Даниъл Силва
Английският убиец (17)

16.
Париж

Също като Габриел Алон, Англичанина пристигна в Париж през Лазурния бряг, след като през нощта бе пътувал от Корсика до континента с ферибота Калви — Ница. По стечение на обстоятелствата той също нае кола в Ница — не на летището, а на булевард „Виктор Юго“, на няколко преки от морския бряг. Колата беше форд фиеста и силно занасяше надясно, тъй че пътуването се оказа по-опасно, отколкото му се искаше.

На един час път до Париж той спря до едно крайпътно кафене и бензиностанция и влезе в мъжката тоалетна. Там се преоблече, като смени памучния си панталон и вълнения пуловер с изискан черен костюм. С помощта на сценичен грим превърна рижата си коса в платиненоруса и си сложи очила с розови стъкла. Когато приключи, дори самият той не можа да се познае в огледалото. От чантата си извади канадски паспорт и погледна снимката: Клод Деверо, две години до изтичане на срока. Пъхна паспорта във вътрешния джоб на сакото си и отиде при колата.

Когато стигна до покрайнините на града, беше късен следобед, небето бе надвиснало ниско, вяло припръскваше дъжд. Той отиде до Пети арондисман, където си запази стая в малък хотел на улица „Сен Жак“. Ранната привечер прекара в стаята си, подремна, след това слезе във фоайето, остави ключа от стаята си на администратора и взе купчина туристически карти и брошури. Усмихна се глупаво на администратора: За първи път съм в Париж.

Навън валеше силен дъжд. Англичанина хвърли картите и брошурите в най-близката кофа за смет и по мокрите улици на Седми арондисман стигна до брега на Сена. В девет часа вече се бе подслонил под един капещ чинар на Ке д’Орлеан в очакване на Паскал Дебре.

Един шлеп премина бавно покрай него, топла светлина грееше в кормилното отделение и каютата. Малко по-надолу, на пристана, трима мъже пиеха вино от една бутилка и се занимаваха с нощен риболов на светлината на улична лампа. Той повдигна ръкава на сакото си и погледна светещия циферблат на часовника си. Няколко минути след полунощ. Къде, по дяволите, беше Дебре? Дъждът се засили, заплющя по каменния пристан. Той попипа косата си. Платиненорусият й цвят започваше да се разтича.

Пет минути по-късно по пристана отекнаха стъпки. Той се обърна и видя мъж, който идваше към него: панталон от полиестер, евтини боти, късо кожено яке, лъснало от дъжда. Онзи дойде при Англичанина под дървото и му подаде ръка. Липсваха двата последни пръста.

— По дяволите, избрал си отвратително място за среща в такава нощ, Паскал. Защо се забави толкова много, дявол те взел?

— Не съм избрал това място заради гледката, драги. — Говореше на местния диалект с южняшки акцент. С трите си останали пръста той посочи тримата мъже, които пиеха вино по-надолу на кея. — Виждаш ли тези момчета? Те работят за мен. Ами шлепа, дето мина оттук преди малко? И той работи за мен. Искахме да сме сигурни, че не те следят. — Дебре пъхна ръце в джобовете си.

Англичанина го огледа от горе до долу.

— Къде е пакетът?

— В склада.

— Трябваше да го донесеш тук.

— Парижката полиция цяла нощ прави внезапни проверки. Заради някаква бомбена заплаха. Една от арабските групи. Алжирска май. Беше опасно да го нося със себе си.

Англичанина не бе забелязал никакви внезапни проверки.

— Ако наистина има внезапни проверки, как тогава ще занеса пакета обратно в града?

— Това си е твой проблем, драги.

— Къде е складът?

— На доковете, няколко мили надолу по реката. — Той леко наклони глава по посока на Латинския квартал. — Имам кола.

Англичанина не харесваше промените в плана, но нямаше избор. Той кимна утвърдително и последва Дебре нагоре по каменните стъпала, а после през Пон Сен Луи. Над тях грееше осветената от прожектори „Нотр Дам“. Дебре погледна косата на Англичанина и сви устни с характерното галско неодобрение.

— Изглеждаш абсурдно, но трябва да кажа, че има ефект. Едва те познах.

— Това е целта.

— И дрехите ти си ги бива. Много са модни. Трябва да внимаваш къде ходиш с това облекло. Момчетата може да те сбъркат с някого друг.

— Къде е проклетата кола?

— Имай търпение, драги.

Колата бе паркирана на Ке дьо Монтебльо, с включен мотор. Зад волана седеше едър мъж и пушеше цигара.

— Седни отпред — каза Дебре. — Там ще ти е по-удобно.

— Всъщност предпочитам задната седалка и ако отново ме поканиш да седна отпред, ще реша, че искаш да ме вкараш в капан. Сигурен съм, Паскал, че последното нещо, което искаш, е да се почувствам хванат в капан.

— Както кажеш. Седни отзад, ако искаш. Просто се опитвах да бъда любезен. Велики боже!

* * *

Пътуваха двайсет минути, чистачките на колата усилено работеха, отоплението бръмчеше. Светлините от центъра на Париж избледняха и много скоро колата навлезе в мрачен индустриален район, озарен от жълтата светлина на натриеви лампи. По радиото свиреше американска музика и Дебре припяваше. Англичанина имаше главоболие. Той свали прозореца от своята страна и влажният студен въздух охлади бузата му.

Искаше му се Дебре да млъкне. Англичанина знаеше всичко за Паскал Дебре. Той беше мъж, който не бе успял да живее според собствените си очаквания за себе си. Беше искал да стане наемен убиец като Англичанина, но бе оплескал важна акция срещу член на конкурентна криминална групировка. Грешката му костваше два пръста и сериозно навреди на кариерата му. Беше изпратен в изгнание в изнудваческия периметър на бизнеса, където стана известен с грубите си, но ефективни методи: Дай ни пари или ще изпепелим бизнеса ти. Ако се опиташ да намесиш полицията, ще изнасилим дъщеря ти, а после ще я направим на парченца.

Минаха през порта в желязна ограда, а след това влязоха в опушената тухлена сграда на един склад. Въздухът бе натежал от влажния мирис на реката и вонеше на моторно масло. Дебре влезе пръв в малък офис и светна лампата. След миг се появи, като носеше със здравата си ръка голяма пътна чанта. Пусна чантата върху капака на колата и щракна ключалките.

— Има много просто устройство — рече той, като показваше с обезобразената си ръка. — Това е таймерът. Можеш да го нагласиш на една минута, един час, една седмица. Както искаш. Това е детонаторът, това е малък експлозив. В тези метални кутии е горивото. Произходът на чантата не може да бъде проследен. Дори да се случи да оцелее след пожара — което е почти невъзможно, — в нея няма нищо, което би могло да насочи полицията към теб или към нас.

Дебре затвори капака. Англичанина извади плик, пълен с франкове, и го пусна върху капака на колата до чантата. Посегна да вземе куфара, но Дебре сложи трипръстата си ръка на рамото му:

— Опасявам се, че цената вече е по-висока, драги.

— Защо?

— Отдай го на непредсказуемо колебание на пазарните цени.

Дебре извади пистолет и го насочи към гърдите на Англичанина. Шофьорът зае позиция зад него. Англичанина забеляза, че и той е извадил оръжието си.

Дебре се усмихна:

— Нали знаеш как стават тези неща, драги?

— Не, всъщност не знам. Защо не ми обясниш?

— След като говорихме, започнах да размишлявам.

— Това ще да е било ново изживяване за теб.

— Затваряй си проклетата уста!

— Извинявай, че те прекъснах, Паскал. Моля, продължавай.

— Зададох си един прост въпрос. Защо ли на човек като моя приятел ще му трябва такова устройство? Той винаги убива с нож. Понякога използва и пистолет, но обикновено си служи с нож. Тогава се сетих за отговора. Трябва му такова устройство, защото работодателите му са го поискали. Казах си, че ако вдигна цената, за него това няма да има значение, защото той просто ще прехвърли разходите на своя работодател.

— Колко искаш?

— Двеста.

— Бяхме се разбрали за сто.

— Цената се промени.

— И ако откажа?

— Ще трябва да си получиш пакета от друго място. Ако го направиш, аз мога да се изкуша да се обадя на един от нашите приятели от полицията, един от онези, които снабдяваме с проститутки и вино. Мога да кажа на този приятел, че работиш в града.

— Добре, ще платя новата цена, но след като използвам това устройство, ще направя едно анонимно обаждане до парижката полиция и ще им съобщя кой ми го е дал. Благодарение на твоята глупост дори ще мога да им кажа откъде съм го взел. Те ще нахълтат внезапно тук, ще те арестуват, а твоите работодатели ще те лишат и от останалите ти пръсти.

Дебре изглеждаше нервен, очите му се разшириха, облизваше устни, а пистолетът потрепваше в лявата му ръка. Беше свикнал хората да реагират със страх на заплахите му. Рядко си имаше работа с такива като Англичанина.

— Добре, ти печелиш — каза Дебре. — Връщаме се на първоначалната цена. Сто хиляди франка. Вземи проклетото нещо и се махай!

Англичанина реши да го притисне още малко:

— А как ще се прибера в Париж?

— Това си е твой проблем.

— Пътят дотам е дълъг. Таксито ще ми излезе скъпо. — Пресегна се и взе плика. — Вероятно около сто хиляди франка.

— По дяволите, какво си мислиш, че правиш?

— Вземам устройството и парите си. Ако се опиташ да ме спреш, ще кажа на полицаите за твоя склад и този път шефът ти няма да се ограничи само с обезобразяване на ръката ти.

Дебре вдигна пистолета си. Англичанина бе оставил играта да продължи достатъчно дълго. Време беше да сложи край. Обучението си каза думата. Светкавично сграбчи ръката на Дебре и той се оказа неподготвен за такъв ход. Англичанина яростно изви ръката му и я счупи на няколко места. Дебре изкрещя от болка, а пистолетът му изтрака на пода.

Партньорът на Дебре беше на ход. Англичанина прецени, че той няма да стреля, тъй като Дебре е много близко, при което му оставаше само една възможност: да се опита да обезоръжи Англичанина, като го удари отзад по главата. Англичанина рязко се наведе и ударът мина над главата му. След това сграбчи пистолета на Дебре и като се изправи, започна да стреля. Два изстрела улучиха едрия мъж в гърдите. Той падна на пода, кръв бликна между пръстите му. Англичанина изстреля още два куршума в черепа му.

Дебре се беше облегнал на капака на колата, притискаше ранената ръка към гърдите си и изглеждаше напълно разбит:

— Вземи проклетите пари! Вземи пакета! Само се махай!

— Не трябваше да се опитваш да ми пречиш, Паскал.

— Прав си. Просто вземи всичко и се махай!

— За едно нещо си прав — каза Англичанина, когато тежкият войнишки нож с назъбеното острие се плъзна от ножницата под мишницата му в дланта.

След миг Паскал Дебре лежеше на пода до партньора си, лицето му бе бяло като платно, а гърлото му — прерязано почти до гръбнака.

* * *

Ключовете на колата все още бяха на мястото си. Англичанина ги използва, за да отвори багажника. Вътре имаше още един куфар. Той вдигна капака му. Втора бомба, точно копие на другата, която лежеше на капака на колата. Предположи, че за по-късно тази вечер французинът е насрочил още една задача. Англичанина вероятно бе спасил нечий магазин. Той спусна капака на куфара и тихо затвори багажника.

Целият под бе в кръв. Англичанина заобиколи труповете и се наведе над капака на колата. Отвори куфара и нагласи часовника на три минути, затвори капака му и го постави между труповете.

Бавно прекоси склада и отвори вратата. След това се върна до колата и седна зад кормилото. Когато завъртя ключа, моторът изхърка и замлъкна. Мили боже, не, това е отмъщението на Паскал. Завъртя ключа втори път, моторът изръмжа и заработи.

Той даде на заден ход, обърна колата на алеята и се понесе през портата в желязната ограда. Когато бомбата избухна, отблясъкът в огледалото за обратно виждане бе толкова ярък, че го заслепи за миг. Подкара по крайречното шосе обратно към Париж, докато пред очите му подскачаха червени точки.

Десет минути по-късно той паркира колата на Дебре в буксирна зона близо до спирка на метрото и слезе. Извади куфара от багажника и пусна ключовете в кофа за боклук. След това слезе долу по стълбите и се качи на метрото.

Спомни си за старата знахарка от своето село в Корсика — нейното предупреждение за мистериозния човек, когото трябваше да избягва. Зачуди се дали Паскал Дебре не беше този човек.

Слезе на спирка „Люксембург“ и по мокрите улици на Пети арондисман стигна до хотела си на улица „Сен Жак“.

Когато се качи горе в стаята си, хрумна му, че по пътя насам не е срещнал нито един полицай. Дебре определено го бе излъгал за внезапните проверки.