Даниъл Силва
Английският убиец (4)

3.
Цюрих

Управлението на цюрихската градска полиция се намираше само на няколкостотин метра от спирката на метрото на Цойгхаусщрасе, тикнато между тъмносивата река Сил и обширната разпределителна гара. Габриел бе отведен през настлания с плочи вътрешен двор в пристройката от стъкло и алуминий, където се помещаваше отдел „Убийства“. Там го вкараха в стая за разпити без прозорци, снабдена с маса от бяло дърво и трио неподхождащи си столове. Отнеха му багажа заедно с боите, четките и разтворителите. А също така и портфейла, паспорта и мобилния му телефон. Взеха дори часовника му. Предположи, че те се надяват да се разстрои и обърка. Той беше сигурен, че знае за техниките на провеждане на разпит много повече от цюрихската полиция.

Вече го бяха разпитвали три пъти — трима различни офицери: веднъж накратко на гарата, преди да го арестуват, и още два пъти в същата тази стая. Съдейки по облеклото и възрастта, разпитващите го бяха от все по-висок ранг.

Вратата се отвори и един полицай влезе в стаята. Носеше сако от туид, но нямаше вратовръзка. Представи се като старшина Баер. Седна срещу Габриел, сложи една папка на масата и втренчи поглед в нея, сякаш беше шахматна дъска и той обмисляше следващия си ход.

— Кажете ми името си — изломоти на английски.

— Не се е променило, откакто за последен път ме попитахте за него.

— Кажете ми името си.

— Казвам се Марио Делвекио.

— Къде живеете?

— Порт Навас. Корнуол.

— В Англия?

— Да.

— Значи сте италианец, но живеете в Англия?

— Последния път, когато проверих, това не се считаше за престъпление.

— Не съм твърдял, че е престъпление, но все пак е интересно. С какво се занимавате в Порт Навас, Англия?

— Вече казах на първите трима полицаи, които ме разпитваха.

— Да, знам.

— Аз съм художник-реставратор.

— Защо сте дошли в Цюрих?

— Наеха ме да почистя една картина.

— Във вилата на Цюрихберг?

— Да.

— Кой ви нае да почистите картината? Да почистите? Тази дума ли използвахте? Странна дума: почистване. Човек се сеща за чистене на подове, коли или дрехи. Но не и на картини. Тази дума ли се използва обикновено във вашия бранш?

— Да — каза Габриел и полицейският инспектор изглеждаше разочарован от лаконичния отговор.

— Кой ви нае?

— Не зная.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не ми обясниха точно кой ме наема. Всичко беше организирано от моя адвокат в Цюрих и от един търговец на картини в Лондон.

— О, да… Джулиъс Ишърууд.

— Джулиан.

С типично немското уважение към бумащината детективът много старателно и демонстративно зачеркна сгрешената дума и внимателно нанесе поправката. Свърши и вдигна ликуващ поглед, сякаш очакваше аплодисменти:

— Продължете.

— Просто ми казаха да отида във вилата. Някой трябваше да ме посрещне и да ме въведе вътре.

— Кой трябваше да ви посрещне?

— Не ми казаха точно.

Факсът, изпратен от Ишърууд, бе сложен в папката. Детективът си сложи чифт очила с полукръгли стъкла и вдигна факса към светлината. Устните му се движеха, докато го четеше.

— Кога пристигнахте в Цюрих?

— Имате контролния отрязък от билета ми. Знаете, че съм пристигнал тази сутрин.

Детективът се намръщи, подчертавайки по този начин, че не му харесва разни заподозрени да му казват какво знае и какво не знае.

— След като пристигнахте, къде отидохте?

— Направо във вилата.

— Първо не се ли регистрирахте в хотела?

— Не, все още не знаех къде ще отседна.

— И къде възнамерявахте да отседнете?

— Както можете да се уверите от бележката, която беше оставена за мен във вилата, беше уредено да отседна в гранд хотел „Долдър“.

Баер подмина тази привидно погрешна стъпка и продължи:

— Как стигнахте от Централна гара до вилата?

— С такси.

— Колко платихте?

— Около петнайсет франка.

— В колко часа пристигнахте във вилата?

— В девет и две минути.

— Защо сте толкова точен?

— Погледнете факса на Джулиан Ишърууд. Беше ми казано да пристигна точно в девет часа. Обикновено не закъснявам за срещи, старшина Баер.

Детективът се усмихна възхитено. Той самият беше точен човек и оценяваше точността и вниманието към детайлите у другите, дори когато ги подозираше в извършване на убийство.

— И какво стана, когато пристигнахте пред вилата?

— Използвах алармения телефон, но никой не ми отговори. Затова се обадих на мистър Ишърууд в Лондон. Той ми каза, че на човека, който трябваше да ме посрещне, внезапно му се е наложило да замине извън града.

— Така ли се изрази? Извън града?

— Нещо такова.

— А кой е дал кодовете на мистър Ишърууд?

— Не знам. Сигурно адвокатът на онзи човек.

— Записахте ли ги?

— Не.

— Защо не?

— Не беше необходимо.

— Защо?

— Защото ги запаметих.

— Наистина ли? Трябва да имате много добра памет, синьор Делвекио.

* * *

Детективът излезе от стаята за петнайсет минути. Когато се върна, донесе чаша кафе за себе си, но не и за Габриел. Седна и продължи разпита оттам, докъдето бяха стигнали.

— Тези обстоятелства ми се виждат малко особени, синьор Делвекио. Нещо обичайно ли е да не ви казват името на художника, докато не пристигнете за реставрацията?

— Не, не е обичайно. Всъщност е странно.

— Наистина. — Той се облегна назад и скръсти ръце, сякаш това твърдение бе равносилно на подписано самопризнание. — Нещо обичайно ли е също така да не ви казват името на собственика на картината, която ще реставрирате?

— Случвало се е.

— Ролф. — Той погледна Габриел, за да разбере дали това име ще предизвика някаква реакция у него, но нямаше такава. — Притежателят на картината се казва Август Ролф. Това е човекът, когото сте убили във вилата.

— Никого не съм убивал и вие го знаете. Той е бил убит дълго преди да пристигна в Цюрих. Аз все още съм бил във влака, когато са го убили. Сто души могат да свидетелстват, че съм бил във влака.

Детективът дори не трепна пред доводите на Габриел. Той отпи от кафето си и рече кротко:

— Разкажете ми какво се случи, след като влязохте във вилата.

Габриел описа поредицата от събития с монотонен глас: тъмното преддверие, търсенето на ключа за лампата, неподписаното писмо в купата на масата, странната миризма във всекидневната, откриването на трупа.

— Видяхте ли картината?

— Да.

— Преди да видите трупа или след това?

— След това.

— И колко дълго я гледахте?

— Не знам. Около минута или нещо такова.

— Току-що сте открили труп, но оставяте всичко и отивате да гледате една картина. — Детективът като че ли не знаеше как точно да тълкува този факт. — Разкажете ми за този художник… — Сведе поглед към бележките си: — Рафаел. Опасявам се, че не разбирам много от изкуство.

Габриел разбра, че той лъже, но реши да продължи играта. През следващите петнайсет минути изнесе подробна лекция, посветена на живота и творчеството на Рафаел: на подготовката му и на повлиялите му творци, на модерната му техника, на непреходността на главните му произведения. Когато свърши, полицаят се взираше в остатъците от кафето си и изглеждаше напълно съкрушен.

— Искате ли да продължа?

— Не, благодаря. Много ми помогнахте. Ако вие не сте убили Август Ролф, защо тогава напуснахте вилата, без да се обадите на полицията? Защо се опитахте да избягате от Цюрих?

— Знаех, че обстоятелствата изглеждат много подозрителни и изпаднах в паника.

Детективът го огледа скептично, сякаш не му се вярваше много Марио Делвекио да е човек, който се поддава на паника.

— Как стигнахте от Цюрихберг до Централна гара?

— Взех трамвая.

Баер внимателно огледа конфискуваните вещи на Габриел.

— Сред вещите ви не открих трамваен билет. Навярно сте си купили билет, преди да се качите в трамвая?

Габриел поклати глава: беше виновен, както го подозираха. Веждите на Баер подскочиха нагоре. Представата, че Габриел се е качил в трамвая без билет, му се виждаше по-ужасяваща от възможността да е застрелял стареца в главата.

— Това е много сериозно нарушение, синьор Делвекио! Опасявам се, че ще трябва да ви наложим глоба от петдесет франка!

— Много съжалявам.

— По-рано идвали ли сте в Цюрих?

— Не, никога.

— Тогава откъде знаехте с кой трамвай да отидете до Централна гара?

— Щастливо предположение навярно. Трамваят пътуваше в правилната посока и затова се качих в него.

— Кажете ми още нещо, синьор Делвекио. Направихте ли някакви покупки, докато бяхте в Цюрих?

— Покупки ли?

— Купихте ли си нещо? Пазарувахте ли?

— Купих си чифт обувки.

— Защо?

— Защото докато чаках да вляза във вилата, обувките ми прогизнаха от дъжда.

— Вие сте изпаднали в паника. Страхували сте се да отидете в полицията, отчаяно сте бързали да се измъкнете от Цюрих, но сте намерили време да си купите нови обувки, защото краката ви са били мокри, така ли?

— Да.

Баер се облегна назад в стола си и почука на вратата. Тя се отвори и една ръка му подаде торбичка за веществени доказателства, в която бяха сложени обувките на Габриел.

— Намерихме ги в една тоалетна на Централна гара, заровени на дъното на кофа за смет. Подозирам, че са ваши. Също така подозирам, че следите по тях ще съвпаднат с кървавите следи, които намерихме във вестибюла и на алеята пред вилата.

— Вече ви казах, че съм бил там. Следите от стъпки, ако наистина са направени с тези обувки, не доказват нищо.

— Обувките са доста хубави, за да ги изхвърлите просто така в тоалетната на някаква гара. И не ми изглеждат чак толкова мокри. — Той вдигна поглед към Габриел и леко се усмихна. — Обаче съм чувал, че хората, които лесно се поддават на паника, обикновено имат чувствителни крака.

* * *

Изминаха три часа, преди Баер да се появи отново в стаята. За първи път не идваше сам. Беше съвсем ясно за Габриел, че новият е представител на по-висша институция. Беше също така ясно, че не е обикновен детектив от отдел „Убийства“ на цюрихската полиция. Личеше си по някои дребни жестове на Баер, който сякаш му се подчиняваше физически: начинът, по който тракна с токове, подобно на оберкелнер, когато настани новопристигналия до масата и незабележимо се оттегли на заден план.

Онзи се назова Петерсон. Не спомена собственото си име, не предложи никаква информация за професията си. Беше облечен с идеално изгладен тъмносив костюм и носеше банкерска вратовръзка. Почти напълно побелялата му коса бе късо подстригана. Скръстените му на масата ръце бяха ръце на пианист. На лявата си китка носеше масивен сребърен часовник, швейцарски, разбира се, с тъмносин циферблат — машинка, която можеше да издържи налягането на голяма дълбочина. За миг спря върху Габриел безизразния си, преценяващ поглед. Притежаваше естествената надменност на човек, който знае тайни и съхранява папки.

— Кодовете на алармената система. — Също като Баер, и той говореше на Габриел на английски почти без следа от акцент. — Къде ги записахте?

— Не съм ги записвал. Както вече казах на старшина Баер…

— Знам какво сте казали на старшина Баер. — Погледът му изведнъж се оживи. — Сега аз ви питам. Къде ги записахте?

— Господин Ишърууд ми продиктува секретните кодове по телефона от Лондон и аз ги използвах, за да отворя секретната врата и входната врата на вилата.

— И вие запаметихте тези числа?

— Да.

— Кажете ми ги сега.

Габриел спокойно издекламира числата. Петерсон погледна Баер и той му кимна.

— Имате отлична памет, синьор Делвекио.

Беше преминал от английски на немски. Габриел го погледна безизразно, сякаш нищо не разбираше. Той отново заговори на английски:

— Не говорите ли немски, синьор Делвекио?

— Не.

— Според шофьора на таксито, онзи, който ви е закарал от Банхофщрасе до вилата на Цюрихберг, вие говорите много добре немски.

— Да произнесеш няколко думи на немски и да говориш немски език са две различни неща.

— Шофьорът ни съобщи, че сте му казали адреса бързо и гладко със силен берлински акцент. Обяснете ми нещо, синьор Делвекио. Как така говорите немски с берлински акцент?

— Казах ви вече… не говоря немски. Знам няколко немски думи. Прекарах няколко седмици в Берлин, където реставрирах една картина. Предполагам, че там съм придобил този акцент.

— Преди колко време беше това?

— Преди около четири години.

— Около четири години?

— Да.

— Коя картина реставрирахте?

— Извинете?

— Картината, която реставрирахте в Берлин. От кой художник беше? Как се казваше художникът й?

— Опасявам се, че тази информация е поверителна.

— На този етап вече нищо не е поверително, синьор Делвекио. Бих искал да ми кажете коя е картината и как се казва художникът й.

— Беше от Караваджо, частна собственост. Съжалявам, но не мога да издам името на собственика.

Петерсон протегна ръка към Баер, без да го поглежда. Баер отвори своята папка и му подаде един-единствен лист. Той тъжно прегледа написаното на него, сякаш на пациента не му оставаше много да живее.

— Проверихме името ви в компютърната база данни, за да видим дали случайно не са ви били издадени някакви по-важни заповеди за арест в Швейцария. С удоволствие ви съобщавам, че не открихме нищо… дори нямате наложени глоби за пътнотранспортни нарушения. Помолихме нашите задгранични приятели в Италия да направят същото. И пак не бе открито нищо срещу вас. Но нашите италиански приятели ни казаха нещо по-интересно. Както изглежда, Марио Делвекио, роден на 23 септември 1951 година, е починал в Торино преди двайсет и три години от рак на лимфните възли. — Той вдигна поглед от листа и се вторачи в Габриел. — Според вас доколко е вероятно да съществуват двама мъже с едно и също име и с една и съща рождена дата?

— Откъде да знам?

— Според мен изобщо не е вероятно. Смятам, че има само един Марио Делвекио и че вие сте откраднали неговата самоличност, за да се сдобиете с италиански паспорт. Не вярвам, че се казвате Марио Делвекио. Всъщност сигурен съм, че името ви е съвсем друго. Сигурен съм, че се казвате Габриел Алон и че работите за Израелските секретни служби. — За първи път Петерсон се усмихна — неприятна усмивка, устата му по-скоро приличаше на дупка в парче хартия. След това продължи: — Преди двайсет и пет години вие сте убили палестински драматург, живеещ в Цюрих, на име Али Абдел Хамиди. Един час след убийството сте се измъкнали от страната и вероятно преди полунощ вече сте си били у дома си, в леглото в Тел Авив. Опасявам се, че този път няма да ходите никъде.