Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The English Assassin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Английският убиец

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов

ISBN: 954-26-0267-7

История

  1. — Добавяне

18.
Париж

През годините Париж бе преживял своя дял от терористични бомбени атентати, та затова френската полиция и Секретните служби се справяха доста ефикасно с последиците. Две минути след експлозията пристигнаха първите подразделения. След пет минути околните улици бяха отцепени. Колата на Габриел остана зад кордона, затова бе принуден да бяга пешком. Почти се стъмваше, когато стигна до просторния железопътен парк в южния край на града.

Докато се криеше на товарителната площадка на една изоставена фабрика, мислено направи опис на нещата, които бе оставил в багажника. Един куфар, малко дрехи, камера, магнетофон, радиото, което бе използвал, за да се свързва с екипа по наблюдението. Ако не прибереше колата си скоро, полицаите щяха да я конфискуват, щяха да разбият багажника и да огледат съдържанието му. Щяха да прослушат записа и да открият, че галерията на Вернер Мюлер и телефоните му са били подслушвани. Щяха да проявят лентата от експонираните ролки и да открият снимки на фасадата на галерията. Щяха да изчислят ъгъла, под който са били направени, и да установят, че са били направени от един прозорец на хотел „Лоран“. Щяха да разпитат персонала и да разберат, че въпросната стая е била наета от един невъзпитан немски писател.

Габриел усети пулсираща болка в лявата си ръка. Напрежението започваше да му се отразява. След експлозията не бе спрял нито за миг, беше сменил десетина влака на метрото, бе изминал безброй мили по оживените булеварди. От една телефонна кабина близо до Люксембургската градина се беше свързал с Узи Наво по аварийния канал.

Габриел вдигна поглед и видя две коли, които се движеха бавно по тесен сервизен път, отделен с увиснала верижна ограда. Фаровете им бяха угасени. Колите спряха на около петдесет метра от него. Габриел скочи от товарителната площадка — пронизваща болка разтърси ръцете му, когато докосна земята — и тръгна към тях. Задната врата на първата кола се отвори. Наво се бе свил на задната седалка.

— Влез в колата! — изръмжа той.

Несъмнено беше гледал прекалено много американски филми за мафията.

Наво бе довел лекар, един от sayanim на Ари Шамрон. Той седеше на предната пасажерска седалка. Направи операционна маса от средната облегалка за ръка, като я застла със стерилно платно, и включи лампата на тавана на колата. Лекарят сряза превръзката и прегледа раната. Леко сви устни: Не е толкова лошо. За това ли ме докарахте тук?

— Да ви дам ли нещо за болката? — попита той, но Габриел поклати отрицателно глава.

Още едно свиване на устните, още едно леко накланяне на главата: Както желаете.

Лекарят проми раната с антисептичен разтвор и се захвана за работа. Реставраторът Габриел го наблюдаваше внимателно. Вкарване, изтегляне, опъване, рязване. Наво запали цигара и се преструваше, че гледа през прозореца. Докторът заши раната, внимателно я превърза и кимна, че е привършил. Габриел постави дясната си ръка върху стерилната кърпа. Лекарят сряза мръсната превръзка и типично по френски въздъхна неодобрително, сякаш Габриел беше поръчал неподходящо вино за рибата с шафранов сос.

— Тази ще ми отнеме няколко минути, да?

Наво нетърпеливо махна с ръка.

Лекарят пренебрегна мнението на Наво и без да бърза, се захвана за работа. Този път не си направи труд да попита Габриел дали да му сложи нещо за болката. Просто приготви спринцовката и инжектира анестетик в ръката му. Работи бавно и упорито в продължение на половин час. След това вдигна поглед.

— Направих най-доброто, което можах при тези обстоятелства. — Враждебен поглед към Наво: Върша тази работа безплатно, момче. Шамрон ще научи за това. — Имате нужда от истинска операция. Мускулите, сухожилията… — Пауза, поклащане на главата. — Не е добре. Ще усещате ръката си малко схваната и подвижността й никога няма да се възстанови напълно.

— Остави ни сами! — рече Наво. — Иди в другата кола и чакай там. — Той освободи и шофьора. Едва когато двамата останаха сами, погледна Габриел: — Какво се случи, дявол го взел?

— Колко са убитите? — попита Габриел, пренебрегвайки въпроса му.

— Трима, дотук. Много повече са пострадалите.

— Свързахте ли се с останалата част от екипа?

— Те напуснаха Париж. Шамрон праща всички у дома. Тук играта може да загрубее.

— Колата?

— Сложихме човек да я наблюдава. Засега полицаите не са я докоснали.

— Най-накрая ще го направят.

— И какво ще открият в нея?

Габриел му каза. Наво затвори очи и леко се олюля, сякаш току-що му бяха съобщили за нечия смърт.

— Ами апартаментът на Мюлер?

— Има стъкло в телефона му.

— По дяволите!

— Има ли някакъв шанс да влезем вътре и да почистим?

Наво отрицателно поклати глава:

— Полицаите вече са там. Ако открият колата ти и установят, че Мюлер е бил наблюдаван по някакъв начин, ще разпердушинят целия му апартамент. Няма да им отнеме много време да открият бръмбара.

— Някакви приятели в полицията, които биха могли да ни помогнат?

— Не и за такова нещо.

— Този бръмбар е като визитна картичка.

— Знам, Габриел, но не аз съм го сложил там.

Габриел извади ролката с филма от джоба си и я връчи на Наво.

— Имам снимка на човека, който остави бомбата в галерията. Тази нощ я занеси на булевард „Кинг Саул“. Кажи на човекоподобните маймуни от отдел „Издирване“ да я сравнят с базата данни. Може би ще успеят да свържат това лице с някакво име.

Филмът изчезна в едрата лапа на Наво.

— Свържи се с Шамрон и му кажи веднага да постави секретен пост пред вилата на Анна Ролф. — Габриел отвори вратата и стъпи с единия си крак долу. — Коя от колите е моя?

— Шамрон иска да се прибереш у дома.

— Ако кисна в Тел Авив, няма да мога да открия човека, който постави бомбата.

— Няма да го откриеш и ако киснеш в някой френски затвор.

— Коя кола е за мен, Узи?

— Добре! Вземи тази. Но ще се оправяш сам.

— Някой ден ще опитам да ти се отплатя за услугата.

— Приятно прекарване, Габриел. Аз ще остана тук, за да оправя проклетата бъркотия след теб.

— Просто занеси филма в Тел Авив. Добро куче.

* * *

В Коста де Прата Анна Ролф свали цигулката от рамото си и изключи метронома. Стаята й за музикални упражнения бе в сянка, хладният и влажен бриз на Атлантика нахлуваше през прозореца. Професионалният й микрофон бе сложен на хромирана стойка и висеше над високото й столче. Беше свързан с немски касетофон. Днес беше записала голяма част от упражненията си. Тя пусна да изслуша записа, докато прибираше цигулката си „Гуарнери“ в калъфа и подреждаше неподвързаните си ноти.

Както обикновено, не й бе много приятно да слуша собственото си свирене, но сега имаше специална причина да го направи. Искаше да знае точно как звучи свиренето й, кои пасажи са приемливи и кои изискват допълнително внимание. Хареса по-голямата част от чутото, но избра три-четири пасажа от втората и третата част, където нейният изключително критичен слух долавяше последиците от дългата почивка. Довечера, при втората поредица от упражнения, щеше да се съсредоточи изключително върху тези пасажи. Засега имаше нужда да прочисти мозъка си.

Отиде в спалнята си, свали бледожълтия си пуловер от вратичката на гардероба и го наметна на раменете си. След това слезе на долния етаж. После се промъкна през портата на вилата и пое по лъкатушната пътека надолу към селото. По средата на пътя зърна малък фиат комби да се изкачва нагоре по пътеката между дърветата. В колата имаше четирима души. Не бяха португалци. Анна отстъпи встрани, за да мине колата, но тя спря и мъжът на предната седалка слезе.

— Мис Ролф?

— Кой я търси?

— Вие сте Анна Ролф, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Ние сме приятели на Габриел.

* * *

В Марсилия Англичанина остави колата си близо до абатството „Сен Виктор“ и тръгна пеш по тъмните улици към фериботния терминал. Когато плавателният съд се плъзна по тихите води на пристанището, той слезе долу, в личната си каюта. Легна на тясното легло, слушайки новините на Марсилското радио. Експлозията в галерия „Мюлер“ в Париж бе водещата новина. Имаше невинни жертви на бомбата на Паскал Дебре, факт, който го накара да се чувства много повече терорист, отколкото професионалист. На следващия ден щеше да отиде при старата знахарка и тя щеше да прогони occhju със своите ритуали и молитви, да го освободи от греховете му, както правеше винаги.

Изключи радиото. Въпреки умората, имаше нужда от жена. Винаги се чувстваше така след приключването на някоя задача. Затвори очи и си представи Елизабет — Елизабет Конлин, хубавата католичка от жилищния комплекс „Балимърфи“ в Западен Белфаст, Северна Ирландия. Тя притежаваше инстинктите на добра професионалистка. Когато беше безопасно да се видят, Елизабет окачваше теменужения си шал на прозореца на спалнята си и Англичанина се промъкваше през прозореца в леглото й. Правеха любов мъчително бавно, за да не събудят другите членове на семейството. Англичанина притискаше устата й с длан, за да заглуши виковете й. Веднъж тя го ухапа до кръв по палеца. Изцапа чаршафите на леглото. След това той лежеше до нея в тъмнината и я оставяше да му разказва отново и отново колко много й се иска да се махне от Белфаст — далеч от бомбите и от британските войници, от убийците на ИРА и полувоенните протестанти. И когато си мислеше, че той е заспал, тя започваше да шепне молитва — нейната епитимия за това, че се е поддала на изкушението да притежава тялото му. Англичанина никога не си позволяваше да заспи в леглото на Елизабет Конлин.

Една нощ, когато се промъкна през прозореца, вместо Елизабет, го чакаха баща й и двама бойци на ИРА. Те някак си бяха успели да научат истината за Англичанина. Закараха го в отдалечена ферма за дълъг и мъчителен разпит, който трябваше да завърши с неговата екзекуция. За разлика от повечето хора, попаднали в подобна ситуация, Англичанина успя да се отърве и напусна жив фермата. Четирима членове на ИРА — не.

След няколко часа Англичанина беше в безопасност извън областта. Елизабет Конлин не се справи толкова добре. На следващата сутрин трупът й бе намерен на Белфасткото гробище с обръсната глава и прерязано гърло — наказанието за това, че е спала с британски агент.

След това Англичанина никога повече не можеше да има доверие на жена. Антон Орсати разбираше това. Веднъж седмично докарваше някое момиче във вилата на Англичанина — не от Корсика, само французойки, специално доставени за задоволяване на особените нужди на Англичанина. Орсати чакаше със старите paesanu надолу по пътя към долината, докато Англичанина приключеше. За Англичанина правенето на любов с момичетата на Орсати представляваше някакво безстрастно клинично занимание, подобно на убийство по поръчка, но той го понасяше, защото не бе достатъчно сигурен в себе си, та да си избере любовница, а и все още не бе готов да живее като монах отшелник.

Мислите му се насочиха към задачата в Париж. Едно нещо го притесняваше — мъжът, който бе влязъл в галерията точно преди да избухне бомбата. Англичанина бе продукт на елитна бойна единица и можеше да забележи следите на подобно обучение у други: леката походка, неуловимата комбинация от абсолютна самоувереност и постоянна бдителност. Този човек някога е бил военен… или може би тук се криеше нещо по-сложно…

Но имаше и друго. Натрапчивото усещане, че и по-рано го е виждал някъде. Затова лежа там в продължение на няколко часа, като прехвърляше безбройните лица, съхранени в паметта му, и търсеше неговото.