Серия
Спенсър
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promised Land, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)
Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Б. Паркър. Обетована земя

 

Превод: Валентин Кръстев, 1992 г.

Редактор: Г. Димитрова

Американска, първо издание.

Дадена за набор на 19. X. 1992 г. Излязла от печат на 16. XII. 1992 г. Формат 56/84/16. 14 печ. коли

Печат ДФ „Балканпрес“

АНД 22

ISBN 954-8271-01-Х

 

Robert В. Parker. Promised Land

Dell Publishing, 1976


Джон, Дейвид и Даниъл

1

Бях попаднал в графата „разчистване на терени“ и натирен от кантората ми, се наложи да се преместя в покрайнините на града. Новият ми адрес беше на втория етаж на една двуетажна кръгла малка кула, която стърчеше на ъгъла на Мас авеню и Бойлстън стрийт, над един магазин за цигари. Предишният наемател е била някаква гледачка и аз стоях на прозореца, стържейки с ножче за бръснене разкривения позлатен надпис на фирмата й върху стъклото, когато го видях. Носеше бледозелен костюм и жълта риза с остра яка, разкопчана на шията и извадена над реверите на сакото. Сверяваше адреса от някакво листче хартия и гледаше унило към сградата.

— Ето го моят първи клиент в новата ми кантора — обявих аз, — или последният на Мадам Сососгрис.

Зад мене Сюзън Силвърман с отрязани джинси и блузка на сини и бели райета почистваше с препарат за миене и хартиена кърпа стъклото на вратата. Тя дойде до прозореца и погледна надолу.

— Не изглежда очарован от квартала — заключи тя.

— Ако бях в квартала, който би му харесал, нямаше да съм му по джоба.

Мъжът изчезна в малката врата до магазина за цигари и минута по-късно чух стъпките му по стълбите. Той се спря, последва чукане. Сюзън отвори вратата. Той погледна неуверено вътре. На пода имаше папки в кашони, на които пишеше „ФАЛСТАФ“, стените все още ухаеха на прясна боя, а върху един вестник вляво от вратата бяха струпани четки и кутии от боя. В кантората беше горещо и аз бях само по джинси, целите омацани с боя и с още по-окаяни на вид. спортни обувки.

— Търся човек на име Спенсър — рече той.

— Аз съм — казах. — Заповядайте, влезте.

Сложих ножчето за бръснене на перваза на прозореца и заобиколих бюрото, за да му подам ръка. Имах нужда от клиент. Обзалагам се, че Фило Ванс никога не е боядисвал сам кантората си.

— Това е мисис Силвърман — казах. — Тя ми помага в настаняването. Градските власти събориха предишната ми кантора. — Докато говорех, чувствах струйката пот, която се стичаше по гърдите ми. Сюзън се усмихна и поздрави.

— Казвам се Шепърд — представи се той. — Харви Шепърд. Имам нужда да поговорим.

— Аз ще изляза да си взема един сандвич — каза Сюзън. — Наближава обед. Искаш ли да ти донеса нещо на връщане?

Поклатих глава.

— Пий само една кола или нещо такова. Когато приключим с мистър Шепърд, ще те заведа някъде да се наобядваме хубаво.

— Ще видим — каза тя. — Беше ми приятно да се запознаем, мистър Шепърд.

— Вашата секретарка? — попита Шепърд, когато тя излезе.

— Не — отговорих аз. — Просто приятелка.

— Ех, бих искал и аз да имам такава приятелка.

— За човек, изтупан като вас — рекох, — не би трябвало да представлява проблем.

— Да, само че аз съм женен. И съм непрекъснато зает с работа.

Настъпи мълчание. Той имаше румено четвъртито лице и къдрава черна коса. Беше малко месест около челюстите и чертите му бяха леко размазани, но беше хубав мъж. Черноок ирландец. Имаше вид на човек, който е свикнал да говори, и невъзможността му да прави това сега го караше да се чувства неловко. Аз му подхвърлих сламката.

— Кой ви изпрати при мен, мистър Шепърд?

— Харв — рече той. — Наричайте ме Харв, всички ми казват така.

Кимнах.

— Познавам един репортер от нюбедфордския „Стандарт таймс“. Той ми даде вашето име.

— Вие от Ню Бедфорд ли сте, Харв?

— Не, от Хайанис.

— Смятате да се кандидатирате за президент и искате аз да ви бъда застъпник.

— Не — каза той със слаба, неуверена усмивка, — о, разбирам, Хайанис, ха.

— О’кей — казах аз, — няма да се кандидатирате за президент. Не искате да ви ставам застъпник. Какви са намеренията ви?

— Искам да намерите жена ми.

— О’кей.

— Мисля, че е избягала.

— Понякога го правят.

— Искам тя да се върне.

— Това не мога да ви гарантирам. Ще я намеря. Но аз не се занимавам с отвличания, дали ще се върне, си е работа на вас двамата.

— Тя просто ни напусна. Мене и три деца. Просто се махна от нас.

— Бяхте ли при ченгетата?

Той кимна.

— Те не подозират ли, ще извинявате за израза, нечиста игра?

Той поклати глава.

— Не, тя си събра нещата в един куфар и замина. Познавам лично Дик Слейд и той е убеден, че е избягала.

— Слейд ченге ли е?

— Да, в полицията в Барнстейбъл.

— О’кей. Сто на ден и разноските. Разноските включват стая в мотел и порядъчно ядене. Не ми се иска да пътувам всеки ден до Бостън и обратно.

— Ще платя, колкото струва. Искате ли нещо в аванс?

— Харв, ако все пак се кандидатираш за президент, аз ще ти бъда застъпник.

Той отново се усмихна със слабата си усмивка. Не успявах да отклоня ума му от неприятностите.

— Колко искате?

— Петстотин.

Той извади продълговат портфейл от вътрешния джоб на сакото си, взе от него пет стодоларови банкноти и ми ги подаде. Не можах да видя колко останаха в портфейла. Сгънах ги и ги пъхнах в джоба на панталоните си, като се постарах да изглежда така, сякаш там имаше още пари.

— Ще намина сутринта. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Да. Живея на Оушън стрийт, Оушън стрийт, осемнайсет. Кога смяташ, че ще можеш да стигнеш там? Имам да върша куп неща. Господи, ама че време избра да се махне от нас.

— Ще бъда там в девет часа. Ако имате нейни снимки, пригответе ги. Ще поръчам да направят копия. Ако имате някакви писма, сметки за телефон, разписки, неща от този род, пригответе ги. Ще искам да ги видя. Кочани от чекове? Списък на приятели или някое семейство, където би могла да отиде? Възможно ли е да има друг мъж?

— Пам? Не-е. Тя не се интересува много от секс.

— Може да се интересува от любов.

— Аз й я давам, Спенсър. В предостатъчна степен.

— Ами тогава, какво друго. А, децата? Може ли да говоря пред тях?

— Да, не крием нищо от тях. Те знаят, че се е махнала. Изобщо, достатъчно големи са, най-малкото е на дванадесет години.

— Те имат ли някакви догадки къде може да е майка им?

— Едва ли. Казват, че не знаят…

— Но ти не си сигурен.

— Просто не съм сигурен, че биха ми казали. Искам да кажа, че в последно време не съм им обръщал достатъчно внимание. Не съм много сигурен дали са искрени с мен. Особено момичетата.

— Аз имам непрекъснато това чувство по отношение на всички. Не го вземай навътре.

— На тебе ти е лесно.

— Да, прав си. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Той поклати глава.

— О’кей, ще се видим утре в девет.

Стиснахме си ръцете.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам?

— Да — казах. — Познавам Хайанис много добре. Ще те открия.

— Ще откриеш ли нея, Спенсър?

— Да.