Владимир Карпов
Да се залови жив (38)

И ето, дойде денят на Парада на победата. До този ден времето беше топло и слънчево, а на 24 юни небето се покри с мрачни облаци и заръмя ситен дъжд. Но това не развали празника.

В десет часа и петдесет и пет минути на Мавзолея се покачиха членовете на правителството и от трибуните ги посрещнаха с бурии аплодисменти.

Преливащо зазвъня часовникът. Командуващият парада — ордените закриваха гърдите му като златна ризница — маршал Рокосовски даде команда: „Парад, мирно!“ — и пускайки коня си с красива стъпка, препуска срещу приемащия парада маршал Жуков, който на бял кон излизаше от арката на Спаската кула. Двамата маршали седяха върху конете като истински кавалеристи — изправени гърди, с гордо вдигната глава.

Маршалите обиколиха отначало полковете на действуващата армия, а после академиите и училищата. Красивите коне нетърпеливо тропаха с копита, когато поспираха пред строя. Жуков се здрависваше и поздравяваше с победата съратниците си по оръжие. Той се познаваше лично с много генерали, а него, разбира се, го познаваха всички.

Жуков се приближи до полка на 1-ви белоруски фронт и Ромашкин видя, че маршалът сдържано се усмихва, като строг и добър наставник, които познава и слабостите, и достойнствата на своите питомци. Белият кон, горещ и възбуден, покоряващ се на твърдата ръка на маршала, стоеше на едно място, но мускулите му играеха от нетърпение под копринената кожа, ноздрите му се разширяваха и в тъмните му очи блестеше нещо като огън или като отражение на сияещия от ордени строи.

Когато Жуков обиколи войската и се качи при микрофоните, за да произнесе реч, оркестърът, а в него имаше почти хиляда и петстотин музиканти, изпълни химна на Глинка „Слави се, руски народе“.

Фанфарите оповестиха: „Слушайте всички!“ И маршалът започна речта си. Той говореше бавно, ясно, с твърд командирски глас, с какъвто навярно е отдавал заповеди през годините на миналите сражения. Той говореше за суровите дни на войната, за доблестта на съветските воини, за издръжливостта на тружениците от тила.

Започна тържественият марш.

Василий си спомни как през четиридесет и първа на някого затрака в котлето желязната лъжица и той от страх забрави да разгледа Сталин. Този път, макар че се вълнуваше и беше в напрежение, той все пак погледна към върховния главнокомандуващ. Зад мраморната бариера стоеше не този несъкрушим вожд, какъвто беше свикнал да го вижда Василий на портретите, а като че ли друг Сталин: по-възрастен, уморен, с посивели мустаци. „Да, и за него войната не е преминала леко“ — съчувствено си помисли Василий.

Оркестърът замлъкна. В настъпилата тишина само барабаните биеха често и тревожно. Войниците се обърнаха към Мавзолея, захвърлиха вражеските знамена на земята и закрачиха по-нататък. И флаговете с пречупени кръстове с орли със златни пискюли и сърма лежаха като купчина боклук. Това беше всичко, което остана от „непобедимата“ хитлеристка армия, която беше завзела почти цяла Европа и претендираше да властвува над целия свят.

След тържествата участниците в парада се разпръснаха — кой в отпуска, кой в частта си. Ромашкин беше извикан в управление „Кадри“. За него имаше поръчан пропуск. Той тръгна по коридора, облицован с висока дървена ламперия, и се спря пред вратата, чийто номер беше записан в пропуска му. Вратата беше масивна, с лъскава медна брава. Ромашкин леко я дръпна и попита:

— Ще разрешите ли? Капитан Ромашкин.

— Чакам ви — приветливо отговори един полковник, стана от бюрото си и тръгна към него.

— Мисля, че идвам навреме — каза Ромашкин и погледна часовника.

— Всичко е наред — потвърди полковникът. Той открито разглеждаше Василий и се усмихваше само с очи, сякаш иронично питаше: „Е, и какво мислиш за всичко това?“ После му каза: — Аз ви поканих тук, за да разбера какво смятате да правите след войната?

Този въпрос се стори на Василий много наивен и излишен. Той сви рамене и отвърна:

— Ще служа.

— Къде именно?

— В своя полк.

— Войната свърши, армията трябва да се съкрати и много полкове ще бъдат разформировани. Вашият също.

— Тогава ще отида да работя, ще се уча и въобще ще намеря какво да правя — отговори Василий, уверен, че във всички случаи нещата ще се наредят добре.

След един час Василий получи назначение. Той излезе на площада. Яркото слънце осветяваше хора, къщи, тролейбуси, автомобили. Всички бързаха за някъде, загрижени за неотложни работи. Просто не му се вярваше, че това е новият, мирният живот. И също не му се вярваше, че вече няма да види своя полк и другарите си разузнавачи. Ще се разотидат по домовете си и само случайно може да се срещнат след години.

Ромашкин бе обхванат от тъга. Но тъгата му не беше горчива, а топла и приятна. Тя продължи малко време — очакваше го интересен и увлекателен живот, животът на кадрови офицер!