погледне лицето си в огледалото. Освен това Габриел знаеше, че времето далеч не е най-верният приятел на едно петдесетгодишно лице.

* * *

През следващата седмица и половина той не правеше нищо друго, освен да чете. В своята лична колекция имаше няколко отлични книги, посветени на Роже, а и Джулиан бе достатъчно любезен да му изпрати два свои великолепни тома, и двата случайно написани на немски. Той ги разтвори на работната си маса и се покачи на висока твърда табуретка, като изви врат, подобно на мотоциклетист, и подпря с юмруци слепоочията си. От време на време вдигаше поглед и съзерцаваше картината върху триножника си или пък гледаше как по таванското прозорче се стичат дъждовни поточета. След това навеждаше поглед и продължаваше да чете.

Прочете Мартин Дейвис и Лорн Камбъл. Прочете Панофски и Хюлин, и Диекстра. И, разбира се, прочете втория том от огромното произведение на Фридландер, посветено на ранната холандска живопис. Как би могъл изобщо да реставрира картина, която имаше дори някаква далечна връзка с Роже, без преди това да се е консултирал с ерудирания Фридландер?

Докато работеше, от факс машината му с потракване излизаха изрезки от вестници — най-малко по една на ден, понякога и по две-три. Първоначално историята стана известна под името аферата „Ролф“, а след това неизбежно се превърна в Ролф-гейт. Първата статия беше поместена в „Нойе Цюрихер Цайтунг“, последваха го бернски и люцернски вестници, а след това дойде ред и на Женева. Не след дълго историята се разпространи и във Франция и Германия. Първият материал на английски се появи в Лондон, последван два дни по-късно от друг такъв в известен американски седмичник. Фактите бяха оскъдни, разказите умозрителни — добро четиво, но не точно добра журналистика. Имаше предположения, че Ролф е притежавал тайна колекция от картини, предположения, че е бил убит заради нея. Имаше и предпазливи намеци, че е замесен потайният швейцарски финансист Ото Геслер, макар че говорителят на Геслер ги отхвърли, наричайки ги злостни лъжи и клюки. Когато неговите адвокати започнаха да отправят неособено завоалирани заплахи за подвеждане под съдебна отговорност, вестниците бързо замлъкнаха.

Швейцарските леви настояваха за парламентарно запитване и проверка, както и за цялостно държавно разследване. За известно време нещата изглеждаха така, сякаш на Берн щеше да му се наложи да копае по-надълбоко. Трябваше да бъдат изречени имена! Репутации да бъдат съсипани! Но скоро скандалът отшумя от само себе си. Потулване на истината! — крещяха швейцарските леви. Позор за Швейцария! — викаха еврейските организации. Друг скандал се разрази в клоаките на Банхофщрасе. Но Алпите понесоха тежестта на главния удар на бурята. Берн и Цюрих бяха спасени.

Малко по-късно се появи един странен послепис към историята. Тялото на Герхард Петерсон, офицер с висок ранг от службите за сигурност, бе намерено в една пукнатина в Бернезее Оберланд — несъмнено беше станал жертва на злополука в планината. Но останал сам в своето ателие в Корнуол, Габриел знаеше, че смъртта на Петерсон съвсем не е случайна. Герхард Петерсон всъщност беше просто още един депозит в банката на Геслер.

* * *

Анна Ролф успя да остане настрана от развихрилия се скандал, свързан с мъртвия й баща. След триумфалното си изпълнение във Венеция тя потегли на продължително европейско турне, състоящо се от солови изпълнения и съвместни концерти с големи европейски оркестри. Критиците обявиха, че свиренето й е така блестящо и изпълнено с жар, както преди злополуката, макар някои от журналистите да хленчеха, защото отказвала да дава интервюта. Когато изникнаха нови въпроси, свързани със смъртта на баща й, тя направи изявление във вестниците, прехвърляйки всички тези въпроси към адвоката си в Цюрих. А адвокатът в Цюрих упорито отказваше да обсъжда темата, позовавайки се на правото на личен живот и водещото се разследване. И така продължи, докато интересът към тази история се изчерпа от само себе си.

* * *

Габриел вдигна глава и погледна нагоре към таванското прозорче. Досега не бе забелязал, че дъждът вече е спрял. Докато слагаше някакъв ред в ателието си, слушаше Радио Корнуол: никакви валежи до вечерта, слънчево, приемливи температури за корнуолското крайбрежие през февруари. Раната на ръката му току-що бе заздравяла, но той реши, че няколко часа във водата ще му се отразят добре.

Облече си жълта мушама, а след това отиде в кухнята да си направи няколко сандвича и да напълни един термос с кафе. След малко вече развързваше кеча и скоростно се отдалечаваше от пристана, поемайки по малкия приток Порт Навас към река Хелфорд. От северозапад духаше стабилен вятър, отблясъците на яркото слънце искряха по леките вълнички, а над Хелфордския канал се извисяваха зелени хълмове. Габриел заключи щурвала и вдигна гротмачтата и кливера. После изключи мотора и остави платноходката да се носи по вятъра.

И много скоро споменът го напусна. Знаеше, че това е временно — щеше да трае само докато затвореше очи и оставеше мозъка си да бездейства прекалено дълго време, — но за момента можеше да се съсредоточи върху платноходката, която се издигаше и спускаше под него, а не върху преживения побой и нещата, които бе видял. През някои нощи, докато лежеше в ужасното си единично легло, той се питаше как би могъл да живее с онова, което бе узнал — което Ото Геслер с такава жестокост му бе позволил да узнае. В мигове на слабост той обмисляше сам да направи изявления пред световната преса, като разкаже историята, да напише книга, но знаеше, че Геслер просто щеше да се скрие зад законите за банковата тайна. И накрая Габриел щеше да се превърне в поредния бежанец от тайния свят, пробутващ недостатъчно проучено предположение за конспирация.

Когато наближи Огъст Рок, погледна на запад, към трупащите се облаци, и нещо в тях не му хареса. Спусна се по стълбичката в кабината и включи морското си радио. Наближаваше буря — от шест до осем бала, проливен дъжд. Върна се при щурвала, направи завой и включи кърмовата мачта. Кечът веднага увеличи скорост.

Стигна до устието на река Хелфорд, но вече валеше силно. Габриел вдигна качулката на мушамата си и се зае с платната, като първо свали кърмовата мачта, а след това — кливера и гротмачтата. Включи мотора и насочи платноходката срещу течението. Ескадрила от чайки се събра над главата му, просейки храна. Габриел надроби втория си сандвич и хвърли парчетата във водата.

Мина покрай развъдника на стриди, зави покрай носа и се насочи към тихите води на заливчето. Дърветата оредяха и пред очите му изплува покривът на къщата.

Взря се и видя на кея някаква фигура с ръце в джобовете; човекът беше вдигнал яката си, за да се предпазва от дъжда. Габриел притича по стълбичката в кабината и грабна бинокъла, марка „Цайс“, окачен на една кука до камбуза. Вдигна го и го нагласи на фокус, за да види лицето на мъжа, след което веднага го свали. Не бе необходимо да предприема нищо повече, за да идентифицира образа.

* * *

Ари Шамрон седеше до малката масичка в кухнята, докато Габриел правеше кафе.

— Всъщност вече започваш да изглеждаш, както едно време.

— Винаги си бил голям лъжец.

— Накрая ще изчезнат и отоците. Спомняш ли си Барух? Какъв ужасен побой му нанесоха онези от „Хизбула“, преди да успеем да го изтеглим оттам? Само след няколко месеца отново приличаше на себе си.

— Първо на първо, Барух беше грозен.

— Вярно е. А ти беше красив някога. Е, аз бих понесъл един бой. Може дори да подобри външния ми вид.

— Сигурен съм, че веднага ще мога да намеря неколцина ентусиазирани доброволци за тази работа.

Лицето на Шамрон се скова в желязна гримаса. За миг той вече не приличаше толкова на уморен старец, а по-скоро на израилтянския боец, който преди трийсет години бе измъкнал Габриел от утробата на Художествената академия „Бетсал’ел“.

— Те ще изглеждат по-зле от теб, когато приключа с тях.

Габриел седна до масата и наля кафе за двамата:

— Успяхме ли да запазим всичко в тайна?

— На булевард „Кинг Саул“ се носеха някои слухове… слухове за необяснимо разместване на персонал и някакви странни разходи, направени във Венеция и Цюрих. По някакъв начин тези слухове стигнаха до ушите на министър-председателя.

— Той знае ли?

— Подозира и е доволен. Казва, че ако е вярно, не би искал да знае нищо.

— Ами картините?

— Поработихме тихомълком с няколко агенции за реституция на произведения на изкуството и с американското министерство на правосъдието. От шестнайсетте картини, които ти откри в банковия сейф на Ролф, девет бяха върнати на законните им собственици, включително и онази, която е принадлежала на бащата на Джулиан.

— А останалите?

— Ще останат в Националния музей на Израел, каквото беше желанието на Ролф, докато бъдат открити техните собственици. Ако не успеем да ги открием, картините ще останат в музея завинаги.

— Как е Анна?

— С нея все още сме екип. Рами още малко и съвсем ще се побърка. Разправя, че би направил всичко, за да се измъкне от нейната команда. Готов е да се запише доброволен патрул в Газа.

— Някой да е отправял заплахи?

— Досега — не.

— Още колко време тя ще е под наша защита?

— Колкото ти поискаш. Това беше твоя операция. Оставям на теб да решиш.

— Най-малко година.

— Съгласен.

Шамрон напълни отново чашата си и запали една от зловонните си турски цигари.

— Следващата седмица тя пристига в Англия, нали знаеш? В Албърт Хол. Последният концерт от нейното турне.

— Знам, Ари. И аз мога да чета вестници.

— Помоли ме да ти дам това. — Той плъзна малък плик по масата. — Билет за концерта. Помоли да отидеш зад кулисите да й кажеш здрасти.

— Точно в момента съм по средата на една реставрация.

— Себе си ли реставрираш или някоя картина?

— Картина.

— Вземи си почивка.

— Тъкмо сега не мога да отделя достатъчно време, за да замина за Лондон.

— Уелският принц ще намери време, за да присъства на концерта, но ти си прекалено зает.

— Да.

— Никога няма да разбера защо позволяваш такива прекрасни и талантливи жени да се изплъзват между пръстите ти.

— Кой ти е казал, че ще позволя това да се случи?

— Да не би да смяташ, че тя ще те чака вечно?

— Не. Само докато се разнесат отоците.

Шамрон пренебрежително махна с ръка:

— Използваш лицето си като удобен претекст да не се видиш с нея. Но аз знам истинската причина. Животът е за живите, Габриел, а този приятен малък затвор, който си си направил тук, не е животът. Крайно време е да престанеш да се обвиняваш за онова, което се случи във Виена. Ако трябва да обвиняваш някого, обвинявай мен.

— Няма да замина за Лондон с тази външност.

— Ако не смяташ да заминаваш за Лондон, тогава ще ми позволиш ли да ти направя едно друго предложение?

Габриел въздъхна тежко и с раздразнение. Вече беше изгубил желание да му се противопоставя.

— Слушам те — каза той.