Даниъл Силва
Английският убиец (3)

2.
Витория, Испания

Шестстотин мили на запад, в баския град Витория, сред прохладните сенки на Пласа де Еспаня, Англичанина пиеше кафе, седнал в едно кафене под изящна колонада. Макар да беше в неведение за събитията, случили се в Цюрих, те много скоро щяха да променят хода на неговия добре подреден живот. За момента той бе съсредоточил вниманието си върху входа на банката, намираща се на отсрещната страна на площада.

Поръча си още едно cafe con leche^[1] и запали цигара. Носеше шапка с периферия и слънчеви очила. В косата му вече проличаваха забележимите сребристи отсенки на преждевременното посивяване. Пясъчносивият му поплинен костюм бе в тон с архитектурата на Витория и това му позволяваше да бъде незабележим, подобно на хамелеон. Изглеждаше погълнат от утринните издания на „Ел Паис“ и „Ел Мундо“. Но не беше.

Върху бледожълтата каменна зидария един автор на графити бе надраскал следното предупреждение:

Пазете се, туристи! Вече не сте в Испания. Тук сте в Баския!

Англичанина не се притесняваше ни най-малко. Ако поради някаква причина сепаратистите го бяха набелязали, той бе сигурен, че ще може сам да се погрижи за себе си.

Погледът му се закова върху входа на банката. След няколко минути един банков касиер на име Фелипе Навара щеше да излезе за обедната си почивка. Колегите му вярваха, че си отива у дома за обяд и за следобедната сиеста с жена си. Жена му вярваше, че се среща тайно със своите баски политически съмишленици. Но всъщност Фелипе Навара отиваше в един жилищен блок в стария град, точно до Пласа де ла Вирген Бланка, където щеше да прекара следобеда с любовницата си — красиво чернокосо момиче на име Амайа. Англичанина знаеше това, защото вече почти седмица бе наблюдавал Навара.

В един и петнайсет Навара излезе от банката и се запъти към стария град. Англичанина остави на масата шепа песети, достатъчни, за да плати сметката си и да остави щедър бакшиш на сервитьора, и бавно тръгна след него. Когато навлязоха в една гъмжаща от хора търговска улица, той остана на безопасно разстояние зад него. Нямаше защо да се приближава прекалено много. Знаеше къде отива набелязаната жертва.

Фелипе Навара не бе обикновен банков касиер. Той беше действащ агент на организацията „Еускади Та Ас-катасуна“ (Родина и свобода за баските), по-известна под името ЕТА. Според лексикона на ЕТА Навара беше спящ командос. Той водеше нормален живот, имаше нормална работа и получаваше заповеди от неизвестен командир. Преди година му бе наредено да убие млад офицер от Националната гвардия. За нещастие на Навара, бащата на офицера бе преуспяващ винопроизводител, човек, притежаващ предостатъчно пари, за да финансира едно обширно и щателно издирване на убиеца на сина си. Част от тези пари днес се намираха в швейцарската банкова сметка на Англичанина.

Сред европейските експерти в областта на терористичната дейност ЕТА се славеше с обучение и дисциплина, конкуриращи Ирландската републиканска армия — групировка, с която Англичанина си бе имал работа в миналото. Но според досегашните наблюдения на Англичанина, Фелипе Навара, изглежда, бе един доста фриволен агент. Вървеше право към апартамента на момичето, без да взема каквито и да било мерки за безопасност или да се предпазва от наблюдение. Беше истинско чудо, че е успял да убие онзи офицер от Националната гвардия и да се измъкне. Англичанина смяташе, че вероятно ще направи услуга на ЕТА, като елиминира един толкова некомпетентен агент.

Навара влезе в един жилищен блок. Англичанина прекоси улицата и се настани в една сладкарница, където изяде две пасти и изпи още едно cafe con leche. Не обичаше да работи на празен стомах. Погледна часовника си. Навара бе вътре от двайсет минути — предостатъчно време за прелюдията към сексуалния акт.

Докато прекосяваше тихата улица, му хрумна нещо забавно. Ако сега позвънеше на съпругата на Навара — червенокоса жена с пламенен баски темперамент, тя вероятно щеше да свърши работата вместо него. Но строго погледнато, това щеше да представлява нарушение на договора. Освен това той искаше сам да го извърши. Англичанина харесваше работата си.

Влезе в прохладното и сумрачно фоайе на сградата. Точно пред него бе входът към сенчест вътрешен двор. Вдясно имаше цяла редица от пощенски кутии. Той бързо се изкачи на четвъртия етаж и стигна до вратата на апартамента на момичето.

Работеше телевизор; даваха някаква глупава телевизионна игра по „Антена 3“. Това заглуши минималния шум от отварянето на ключалката с шперц. Англичанина влезе в апартамента, затвори вратата и отново я заключи. След това тихо се вмъкна в спалнята.

Навара седеше на ръба на леглото. Жената бе коленичила на пода и главата й се движеше ритмично между краката му. Навара бе вплел пръсти в косата й, очите му бяха затворени и не усети влизането на още един човек в стаята. Англичанина се зачуди защо ли правят любов под звуците на телевизионно шоу. Всеки си има свой начин, помисли си той.

Прекоси мигом стаята с три големи скока, заглушени от звука на телевизора. Ножът се плъзна от ножницата, закрепена под десния му лакът, и падна в дланта му. Това бе войнишко оръжие, с масивно назъбено острие и дебела дръжка, обвита с кожа. Той го държеше така, както го бяха обучавали в щаба на стария му полк сред брулената от ветровете пустош някъде в централните графства на Англия.

Когато пробождате някого с нож, естественото ви желание е да го направите изотзад, така че убиецът и жертвата да не застанат лице в лице, но Англичанина бе обучен да убива в упор. В този случай елементът на изненада се губеше, но Англичанина беше човек на навиците и вярваше, че трябва да върши всичко според инструкциите.

Направи още няколко крачки напред и застана зад момичето. Косата й бе разпиляна върху издължения, стесняващ се надолу гръб. Погледът му проследи линията на гръбнака до тънката талия, до заоблените бедра на зряла жена и закръгления задник.

Навара отвори очи. С безумен жест се опита да отстрани момичето. Убиецът го направи вместо него, като я сграбчи за косата и я блъсна към другия край на стаята, така че тя се плъзна по гръб върху дървения под и прекатури една лампа на стойка.

Без да откъсва поглед от натрапника, Навара посегна назад към смачканите чаршафи и ръката му треперливо заопипва купчината усукани дрехи. Значи имаше оръжие. Англичанина пристъпи напред, сграбчи гърлото на баска с лявата си ръка и стисна ларинкса му до счупване. След това блъсна мъжа на леглото и се хвърли върху него, притискайки корема му с коляно. Навара се гърчеше, борейки се за глътка въздух, а на лицето му бяха изписани едновременно паника и пълно примирение.

Англичанина заби ножа в меката плът под ребрата на баска и натисна нагоре към сърцето. Очите на онзи изскочиха, тялото му се изпъна и след това се отпусна. Кръв бликна по острието на ножа.

Англичанина измъкна ножа от гърдите на мъртвеца и се изправи. Момичето скочи на крака. После пристъпи напред и силно го зашлеви през лицето.

— За кого се мислиш, по дяволите?

Англичанина не знаеше какво да мисли за тази жена. Тя току-що го бе видяла как убива с нож любовника й, но се държеше така, сякаш бе изкалял чистия й под.

Удари го повторно.

— Аз работя за Арагон, идиот такъв! От месец се срещам с Навара. Тъкмо се канехме да го арестуваме и да приберем останалата част от бойната им група. Кой те изпрати тук? Не е бил Арагон. Той щеше да ми каже. — Тя стоеше пред него в очакване на отговора му и видимо не се срамуваше от голотата си.

— Аз работя за Кастильо — произнесе той спокойно и гладко на испански.

Не познаваше никакъв Кастильо — това просто бе първото име, което му хрумна в момента. Къде ли го беше видял? В сладкарницата? Да, точно там. В сладкарницата от другата страна на улицата.

Тя попита:

— Кой е Кастильо?

— Човекът, за когото работя.

— А Кастильо за Арагон ли работи?

— Откъде да знам? Защо не се обадиш на Арагон? Той пък ще се обади на Кастильо и ще изясним тази бъркотия.

— Чудесно!

— Използвай ей онзи телефон.

— Ще го направя, проклет идиот такъв!

— Само че го направи по-кротко, преди да е станало ясно на всички в сградата, че току-що сме убили човек.

Тя скръсти ръце върху голите си гърди, сякаш едва сега осъзнавайки, че е гола:

— Как се казваш?

— Няма да ти кажа името си.

— Защо не?

— Откъде да знам, че наистина работиш за Арагон? Може би работиш с ей този твой любовник. Може да си член на бойната група. Може да повикаш неговите приятели, за да дойдат да ме убият.

Той вдигна окървавения нож и прокара палец по острието му. Момичето се намръщи.

— Дори не се опитвай! Проклет идиот!

— Хайде, свържи се с Арагон. Тогава ще ти кажа името си.

— Ще си имаш големи неприятности.

— Просто се свържи с Арагон и аз ще му обясня всичко.

Тя седна на ръба на леглото, грабна слушалката и припряно набра номера. Англичанина пристъпи напред и натисна вилката, за да прекъсне връзката.

— Какво си мислиш, че правиш? Как се казваш?

С рязко движение убиецът прокара острието по гърлото й. Отстъпи назад, за да избегне първоначалното избликване на кръвта подобно на гейзер; след това коленичи пред момичето и започна да наблюдава как животът угасва в очите й. Когато тя се отпусна назад, той се наведе над ухото й и прошепна името си.

* * *

През останалата част от деня Англичанина караше колата си: по магистралата от Витория до Барселона, после по крайбрежното шосе от Барселона през границата до Марсилия. Късно същата вечер се качи на пасажерския ферибот за нощния рейс до Корсика.

Беше облечен като типичен корсиканец: широк памучен панталон, прашни кожени сандали, дебел пуловер за есенния студ. Тъмнокестенявата му коса бе подстригана късо. Поплиненият костюм и шапката с периферия, които бе носил във Витория, сега лежаха в една кофа за смет до крайпътно кафене в Бордо. Той хвърли сребристата перука през прозореца на колата в една планинска клисура. Самата кола, регистрирана временно на името на Дейвид Манделсън — една от множеството му фалшиви самоличности, — бе върната в агенцията за коли под наем в града.

Той влезе в каютата си под палубата. Беше самостоятелна, със собствен душ и тоалетна. Остави коженото си куфарче на койката и излезе на пасажерската палуба. Фериботът беше почти празен, само неколцина души бяха насядали в бара, за да хапнат и да пийнат по нещо. Той беше уморен след дългото шофиране, но строгото чувство за дисциплина не му позволяваше да легне да спи, преди да е огледал лицата на пътниците.

Обиколи палубата, не забеляза нищо обезпокоително и след това влезе в бара, където си поръча половин литър червено вино и поведе разговор с един корсиканец на име Матео. Също като Англичанина, Матео живееше в северозападната чест на острова, но през две долини, в сянката на Монте де Оро. От двайсет години не бе стъпвал в долината на Англичанина. Такъв бе ритъмът на живота на острова.

Разговорът се насочи към пожара, който бе съсипал долината на Англичанина през изминалия сух сезон.

— Откриха ли подпалвача изобщо? — попита Матео, като се черпеше с виното на Англичанина. А когато Англичанина му каза, че властите подозирали сепаратистите от „Корсиканският фронт“, корсиканецът запали цигара и издуха дима към тавана. — Луди-млади! — изръмжа той, а Англичанина едва-едва кимна одобрително.

Един час по-късно той пожела лека нощ на Матео и се върна в каютата си. В куфарчето си носеше малко радио. Послуша среднощната новинарска емисия на една марсилска радиостанция. След кратките местни новини следваше обзор на световните новини. На Западния бряг палестински и израелски сили бяха воювали още един ден. В Испания двама членове на баската сепаратистка организация ЕТА бяха убити във Витория. А в Швейцария известен банкер на име Август Ролф бил намерен убит в дома си в елитен квартал на Цюрих. Неидентифициран мъж бил арестуван.

Англичанина изключи радиото, затвори очи и веднага заспа.