В ръцете на фашистите беше вече не целият Берлин, а само центърът. Каква работа може да има за разузнавача в такъв момент? И нашите, и немците не се съмняваха, че идва краят на боевете.

Ромашкин обикаляше с разузнавачите си развалините, залавяше пленници, каквито сега имаше в изобилие. Във всяка изба без трудности можеше да бъде пленен фашистки офицер, а някъде и по двама-трима. Често те сами излизаха и развяваха пред себе си на прът бял парцал.

Веднъж на Василий му хрумна простата и смайваща мисъл: „Ами къде е Хитлер? Та нали той е някъде тук съвсем наблизо, сред тези горящи, скрити в дима развалини. Да можеха да го заловят! Е, нека да не е самият Хитлер, а някаква високопоставена клечка, да речем, Гьоринг или Гьобелс. Сега те всички са се събрали накуп, сигурно ги е обхванала паника, ще бягат един по един. Какъв удобен момент за нас!…“

Ромашкин намери началника на разузнаването майор Люленков — той переше в една изоставена от хазаите квартира.

Когато Ромашкин му разказа плановете си, майорът го погледна с упрек.

— По-рано аз те пращах по задачи, а сега за първи път искам да те разубедя. Каква е тази приумица? Искаш да станеш Герой на Съветския съюз? Ти и така си герой, само че без Златна звезда. Остана жив — ето ти най-голямата награда за всичко. Живей и се радвай. Още повече, Хитлер не е в нашите мащаби. С него се занимават щабовете. Няма да избяга!

— Аз и не казвам, че само ние ще го търсим — настояваше Ромашкин. — Тези, които трябва да си вършат работата. А ние ще ги подпомагаме отстрани, за всеки случай.

— Ти даже можеш да попречиш. Нали не ни е известно къде, какво, кога се предприема по този повод.

— Може да се съгласува. Да искаме разрешение. Хайде да отидем при Колоколцев. Интересно какво ще ни посъветва той.

Началникът на щаба си почиваше край самовара. Той пиеше силен чай, държеше в ръката си подставката с чашата, галеше я.

Началникът на щаба посрещна Ромашкин и Люленков сърдечно, покани ги на масата и започна да ги гощава със своя особен ароматен чай.

Като изслуша за какво са дошли, Колоколцев дълго и замислено гледа чашата си. Ромашкин чак сега забеляза, че Виктор Илич е възрастен човек, че кожата на старателно избръснатите му бузи е увиснала на места, че под очите му има подути торбички. „Сигурно е много уморен — помисли Ромашкин, — иска му се покой и тишина. Щом младият и здрав Люленков ме разубеждаваше, то, разбира се, умореният Колоколцев няма да ме подкрепи.“

Колоколцев каза бавно:

— Във вашето намерение, драги, има много „но“. Даже ако допуснем, че щабът на фронта или армията даде разрешение, къде ще търсите Хитлер? Сега там — той махна с ръка по посока на гърмящия бой — е такава тъпканица, такава теснотия, че вие няма да можете да стигнете даже до главната квартира. Освен това Хитлер несъмнено има много силна охрана.

— Аз разбирам всичко това и нямам намерение да се намъквам в неговия щаб. Ние ще се спотаим някъде наблизо. Нали той ще се опита да избяга? Със самолет, с танк или с автомобил. А ние ще заседнем някъде по пътя към самолета или автомобила. Хитлер, сигурно ще иска да скрие бягството си. Ще изчезне тайно с най-близките си. И ние ще ги пипнем точно в този момент.

Колоколцев се намръщи:

— Какви думи — „ще изчезне“ „ще го пипнем“. Та вие сте бъдещ кадрови офицер!

— Извинете, другарю подполковник.

— Да, смело хрумване! — оживи се внезапно Колоколцев. — Вярно е, че сега залавянето на Хитлер няма стратегическо или даже оперативно значение. Но в това има политически смисъл, така да се каже. Ех, ако не бяха годините и тези книжа, бих си спомнил младините — бих дошъл с вас!…

Ромашкин не очакваше такава смелост от стария офицер, но веднага разбра, че в него бушуват спомените за младостта и говори душата на „ловеца“ от Първата световна война. „Явно този, който е бил разузнавач, остава такъв в душата си завинаги. И аз, ако доживея до старини, ще бъда такъв.“

Колоколцев дълго звъня по телефона, говори с началниците и с някакви стари приятели, най-сетне се върна на масата и каза:

— Доколкото разбрах, горестоящите инстанции също предприемат необходимите мерки. Не искаха да разрешат, но после се съгласиха. Но ви е забранено да прониквате в подземните укрития на немската главна квартира. И сте длъжни постоянно да информирате по радиото къде се намирате и какво сте научили за Хитлер. А за всички решителни действия сте длъжни да получите разрешение отгоре. Ще поддържате връзка със своя радиостанция чрез мене. За сега няма сведения, че Хитлер е напуснал Берлин. Главната му квартира е тука, всички разпореждания идват от Берлин. — Колоколцев се изправи и помълча тържествено и многозначително. — Е, Василий Петрович, благославям те за това дело. Не те разубеждавах, защото си истински руски офицер и си достоен за славата, която те очаква в случай на успех! На добър час! — Колоколцев прегърна Ромашкин, целуна го три пъти. — Върви! Когато всичко бъде готово, ще доложим заедно на командира.

Ромашкин завари разузнавачите във весело настроение. Взводът се беше разположил в един галантериен магазин. Огромната му витрина беше счупена и служеше за изход, тежките му врати бяха заключени. Над вратата висяха изкорубена табела и тръбички от неонова реклама. По магазина се разхождаше Вовка Синичкия, облечен със сутиен и дамски колан с жартиери, а разузнавачите му се смееха, седнали на щанда.

— Обезателно ще подаря тези нещица на баба си — казваше Вовка, когато Ромашкин влизаше в помещението и ботушите му скърцаха по натрошените стъкла.

Благодушното настроение на разузнавачите още повече обезпокои и озадачи Ромашкин. Те и преди това бяха весели, но сега войната свършваше. Може би реалната възможност да останат живи беше пресякла онзи жар и спортна страст, с която отиваха за „език“. Може би и той ги беше надценил и нямаше да има желаещи да рискуват?

Ромашкин разказа на разузнавачите за своето намерение. Стараеше се да говори спокойно и да скрие вълнението, което бушуваше в него. Говореше и наблюдаваше внимателно и с опасение лицата на момчетата. Изведнъж го достраша — ами ако това не са вече онези безкрайно смели момчета, каквито му се искаше да ги запази в паметта си завинаги?

Опасенията на Василий се оказаха напразни — разузнавачите си бяха разузнавачи! Възникна съвсем друго затруднение — той не знаеше на кого да спре избора си, всички го молеха да ги вземе и не му се искаше да обижда никого. Обикновено скромните, знаещи цената си момчета не бяха особено приказливи, когато станеше дума за заслугите и способностите му, но този път не издържаха. Те наобиколиха командира си, прекъсваха се и го молеха да ги вземе. Всеки привеждаше най-солидните си аргументи:

— Другарю старши лейтенант, аз ходих с вас на дневното разузнаване — напомни Хамидулин.

— Помните ли, още през четиридесет и трета пълзяхме в тила по леда? — подсказваше Голошчапов. — И знамето завзех.

— Имам два ордена „Червено знаме“ — произнесе Шовкопляс, като сочеше гърдите си.

— Ако не ме вземете, сам ще отида — плашеше Вовка Синичкия. — Аз този фюрер-мюрер всякак ще го измъкна за мустаците от избата!

Наложи се да използува принципа за неоспорване на заповедта. Това обиди онези, които не влизаха в групата, но Ромашкин не можеше да направи нищо. Окончателният състав беше такъв: Рогатин, Пролеткин, Шовкопляс, радистът Жук, Хамидулин, Синичкия и Голошчапов.

Сега трябваше да установят къде се намира Хитлер. Това можеха да кажат пленниците. Сега нямаше недостиг от пленници, водеха ги покрай магазина на групи, а понякога и по цели колони към тила. Ромашкин разгърна на масата картата на Берлин и си помисли: колко умно и оперативно се справиха в горестоящите щабове — за деня на влизане в немската столица картата беше напечатана и раздадена на всеки офицер. Ромашкин пресметна къде се намира магазинът и какви улици има отпред и изпрати разузнавачите да изберат между пленниците някой с по-висок чин. Скоро Саша Пролеткин доведе някакъв кокалест мрачен офицер с очила. Беше го извадил от минаващата край магазина група пленници.

— Този със сигурност знае къде е фюрерът им. Прекалено му е противна муцуната.

Ромашкин попита:

— Известно ли ви е къде се намира Хитлер?

На измореното лице на офицера се мярна страх, той припряно отговори:

— Не, не. Аз нищо не зная.

Възможността да бъде причастен към нещо, свързано с фюрера, предизвика у пленника ужас. Към офицера се приближи Саша Пролеткин. Той се стараеше да изглежда добър и каза с усмивка:

— Хитлер капут, разбираш ли?

С това запасът му от немски думи се свърши и той добави на руски:

— Свърши се с вас, разбираш ли? Спукана ви е работата! От какво се страхуваш?

Офицерът изслуша внимателно разузнавача. Той явно разбираше малко руски и като схвана някои отделни думи, отговори на Пролеткин:

— Да, да, Хитлер капут! — И в знак на съгласие вдигна нагоре ръцете си — предавам се, един вид. После се обърна към Ромашкин и добави на немски: — Но аз не зная къде се намира Хитлер — на покрива или в комина.

Офицерът беше прекалено уплашен. От такъв едва ли щеше да има полза. Наложи се да го изпратят с поредната група пленници, която се влачеше по улицата.

Ромашкин отчете грешката и на следващия пленник вече не зададе пряко въпроса за Хитлер.

— Къде се намира щабът на върховното командуване? — попита той един възрастен майор.

Майорът забави отговора си, погледна изпод вежди автомата на Шовкопляс и неохотно каза:

— На тридесет километра от Берлин, по посока на Цосен. — Офицерът се приближи към картата и показа с пръст. — Тук. В гората. Майбах — едно, Майбах-две.

Ромашкин беше разочарован. Това беше далече — дори не в района на друга дивизия или корпус, а там, където настъпваше съседният фронт. Беше ясно, че полковите разузнавачи няма защо да се пъхат там.

— Да не би да ни лъже? — попита Рогатин. — Може изобщо да не знае. Хайде да попитаме друг.

Разузнавачите разпитаха още няколко пленници. Някои не знаеха къде се намира върховното командуване, а онези, които знаеха, неизменно посочваха Цосен. Ромашкин беше готов вече да се примири с постигналия го неуспех, когато изведнъж в стаята се втурна задъхан Пролеткин. Той мъкнеше за ръкава изплашен гестаповец с черна униформа и с един пагон на рамото.

— Другарю старши лейтенант, чуйте този. Той мърмори нещо друго.

Пролеткин веднага продемонстрира беседата си с гестаповеца, от която си беше направил извода, че този немец казва друго. Разговорът изглеждаше така:

— Хитлер капут? — попита Саша.

— Найн. Хайл Хитлер! — ревна гестаповецът, изпъчи се и вдигна напред ръката си. Вярно е, че той веднага се озърна страхливо — няма ли да го застрелят в гръб?

— Браво! — одобри Пролеткин и даже потупа офицера по рамото. — А ето, че нашият Рогатин казва, че сам е застрелял Хитлер. С автомата — бум-бум!

Саша повика при себе си Рогатин и показа как той е стрелял по Хитлер.

Въпреки опасността и неопределеността на положението си гестаповецът все пак се усмихна, поклати глава и каза:

— Найн! Фюрерът се намира в имперската канцелария. — При което офицерът посочи през прозореца към центъра на града.

Ромашкин заведе гестаповеца при избитата рамка на прозореца. Пред тях димеше и гърмеше от близкия бой улицата, затрупана с развалините на разрушените къщи.

— В Райхстага ли? — попита Ромашкин.

— Не, в имперската канцелария.

— Къде се намира канцеларията?

— От другата страна на река Шпрее, на Фосщрасе.

— А има ли там наблизо станция на метрото?

Гестаповецът погледна руския офицер с нескрито презрение — нима, един вид, ни смяташ за такива глупаци? Той отговори с гордост:

— Наблизо е станция „Фридрихщрасе“, но тя е наводнена.

Василий заведе гестаповеца при картата на Берлин:

— Къде е?

Офицерът чак сега се досети, че разговорът не е случаен и че става дума за това, дали е жив или мъртъв Хитлер. Той разбра, че е казал повече, отколкото трябва, пребледня и отдръпна ръката си, насочена към картата.

— Аз нищо не зная. Нищо няма да ви кажа. Можете да ме застреляте.

Ромашкин се убеди, че той ще мълчи, и заповяда да го изпратят на сборния пункт за военнопленници.

Когато гестаповецът беше вече до вратата, на Василий му хрумна да го принуди към разговор с хитрост и той попита:

— Как е името ви?

— Паул Шредер — отговори той и веднага се поправи: — Оберлейтенант Паул Шредер.

— Много добре. Когато заловим Хитлер, аз ще му съобщя кой именно ни е посочил мястото, където той се намира.

Гестаповецът пребледня и едвам се задържа на краката си.

— Умолявам ви!… Моля ви като офицер, не правете това. Те ще изтребят целия ни род.

— Кои „те“? — с насмешка го попита Ромашкин.

Офицерът се смути окончателно. Той, разбира се, имаше пред вид гестаповците. В тази минута беше забравил, че и той е от тяхната глутница.

— Обещавам ви да забравя вашата фамилия завинаги, ако разкажете подробно как най-лесно може да се стигне до имперската канцелария.

„Добре би било да вземем този водач със себе си — помисли си Ромашкин. — Обаче това е опасно. Той може да започне да вика и да ни издаде, когато наблизо има немци.“

Оберлейтенантът се поколеба една минута и рече:

— Не. Повече нищо няма да ви кажа.

Отведоха го. Василий не се огорчи особено от отказа му. Какво можеше да им съобщи той: по кои улици да минат? Та те ще разберат и без него по картата на града. И това едва ли ще им бъде нужно. Улици почти няма, всичко е затрупано с рухнали сгради и барикади. Не, няма да се наложи да вървят по улиците. Ще минат напряко — по дворовете, от сграда на сграда.

Ромашкин отбеляза на картата маршрута до Фосщрасе. Той минаваше през десетина квартала.

За да действуват по-свободно в разположението на противника, решиха да се преоблекат в немска униформа. Недалече, в двора, който имаше форма на буквата „П“, се намираше сборният пункт на военнопленниците. Разузнавачите тръгнаха натам.

Пленници от най-различни родове войски и с различни чинове седяха на групи покрай стените. Офицерите се държаха настрана. Всички изглеждаха немарливо: мръсни и опушени, небръснати и уморени. Повечето гледаха без страх съветските воини в очите, а някои се усмихваха и суетливо се стараеха да услужат с нещо.

В куфарите и раниците на пленниците се намери необходимото облекло. Разузнавачите си избраха всичко по мярка. После си взеха от купчината с оръжие автомати, пистолети и гранати.

Ромашкин се преоблече като есесовски офицер и всички тръгнаха към щаба, за да получат от командира окончателна „благословия“. Когато деловият разговор приключи, Караваев каза на Колоколцев:

— Дайте им конвой да ги отведе, до предната линия. Много приличат на немци, да не ги избият нашите.

Действително можеха да вземат разузнавачите за истински немци. Мнозина още се криеха в развалините и не бързаха да се предават в плен, някои изчакваха дали няма да се върнат своите, а някои дори стреляха.

Съпроводена от весел конвой, групата тръгна към фронта. Това беше вечерта на 27 април. Нашите войски бяха обкръжили по това време Берлин от всички страни и с тежки боеве стягаха пръстена. Градът гореше. През дима, който се виеше на кълбета над зданията, слънцето изглеждаше като бледожълто топче. Улиците бяха затрупани с рухнали стени, натрошени тухли, изтърбушени автомобили, танкове, оръдия, трамваи, трупове, каски. Колкото повече се приближаваха до предната линия, толкова по-силно се чуваше автоматната и оръдейната стрелба. Оглушаващо гърмяха затиснатите между домовете танкове. Звукът от всеки изстрел се мяташе между многоетажните здания, влизаше в тесните като кладенци дворове и с грохот се раздробяваше в стените. Върху главите им се изсипваха парчета тухли, мазилка, стъкла, димящи въглени. Димът лютеше в очите им. Миришеше на изгоряло и на прах от мазилките.

Най-после разузнавачите стигнаха до предната линия. Тук нямаше траншеи, телени заграждения и неутрална зона. Линията на фронта разделяха два реда здания. Тази незрима линия понякога прескачаше тротоарите и преминаваше през едно здание: отгоре — нашите, отдолу — немци. Понякога линията беше вертикална и се виеше по площадките на стълбището: от едната страна фашисти, от другата — наши.

В едно от мазетата разузнавачите залегнаха до автоматчиците и започнаха да наблюдават през ниските прозорци, противоположната страна на улицата.

Много автоматчици бяха ранени, тук и там по войниците се белееха бинтове с петна засъхнала кръв. Обаче никой не отиваше в лазарета. Къде ти! Пред тях беше Райхстагът! Не само Райхстагът — пред тях беше краят на войната! В мазето особено силно отекваха гърмежите. Като се стараеше да надвика шума от боя, командуващият тук сержант попита:

— На гости при фрицовете ли сте тръгнали?

— Искаме да побъбрим с Хитлер — отговори Шовкопляс.

— Голяма работа сте намислили!

— По-малки не останаха. Пък и вие сега сте започнали голямо нещо — завземате Берлин!

— Е, хайде, хайде, нека ни помнят!

В мазето влезе възрастен лейтенант и като разбра що за хора се тези с немските униформи, посъветва Ромашкин:

— Вие, другарю, не рискувайте напразно, сега е невъзможно да се мине в тил. Улицата се обстрелва от няколко места. А след половин час ще започне обща атака. Ние ще нахълтаме в отсрещните здания, а вие се откъснете напред или някъде настрани. Докато немците се ориентират какво става, ще успеете да се шмугнете.

Василий прие добрия съвет и реши да почака.

Най-после започнаха да се готвят за атаката: автоматчиците се качваха върху сандъците, бъчвите, купчините тухли, край прозорците и процепите, за да им бъде по-удобно да изскочат. Зареждаха оръжието си, опипваха лимонките на коланите и в джобовете си. Гранатите са незаменимо средство в уличния бой. Затова всички се запасяваха с тях, пъхаха ги, където могат. Лицата на войниците бяха сурови, погледите им — устремени към улицата. На всеки му се струваше, че ако успее да прекоси улицата, в зданията няма да е толкова страшно. Там, в апартаментите и на стълбищните площадки, ги очакваше ръкопашен бой — това беше по-леко. Най-трудното беше да оцелеят, докато притичат през улицата. В зданията отсреща зад всички прозорци, бойници и тавански отдушници се бяха притаили фашисти с оръдия, автомати, фауст патрони и гранати. Щом вълната от атакуващи излезе на тротоара, всички тези огневи средства щяха да ударят по нашите хора, да ги повалят на земята, за да не ги допуснат до стените на зданията.

Но атакуващите също не бяха новаци, тяхното оръжие беше заредено и готово за стрелба. Щом прозвуча командата „В атака, напред!“, ураган от куршуми удари по прозорците на отсрещната страна. Без да свалят пръст от спусъка, бойците напираха с всичка сила, куршумите им плющяха по зданията. В никакъв случай да не дадат на противника да се покаже! Кратък скок — и нашите нахълтаха в мрака на развалините. Посрещаха ги автоматни откоси, взривове на гранати, черни силуети и гърлените викове на немците.

Ромашкин стреляше по сенките, които се мяркаха в прахоляка и дима в дълбочината на стаята. Чу уплашените вопли на ранените. Беше улучил! Като продължаваше да стреля пред себе си, той побягна към светлите правоъгълници на прозорците. Озърна се и се убеди, че разузнавачите го следват. Той прескочи перваза и се затича към оградата — тя беше тухлена, висока и едва ли можеше да я прескочи тичешком. Ромашкин забеляза в ъгъла кофата за боклук, скочи върху капака й и погледна през оградата. Тъй като не забеляза немци, той скочи в тясната уличка. Рогатин, Пролеткин, Шовкопляс и останалите се посипаха от оградата след него.

В този момент на Ромашкин му се стори, че някой липсва. Но сега не му беше до това. Разузнавачите се мушнаха в някакъв отворен вход, пресякоха още един двор. На следващата улица се сблъскаха с немци. Те се суетяха край прозорците, крещяха. Бяха задръстили пътя и мъкнеха към вратите мебели. Момчетата неволно се дръпнаха към сводестата арка, под която не се виждаше никой. Но немците не им обърнаха внимание. Групата пресече малка градинка. Тук немците сечаха цъфтящите вишни и ябълки. „Защо ги секат? Нима, за да не останат за нас?“ — помисли Ромашкин, като гледаше как падат китките дръвчета. Когато мина от другата страна на градината, разбра, че немците разчистват сектора за обстрел. Зад градината имаше голямо здание, прозорците на мазетата бяха затрупани с тухли и превърнати в амбразури. Разузнавачите заобиколиха зданието — там сигурно беше заседнал цял батальон. Униформата беше хубаво маскировъчно средство, но все пак трябваше да се избягват преките срещи с врага.

Разузнавачите скоро се убедиха, че немската униформа не е толкова спасителна, колкото им се стори в началото. Минаха няколко квартала, избраха една празна постройка и спряха да починат. Тук се изясни, че с тях ги няма Хамидулин и Голошчапов.

— Може би са изостанали или са се изгубили по време на атаката? — попита Ромашкин. — Кой ги е видял?

— Хамидулин не се е изгубил — произнесе тъжно Пролеткин. — Той падна, когато изскочихме от мазето. Не зная дали е убит или ранен. Видях, че падна.

— А Голошчапов?…

Всички скръбно мълчаха.

— Сигурно е тежко ранен — убедено каза Саша. — Ако беше леко, нямаше да изостане. Е, нищо, мирът е вече близко!

Това напомняне за края на войната отново развълнува всички. Разузнавачите се разбързаха, сякаш се страхуваха, че войната всеки момент ще свърши и те няма да успеят да изпълнят последната си задача.

Ето тук, на излизане от зданието, те се убедиха, че вражеската униформа не е толкова надеждна. На кръстопътя стоеше камион, страничните дъски бяха свалени и в каросерията се извисяваше маса, застлана със зелена покривка. Отначало Ромашкин помисли, че това е огромен ковчег, но после разбра, че това е обикновена маса и нищо повече.

До масата седяха трима офицери. Единият беше дебел, с кръгло лице и приличаше на готвач, облякъл на шега униформата. Другите двама бяха слаби, с тъмни, жестоки лица. Камионът преграждаше улицата, на която искаха да излязат разузнавачите. Василий притвори вратата, сложи синджира и започна да наблюдава през процепа какво ще стане по-нататък.

Към камиона постепенно се стичаха войници, офицери и унтерофицери. Есесовци с каски и автомати на гърдите не пускаха никого по-далеч от камиона. Когато се събраха петдесетина души, есесовците ги обкръжиха и започнаха да проверяват документите им. Те произнасяха високо фамилиите, а дебелият офицер до масата ги записваше в някаква книга. Когато записването свърши, дебеланкото започна да ругае забързано задържаните. Той крещеше, размахваше ръце, гневно се пулеше. Василий чуваше отчетливо гласа му, но не можеше да разбере какво именно крещи. Ясно беше едно — че се кара. Като побушува пет-шест минути, той взе от масата нечия военна книжка, извика фамилията. Тълпата се отдръпна настрани от войника, който се отзова. Дебелият пошушна нещо на седящите до масата. Те закимаха като кукли.

Есесовците се доближиха до самотната зелена фигурка, останала по средата на улицата. Като го побутваха, те поведоха войника към тротоара. Сложиха войника с лице към стената и без команда стреляха в гърба му. Той трепна и седна на паветата. Есесовците изстреляха набързо още няколко откоса. Войникът се катурна настрани и легна неудобно, като притисна с тяло ръката си.

Дебеланкото до масата крещеше още нещо и като пълководец протегна ръка напред с пръст, сочещ към предната линия. Задържаните се обърнаха дружно и побягнаха, като се озъртаха боязливо назад към есесовците.

Ромашкин разбра — пред тях работеше подвижен трибунал.

През това време офицерите и есесовците запалиха цигари. Те поглеждаха по посока на взривовете и чакаха да се събере нова група. Двама войници отмъкнаха разстреляния под портата. Нищо неподозиращите дезертьори, войници, откъснати от частите си, и ранени започнаха отново да се събират на кръстопътя.

Разузнавачите се възползуваха от това, промъкнаха се през празната къща в двора, после излязоха на съседната улица и тръгнаха по нея.

На един малък площад срещнаха крачеща колона. Немците бяха с каски, не вървяха в крак, видът им не беше войнствен, мнозина вървяха с наведени глави. Само някои, изпъчили гърди, маршируваха с отсечена крачка. Разузнавачите, страхувайки се да не ги поставят в строя, се шмугнаха на стълбите, които водеха към мазето.

Тук Василий още веднъж се убеди, че немската униформа е ненадеждна маскировка. Пред входа на мазето ги посрещнаха бледи измършавели жени с деца. Жените ги помислиха за свои, гледаха с омраза войниците, преградиха им пътя и започнаха да им говорят нещо злобно. Ромашкин схвана общия смисъл — те настояваха войниците да си отидат незабавно. Страхуваха се, че ако започнат престрелка е руснаците, всички тук ще загинат.

Ромашкин се опита да успокои немкините с жест: сега, един вид, ще се махнем, не се вълнувайте. Той се вслушваше как отгоре по паважа трополи колоната. Боеше се само от едно — да не би жените да се разкрещят и да извикат на помощ някой офицер. Немкините го разбраха почти правилно — те взеха разузнавачите за дезертьори, понижиха глас и засъскаха сърдито като гъски. Когато трополенето на улицата затихна, разузнавачите побързаха да си тръгнат.

Групата се промъкваше напред по посока на Фосщрасе.

Когато срещаха немци, военни или цивилни, момчетата ги отминаваха бързо. В такова напрегнато време на никого не му беше до разговори. Всеки бързаше нанякъде и се стремеше колкото може по-малко да се намира на улицата под обстрела.

При поредното прекъсване на обстрела, когато групата се укри в някакъв погреб от атакуващата авиация, Ромашкин си помисли: „Едва ли някой друг, освен разузнавачите попада в такива отчаяно опасни ситуации. Летците, танкистите, пехотинците — всички се срещат лице в лице с врага, бият се в открит бой. А ние от всички страни сме обкръжени от немците, а на всичко отгоре по нас удрят нашата артилерия и нашата авиация.“

Изчакаха бомбардировката и тръгнаха по-нататък. Придвижваха се от ъгъл до ъгъл и от стена до стена. Колкото по-дълбоко проникваха във вражеския тил, толкова по-често срещаха военни и цивилни немци. Бежанци, резерви, тилови учреждения се изнасяха от опасната зона, в която долитаха куршуми, и все по-плътно се струпваха към центъра на обсадения Берлин. Тук къщите пустееха, много от тях бяха разрушени, много бяха обхванати от пламъци. Никой не гасеше пожарите. Водопроводът не действуваше. Страшно е, когато никой не гаси пожарите. Зданието гори, а хората бягат по-далече от него, за да не ги стигне горещината на пламъка или да не падне върху главите им парче обгоряла стена. В това безразличие към пожарите особено се чувствуваше обречеността на фашистите — защо да ги гасят, все едно, всичко е свършено.

На едно кръстовище войниците приспособяваха зданието за отбрана — запълваха прозорците с тухли и чували, натъпкани с пръст. А настрана седеше старец, облечен с черен измачкан костюм, и дялкаше пръчка — явно майстореше бяло знаме и се готвеше за капитулацията. Един офицер забеляза стареца, изтръгна от ръцете му пръчката, стъпка белия парцал, изкрещя нещо и силно ритна стареца.

Ромашкин гледаше фашиста и си мислеше: „Правилно казваха, че в Берлин са насъбрали отявлени главорези. Вместо да прекратят безсмислените кръвопролития, те продължават да унищожават войниците и цивилните граждани, и даже своята столица.“

Вечерта незабелязано премина в нощ. Всъщност нищо не беше се променило. Ромашкин погледна часовника си — беше един и половина. Значи вече беше 28 април. На улиците, както и вечерта, беше сумрачно и димно. С настъпването на нощта мракът не се спусна над града — пожарите с бледа светлина осветяваха улиците, в небето искряха мръснорозови отблясъци.

В мазетата запалиха газените лампи, свещите и газеничетата. Сега от тротоара ясно се виждаше през прозорците и пролуките какво става в подземията. В едни от тях върху дюшеци, килими или парцали лежаха жени, деца и старци. Всяко семейство се беше отделило от другите с куфари, вързопи и перденца. В други скупчени лежаха войници, мнозина пушеха и червените огънчета пламваха на неярката светлина.

През цялото време разузнавачите се движеха мълчешком. Не биваше да говорят — руската реч щеше да ги издаде. Зад всеки ъгъл можеше да ги чуе немец и тогава нямаше да могат да се измъкнат. Вървяха предпазливо, често свиваха в къщите и развалините, понякога дълго чакаха, докато на улицата или в двора стане по-безлюдно. Понякога Ромашкин водеше разузнавачите под строй. И колко пъти се качваха по таваните и се опитваха да се свържат по радиото със своите. Но колкото и да се стараеше Жук, нищо не можа да направи — целият диапазон беше запълнен с гласовете на радистите, които се намираха наблизо. В обръча на обкръжението действуваха все още стотици немски станции. В ефира имаше не по-малък хаос, отколкото и в града.

Ромашкин се надяваше, че през нощта по-лесно ще се придвижат напред. Вече си бяха изработили такъв рефлекс — знаеха, че нощта е съюзница на разузнавача. Но в обсадения Берлин всичко беше необичайно. С настъпването на нощта движението не намаля, колите с боеприпаси продължаваха да сноват към фронта и обратно. Засили се потокът на дезертьорите. През деня те изчакваха в развалините и мазетата, а сега изпълзяха от всички дупки. Сигурно затова се появиха повече патрули, часови и друга охрана и все по-често се чуваха гръмки викове. Есесовските отряди спираха войниците и минувачите и внимателно проверяваха документите им. Мнозина ги задържаха. Разузнавачите забелязаха това и свърнаха в близката къща, за да се посъветват какво да правят по-нататък.

— Ами ако се опитаме по покривите? — попита Саша Пролеткин.

— Не би било зле — одобри Ромашкин. — Но сега няма цели квартали, разкъсани са от пожари и развалини. Освен това зданията са с различна височина — до пететажните има и десететажни. Как ще се спуснем?

— По водосточните тръби. Можем да се сдобием с въжета.

— Все едно, ако има пожар, няма да се смъкнем — глухо възрази Рогатин.

— Ще се спуснем, ще заобиколим пожара и пак ще се качим — защищаваше идеята си Пролеткин.

— Ако можехме да се доберем до метрото — каза Ромашкин. — Станцията „Фридрихщрасе“ е точно до райхсканцеларията.

— Оня немец казваше, че метрото е наводнено — напомни Шовкопляс.

— А може и да не е наводнено чак до тавана? Ще направим малки салове и ще заплуваме — продължи Василий, който сам още не вярваше в тази възможност.

Саша Пролеткин, както обикновено, беше готов на всичко и подкрепи командира:

— Отлично измислено! Немците са убедени, че метрото е наводнено, а ние хоп-хоп! — ще доплуваме под носа на фюрера!

— Я по-тихо! — дръпна го Рогатин.

Ослушаха се. Наоколо беше спокойно.

— В метрото са пуснали вода от Шпрее или от Ландвер-канала — продължи разсъжденията си Ромашкин. — Нивото на водата в реките, разбира се, е по-високо от тунелите. Водата няма да спре на половината път. Ако не са затворили шлюзовете, тя със сигурност е запълнила всичко чак до изходите на улицата. Дайте да потърсим друг път.

Разузнавачите излязоха в тъмен асфалтиран двор и откриха там отворен люк към канализацията. Пролеткин пръв тръгна към отвора и го освети с джобното си фенерче. Към дълбочината на земята отиваше тухлено гърло, върху което се чернееха метални скоби. Саша въпросително погледна командира. Василий кимна. Пролеткин започна да се спуска по скобите. Всички гледаха чернеещия се отвор на ямата и с вълнение очакваха да видят какво ще стане.

Рогатин, като най-благоразумен и разсъдлив, наблюдаваше вратата и портата, за да предупреди навреме, ако се появят немци. Но ето че отдолу няколко пъти мигна огънче, Саша ги викаше. Започнаха да се спускат. Рогатин и тук прояви далновидността си. Той остана последен и Ромашкин чу как се затвори с трясък тежкият капак. Рогатин постъпи правилно, че го затвори — люкът не трябваше да привлича вниманието. Като се спускаше все по-надолу, Ромашкин напипа с крак земя. Някой от разузнавачите го дръпна за ръкава. Наоколо всичко беше черно и миришеше като в мръсна, изоставена баня.

Саша светна с фенерчето и Василий успя да види сводест тунел, бетонна вада, по която течеше гъста черна каша; видя и две стъпала покрай вадата.

На едно от тях се беше спряла цялата група. Разузнавачите се ослушаха и след като не чуха никакви тревожни звуци, още веднъж осветиха наоколо с фенерчетата. Тунелът беше чист, ако не се смяташе бълбукащата струя във вадата.

Разузнавачите стигнаха до първото разклонение и се спряха — накъде ли да тръгнат? Ромашкин извади плана на града и компас. Ориентира се, че трябва да вървят на запад. Но верен ли беше компасът? Наоколо бяха прекарани метални тръби, те можеха да повлияят на стрелката. Трябваше да определят посоката на повърхността. Ромашкин каза това на разузнавачите и всички се върнаха към люка, а Рогатин и командирът се измъкнаха на повърхността. На светлината на фенерчето Василий определи посоката към Фосщрасе и пресметна, че остава не повече от километър. Те отново се спуснаха долу и тръгнаха, като се стараеха да не шумят и да не палят фенерите.

Първи вървяха Синичкия и Шовкопляс. Те докосваха с ръка влажните стени и предпазливо опитваха с нозете си пътя, преди да направят крачка.

Спряха се и напрегнаха слух, но не се чуваше нищо, освен мекото бълбукане до нозете им. Ромашкин приготви оръжието и за секунда включи фенерчето. Оказа се, че са излезли на кръстовище. Тъмните сводове на тунела се разклоняваха надясно и наляво. Василий провери посоката по компаса. Стрелката не ги лъжеше — Ромашкин още отгоре беше определил, че трябва да вървят направо.

Изведнъж ги спря заплашителен тътнеж. Стори им се, че срещу тях се носи някаква лавина. Разузнавачите включиха фенерчетата. Ромашкин помисли, че немците са отворили шлюзовете и наводняват канала. Водата всеки момент можеше да се нахвърли върху тях като плътна стена, а наблизо нямаше люк, от който биха могли да излязат. Бученето продължаваше. Скоро то придоби някакъв метален звук, който се затъркаля над главите им. Ромашкин разбра всичко и облекчено въздъхна — по улицата минаваше танкова колона.

Разузнавачите твърде бързо се придвижваха напред. Според пресмятанията на Ромашкин, над главите им вече беше Фосщрасе. „Може някъде до люка, от който ще излезем, да се намерят удобни проходи към убежището на Хитлер? — помисли си той. — Ако успеем да го заловим, по същите проходи ще го отвлечем.“

Намериха тухлен кладенец с железни скоби и благополучно се измъкнаха изпод земята. Влязоха в един тъмен вход с масивна врата и метална решетка. По-рано решетката беше пазила стъклата, а сега от тях бяха останали само дебели, приличащи на лед парчета. Над входа се белееше табелка с едър готически надпис: „Фосщрасе“.

Решиха да се качат на най-горния етаж — там беше по-безопасно, имаше път за отстъпление към тавана и към покрива. Вратата на най-горната площадка се оказа заключена. Но нима катинарът представлява преграда за разузнавача, особено за такъв като Вовка Синичкия? Той се наведе над ключалката, направи нещо с ножа си и вратата послушно се отвори. Помещението се оказа квартира за живеене. Скъпата мебел, килимите, дрехите — всичко беше по местата си. В спалнята имаше широко легло, върху което Саша веднага се хвърли. Като се тръскаше на пружините, той каза:

— Няма да мога да заспя, отвикнал съм! Много е меко, проклетото легло!

Решиха да останат тук до сутринта, да си починат и да похапнат, а на разсъмване да определят къде се намира райхсканцеларията и да търсят проходи към нея.

Саша Пролеткин така и не легна в леглото. Той се намести до него на килима и веднага захърка.

Вовка Синичкия незабелязано излезе от стаята, в която се намираше групата, и започна да рови по шкафовете, отвори всички чекмеджета на писалищата, преобърна куфарите. Бившият крадец беше напълно объркан — наоколо имаше такова богатство! Скъпи дрехи, пари, часовници, килими и ето че всичко това, оказва се, не представлява никаква ценност. Той искаше да вземе нещо особено скъпо, но не можа да реши какво. Пък и какво ще го прави? „Ами ако разбере командирът? Кражбата, ще каже, и на война си е кражба. Да вървят по дяволите тези боклуци! За цял живот няма да се запасиш, пък и засега всичко ти е осигурено. Край! Няма го вече бившият крадец Вовка Франтът!

За какво са ми тези вехтории, щом наоколо хората умират? Свършено е! — помисли си Синичкия, усмихна се и весела завърши мисълта си. — Е, във всеки случай, до края на войната, а после, както се казва, ще поживеем, ще видим.“

Жук дълго настройва радиостанцията, но след като не успя да установи връзка, легна да спи. Рогатин, преди да си легне, подпря за всеки случай вратата с тежкия диван. Той огледа накъде водят прозорците, има ли балкон, близко ли са водосточните тръби и пожарните стълби, няма ли изход към тавана. С други думи, към момента, когато Саша се беше вече наспал, Рогатин едва почваше да се готви за сън. Той също не легна в леглото — и за него то беше непривично меко. Но ъгълчето, което си беше определил за нощуване, Иван застла с одеяло и сложи под главата си възглавница. Преди да заспи, каза:

— Лягайте си, другарю лейтенант, утрото е по мъдро от вечерта.

А Василий, който през войната беше свикнал да действува нощем, си мислеше — правилно ли постъпва? Може би трябваше да използуват тъмнината, за да търсят убежището на Хитлер? Но и хората, и самият той едва се държаха на краката си.

Рогатин не се успокояваше, искаше му се да помогне на командира.

— Вярно ви казвам, другарю старши лейтенант, сутрин главата щрака по-добре.

Изведнъж се обади весело и Пролеткин.

— Правилно. Аз също съм забелязал, че сутрин хората винаги са по-умни.

Иван застана нащрек. Знаеше, че Саша ще се заяде именно с него. А Пролеткин продължи:

— Ето Рогатин например, сутрин, щом се събуди, веднага започва да говори най-умни неща.

Всички притихнаха в очакване. Трябваше да последва въпросът на Иван, но той знаеше маниера на Саша и мълчеше. Пролеткин не дочака въпроса и отиде да търси нещо в тъмната кухня.

В стаята, в която се беше разположила групата, беше полутъмно, осветяваха я отблясъците на пожарищата. Ромашкин назначи Шовкопляс за дневален, а самият той легна в леглото. Вратите на няколко от стаите водеха към залата, тях ги оставиха отворени.

Нощта мина за групата спокойно. Не ги откриха, никой не се опита да влезе в жилището, нито пък снаряд или бомба паднаха върху зданието. А в града продължаваше да гърми боят. През нощта той малко заглъхна. Някъде наблизо често и сипкаво кашляха зенитки.

Утрото на 28 април беше дъждовно. Дъждът гасеше пожарищата, димът стана влажен и удушлив. Ромашкин разглеждаше с бинокъла сивите мрачни здания, които се намираха наоколо. Отсреща зад малкия площад се издигаше огромна сграда с колони, облицовани с мрамор. В двора се мяркаха фигури на есесовци. Навярно там се разполагаше някаква военна част. Съседството не беше от най-приятните! Ромашкин се вгледа в далечината и се опита да определи къде са стигнали нашите войски. Ако се съди по резките танкови изстрели, линията на фронта от изток беше се приближила до Александерплац и полицайпрезидиума, а от север — плътно до Райхстага. От него ги деляха само Шпрее и площадът. В парка Тиргартен немците копаеха траншеи. Саша Пролеткин гледаше картата и четеше названията на улиците:

— Херман Гьоринг щрасе, Шлифен Уфер, Унтер ден Линден.

— А какво означава „Тиргартен“? — попита Синичкия. — Тир за стрелба ли има там или какво?

— Тиргартен в превод значи Зоологическа градина.

— Значи там има животни?

— Тук навсякъде има животни, накъдето се обърнеш — заключи Шовкопляс.

— Ненапразно са го нарекли леговище — вметна Рогатин.

— Да можехме да си сготвим някоя антилопа! — мечтателно възкликна Пролеткин.

— А още по-хубаво — дива свиня! — подкрепи го Шовкопляс.

Ромашкин продължи да разглежда улицата. „Къде ли се намира Хитлер? Ето я «Фосщрасе», но в кое ли здание е райхсканцеларията? — Изведнъж му хрумна мисъл: — Трябва да заловим пленник, той ще ни каже. Как не се сетих по-рано! Цялата война мъкнах «езици» за другите, а когато на мене ми потрябва, даже и не се сетих! През нощта беше по-лесно да се хване пленник. Но нищо, немците и сега ходят като мокри кокошки! Справяли сме се и в по-тежки случаи.“

Той разказа за своите намерения на разузнавачите. Саша грабна автомата си и веднага се насочи към вратата.

— Ей, чакай! — викна му Рогатин. — Трябва да съставим план.

— Какъв план? Ще излезем на входа и аз с пръст ще повикам фрица, който най-много ви хареса. А вие ще го треснете по тиквата и ще го домъкнете тука. Ето го целия ми план.

За разузнавачите беше необичайна тази простота. Преди те пълзяха по неутралната зона, обезвредяваха мини, режеха телената ограда, хвърляха се върху часовите, оттегляха се със стрелба, а сега действително, когото и да викнеш, ще дойде! Но Ромашкин възрази:

— Първо, на нас не ни върши работа всякакъв фриц. Трябва ни тукашен, който добре познава Фосщрасе. Второ, могат да ни видят от отсрещната сграда. Ами ако пленникът окаже съпротива и започне да вика? Какво ще правим?

— Е, относно съпротивата не се съмнявайте — успокои го Рогатин и показа тежкия си юмрук.

— Но внимавай, не го убивай — предупреди го Жук.

— Имам опит, действувам с четвърт сила — усмихна се Рогатин.

— Хубаво би било да заловим някой есесовец от отсрещното здание — каза Ромашкин. — Те тук трябва да знаят всичко.

Разузнавачите започнаха да наблюдават немците в двора и в градината, която обкръжаваше сградата с колоните. Войниците и офицерите не излизаха на дъжда без нужда. На всеки два часа оттук се отправяха в разни посоки малки колони, не по-големи от взвод, а малко след това в сградата се връщаха също такива неголеми отряди — тази част определено носеше караулна служба. Край портите и в траншеите, изкопани на близките кръстовища, охраната се сменяше по същото време. Понякога спираше автомобил и офицерите бързо влизаха в зданието. Или обратно — идваше празна кола по блестящия асфалт и някой офицер излизаше от входа да я посрещне. Прозорците на горните етажи бяха празни, первазите бяха засипани с изпочупени стъкла.

Разузнавачите се спуснаха долу. В жилището остана само Жук, който се опитваше да установи връзка.

Когато се убедиха, че никой няма да им попречи, те открехнаха вратата, която водеше към улицата. Първото, което привлече вниманието на Ромашкин и даже го учуди, беше ръстът на есесовците. Те бяха явно подбрани — високи, плещести, яки, всеки от тях беше не по-нисък от Рогатин.

— Вижда се, че е специална част — прошепна Василий на разузнавачите.

— Породисти са, гадините — съгласи се Пролеткин.

Немците се появиха на двора, заминаваха и пристигаха с коли и мотоциклети, но рядко излизаха зад оградата. Вероятно не им разрешаваха да се отлъчват или пък не искаха да се мокрят на дъжда.

Наложи се да се приберат в квартирата — излизането им беше безрезултатно.

Когато се стъмни, слязоха долу. Ромашкин поведе групата под строй. Строят наистина беше редичък — само трима души, но така те изглеждаха по-малко подозрително, приличаха на патрул.

Прекосиха улицата и влязоха в двора, който беше долепен до градината.

Ромашкин знаеше, че дворът не се охранява. Като си помагаха един на друг, те прескочиха оградата. Ако ги откриеха, едва ли щяха да успеят да се измъкнат. И това можеше да се случи през последните дни на войната! Няколко минути всички стояха неподвижно, свикваха с мястото. Това често се случваше на разузнавачите. Тяхното състояние приличаше на спортен страх: сърцето биеше високо и често, а по тялото преминаваха нервни тръпки. Но само след минута-две самообладанието се възвръщаше и в главата отново потичаха ясни и бързи мисли.

Когато се върнаха към нормалното си състояние, Ромашкин даде знак на Пролеткин да провери какво има зад ъгъла на къщата. Саша внимателно тръгна към ъгъла и скоро се върна вече с по-смела крачка — значи там нямаше никого.

— Наблюдавайте! — заповяда Ромашкин на него и на Шовкопляс.

Останалите се отправиха към завоя. Рогатин опипа рамката на прозореца и пъхна в цепнатината брадвичката, която беше взел от кухнята. С тази брадвичка стопанката на къщата сигурно беше приготвяла котлети. С леко движение на брадвичката Иван разшири цепнатината и се опита да отвори прозореца от едната страна. Дървото изпращя, но прозорецът не помръдваше. Рогатин натисна инструмента си, гвоздеите изскърцаха и едва леко изскочиха. Чу се звук, сякаш стържеха с нож по стъкло. Ромашкин стисна челюсти и бързи тръпки преминаха по гърба му.

В същото време откъм ъгъла изскочиха Пролеткин и Шовкопляс и замахаха предупреждаващо с ръце. Всички се притаиха. Изведнъж се разнесоха тежки стъпки. Сигурно беше някои от здравеняците есесовци. Саша погледна зад ъгъла, бързо се отдръпна и прошепна:

— Офицер!

Разузнавачите се приготвиха и в следващия миг есесовецът, обърнат по гръб, хриптеше в жилестите ръце на Рогатин. Саша бързо омота краката на есесовеца с колана си, а Синичкия му изви ръцете. Всичко стана така мълниеносно, че немецът не успя да се опомни. Когато го връзваха, той започна да се извива и да се бие. Рогатин и Шовкопляс вдигнаха плячката и побързаха към оградата.

В квартирата немецът огледа разузнавачите, а те — пленника. И двете страни бяха еднакво учудени. Немецът недоумяваше защо го бяха вързали свои, а разузнавачите бяха неприятно изненадани от факта, че пред тях стои редови есесовец, не офицер и даже не ефрейтор.

— Ти какви ги дрънкаше? — нахвърли се с въпрос Рогатин към Пролеткин.

— Аз помислих, че този е не по-малко от генерал, толкова представителен беше.

Едва като чу руска реч, немецът разбра какво се беше случило с него. Той завъртя глава, замуча и се заблъска във въжетата.

Как ще го разпитваме? — попита Ромашкин. — Той може да закрещи.

— Ще го отнесем в крайната стая, тя е без прозорци и ще държим готова една възглавница — даде съвет Пролеткин. — Викне ли, запушваме му устата.

Отнесоха пленника в банята, затвориха вратата и го разгледаха още веднъж внимателно с фенерчето. „Езикът“ имаше необикновено удостоверение. Не беше сиво, както на обикновените войници, а беше напечатано върху плътна, скъпа хартия и сложено в обложка от тънка кожа. Пък и самият пленник изглеждаше необикновено. Мундирът на редовия есесовец кой знае защо беше ушит от тънък хубав габардин. Не, този фриц не беше малка птичка! Видът му наистина беше генералски — пълен, шкембелия, с увиснали бузи. Сякаш някой е голям чин беше захвърлил всички знаци и беше надянал пагоните на редови, за да може да се измъкне, когато настъпи последният час на райха.

— Нека малко да дойде на себе си — каза Ромашкин, — той още не разсъждава. А вие всички отивайте да почивате. Шовкопляс да остане тук. С него ще се редуваме да наглеждаме немеца.

На светлината на фенерчето Василий започна да чете документите на пленника. Той се казваше Ханс Краузе, роден 1910 г., член на фашистката партия. В графата, където обикновено се вписваше номерът на полка и дивизията, имаше някакви загадъчни цифри и две букви: „А-Н“.

Успокоен след опасното излизане, Ромашкин размишляваше как да проведе разпита. Той добре помнеше уплахата на един немски офицер, когото беше запитал направо за Хитлер. Въпросите трябваше да се задават така, че пленникът да не се уплаши и да разкаже това, което интересува разузнавачите.

Ромашкин повика Рогатин и Пролеткин. Тази мярка не беше излишна, защото есесовецът беше здрав като бик и не се знаеше какви са му намеренията. Тримата влязоха в банята. Тя се осветяваше от парафиновата свещ, която беше запалил Шовкопляс. Немецът лежеше в предишното си положение.

— Как е? — запита Ромашкин.

— Пухти — отговори Шовкопляс.

Сложиха пленника да седне на края на ваната. Той гледаше уплашено, ръцете и краката му бяха завързани, а устата — запушена.

Василий каза на немски:

— Разрешава ви се да говорите, но ако закрещите — смърт!

Пленникът закима с глава. Когато му измъкнаха парцала от устата, той облекчено въздъхна и каза с плътен, сипкав глас:

— Развържете ме!

— Не може всичко изведнъж. Вашето име и фамилия? — запита Ромашкин и умишлено разтвори служебното му удостоверение.

— Ханс Краузе.

— Година на раждане?

— 1910.

— В каква част служите?

— В ескортния батальон на Адолф Хитлер! — с гордост произнесе немецът.

„Ето какво означават буквите «А-Н»! — помисли си Василий. — Сега вече е ясно защо есесовците тук са все подбрани и с такива костюми.“

За сега всичко вървеше добре и загадъчните букви бяха разшифровани. Но какво значи „ескортен“? Като се стараеше да не подплаши Ханс Краузе, той попита с безразличие:

— Каква задача изпълнява вашият батальон?

— Ние охраняваме фюрера — гордо отвърна немецът.

Той вероятно смяташе, че всичко това е известно на руснаците, които го бяха пленили, и че тези въпроси са само встъпление към истинския разпит. А на Ромашкин му се разтуптя сърцето: този беше от личната охрана на Хитлер! Ето я нишката, която ще посочи пътя през лабиринта към райхсканцеларията. С големи усилия Василий скри обзелата го радост, усмихна се иронично и се пошегува, като продължаваше да гледа удостоверението на немеца:

— Вие охранявате празен дом. Хитлер отдавна е излетял в Испания при своя приятел Франко.

Оскърбен от тази обида, отправена към обожавания от него фюрер, пленникът твърдо каза:

— Не е вярно! Аз го видях сутринта. Той е тук, в подземния бункер на райхсканцеларията.

— Аз съм уверен, че това е друг човек с изкуствено залепени мустаци. Той е оставил тук двойник, за да отвлече вниманието от себе си — настояваше Ромашкин.

— А Ева Браун? Тя не може да бъде заменена с никого, а и фюрерът никога няма да я изостави. И личните пилоти на фюрера Биту и Бауер са също тук.

— А къде е самолетът на Хитлер?

— Не зная, това не зная — Краузе явно се стресна.

— А вие лично какво правите в охраната?

— Аз дежурях на входа на убежището.

— Къде отиват караулите на всеки два часа?

— Това е батальон на СС. На него му е възложена външната охрана и техните постове са в къщите край райхсканцеларията.

„Значи тук, освен ескортния батальон има и есесовски батальон за лична охрана — отбеляза мислено Ромашкин. — Но как да изясним къде е райхсканцеларията? Ако немецът разбере, че ние сме като слепи котета, той ще престане да дава показания или ще започне да лъже. А това може да ни отведе по лъжлива следа.“ Василий продължи безпредметния на пръв поглед разговор и с усмивка го попита:

— А Хитлер също ли излиза тайно да се поразходи нощем?

Подобна волност с името на фюрера се стори на есесовеца кощунство. Той с омраза погледна Ромашкин и каза злобно:

— Оставете на спокойствие фюрера, ние с вас сме много малки и незначителни хора, за да говорим за него. Можете да не се съмнявате, че ние ще съумеем да защитим нашия фюрер! — Немецът кимна по посока на дома, където го бяха хванали.

„Да не би пък тази сива грамада да е райхсканцеларията? — помисли си Ромашкин“. Погледна към немеца и строго каза:

— Лично вие, Краузе, няма да можете повече да защищавате вашия фюрер.

Фашистът веднага омекна и със затаен страх попита:

— Ще ме разстреляте ли?

— Не, тук не трябва да се вдига шум. Ще ви обесим — и Василий посочи с пръст към тавана.

Краузе съвсем се отпусна, дебелите му бузи трепнаха и увиснаха. Ромашкин видя състоянието му и се постара да бъде красноречив. Той заговори за живота, който ще настъпи след войната:

— Войната ще свърши след няколко дена. Всички ще се върнат при своите фрау и при децата си. Хората ще работят и ще почиват. — Ромашкин погледна големия корем на събеседника си и си помисли: „Той определено е чревоугодник.“ И добави: — Всички ще се хранят вкусно, ще ядат кокошки гъски, прасета. Ще им бъде добре! Ще пият кафе и шнапс, ще пушат цигари. А вие ще бъдете мъртъв. Ще ви свалят от въжето и ще ви закопаят. Другарите ще ви смятат за страхливец и самоубиец. Никой никога няма да узнае, че ние сме ви обесили.

Ромашкин продължи да изкушава пленника:

— Вие обаче можете да останете жив.

Есесовецът го погледна с недоверие.

— Какво трябва да направя за това?

Ромашкин изхитрува:

— Ние трябва да се върнем при своите, а наоколо има силна охрана. Ако ни изведете от този район, ще ви освободим.

— Няма ли да ме измамите?

— Давам ви офицерска дума.

— Вие сте с формата на немски офицер, а нашите офицери умеят да държат на думата си.

— Руснаците също умеят.

Немецът го погледна с любопитство и си призна:

— Аз за първи път виждам жив руски офицер.

— Съгласен ли сте?

— Да.

— Ако се опитате да ни измамите, първият куршум ще бъде за вас.

Ромашкин извади пистолета си от кобура и каза да развържат краката на пленника. После го изведе в залата и спря пред прозореца. Наблизо в пълна готовност стояха всички разузнавачи. Василий започна бързо да задава въпрос след въпрос:

— Къде носят охрана караулите?

— По всички улици, който гледат насам. Крайните къщи на квартала са превърнати в крепости.

Ромашкин погледна тъмните силуети на зданията. Излиза, че разузнавачите са проникнали през тунела в центъра на квартала, обкръжен от есесовци.

Немецът продължаваше да обяснява:

— Вторият пръстен охранява райхсканцеларията отвън — портала и входните врати. Охраната и на двата пръстена се носи от батальона на СС. Нашият ескортен батальон дежури вътре в зданието.

— Къде се намираше вашият пост?

— В онова крило на канцеларията. — Есесовецът кимна към най-близкия край на къщата.

— Дявол да го вземе! Оказва се, че ние вече второ денонощие се намираме под носа на Хитлер! — каза Ромашкин спокойно, за да не усети немецът по интонацията му обзелата го радост.

— Значи, вие стояхте на този пост пред входа на бомбоубежището. А кой охранява вратите към градината?

— Зад всяка врата стоят по четири момчета от батальона на СС.

— Къде се намира свободната смяна?

— Те спят на първия и втория етаж в бившите служебни помещения. Сега къщата е празна. Всички генерали са в бетонните бункери под земята.

— А къде е самолетът на Хитлер?

— Повярвайте ми, не зная. До 24 април той се намираше на летище Гатов, но то вече не функционира. Казвам ви истината. На двадесет и пети април ние събрахме населението от квартала и превърнахме уличната магистрала в площадка за кацане и излитане на самолети. На разсъмване ще можете да видите отрязаните дървета и свалените стълбове. Ние премахнахме всичко, което би попречило на излитането. На тази улица вече кацна един самолет с генерал фон Грайм. Самолетът управляваше жена му — Ханна Райе. Тя е чудесен летец любител. Говори се, че генерал Грайм ще бъде назначен за главнокомандуващ въздушните сили вместо райхсмаршал Гьоринг.

— Къде е самолетът на Ханна Райе?

— Той е замаскиран някъде тук. Генерал фон Грайм е все още при фюрера.

Есесовецът започна да обяснява как най-лесно може да се мине през дворовете, за да се измъкнат от този район. Ромашкин вече не го слушаше. Той си мислеше за действията, които трябваше да се предприемат. „През охраната няма да можем да стигнем до подземието. Най-удобният момент за пленяване на Хитлер ще бъде по време на качването му в самолета. Ами ако не се справим с охраната? Те във всички случаи ще бъдат повече от нас. Вярно е, че на наша страна ще бъде внезапността. Добре би било да го хванем и да излетим на същия този самолет. Значи, Хитлер ще отлети! Това не трябва да се допуска! Следователно очертава се следната близка задача: да се открие самолетът на Ханна Райе и моторът му да бъде изваден от строя. Но това трябва да се извърши така, че немците да не усетят нищо. В решаващия момент самолетът няма да може да излети и ще попадне в ръцете на нашите. Те са вече близко. Но как да се повреди моторът? Как да се доберем до самолета и после незабелязано да се измъкнем?“

— Кога ще тръгнем? — запита Краузе.

— Обстоятелствата се измениха и се налага да се забавим.

— Мамите ли ме? — с упрек попита хитлеристът.

— Защо смятате така? Ние не се каним да ви бесим.

Василий преразказа на разузнавачите всичко, което беше успял да научи от пленника.

— Дайте да помислим какво ще правим по-нататък. Рогатин, отведи пленника в банята и го завържи, нека засега полежи там.

— Да взема да го чукна, а? — запита Вовка. — Какво ще се занимаваме с него? Само ще ни пречи.

Това беше лесният и най-верен изход. Пленникът действително щеше да им бъде пречка, ако вземеха решение да го водят със себе си, а можеше и да избяга в удобен момент. Ромашкин ненавиждаше фашистите и ги убиваше безпощадно в открит бой. Но съвестта му не позволяваше да убие пленник. „Наивни сме ние, руснаците — мислеше си той. — Хиляди и хиляди от нас бяха измъчвани в лагерите и умъртвявани в крематориумите. Може би същият този фашист е стрелял в нашите жени и деца, а аз не разрешавам да бъде унищожен.“ Но както и да се стремеше Василий да се озлоби, не можа. Видът на беззащитния вързан човек го обезоръжаваше.

— Не — каза той на Синичкия, — не е нужно. Отведете го в банята, а пък после ще видим.

След като обсъдиха създалата се обстановка, решиха да търсят самолета. Разделиха се на двойки — Ромашкин с Шовкопляс и Рогатин с Пролеткин. На радиста и на Синичкия възложиха да охраняват пленника.

Почти до разсъмване разузнавачите лазиха по развалините. Ромашкин и Шовкопляс се добраха до повалените дървета и стълбове. Улицата действително беше разчистена и ямите от снарядите — запълнени. Краузе беше казал истината — улицата наистина беше подготвена за кацане и излитане. Търсенето излезе безрезултатно. Самолетът не беше открит. Развидели се и Ромашкин взе решение да се връщат в базата си. Скоро дойдоха Рогатин и Пролеткин. Те също не бяха намерили самолета.

Сутринта на 29 април разузнавачите определиха по шума на боя, че нашите войски са съвсем близко.

Съветските войски бяха превзели Ангалската гара и Потсдамския площад и се приближаваха към райхсканцеларията по Вилхелмщрасе. Райхстагът димеше, но още не беше превзет.

Денят, както и вчерашният, се раждаше намръщен и сив. Ръмеше дъжд. Гърмяха артилерийски снаряди. Димът, както и преди, застилаше цялата улица.

И през деня разузнавачите не успяха да намерят самолета. Ромашкин смяташе да пленят още един хитлерист от района на летателната площадка. Такъв пленник трябваше да знае къде са скрили проклетата машина. Но всички планове на Василий бяха разрушени от разгърналите се събития. В десет часа и тридесет минути започна обща артилерийска подготовка. Василий разбра, че се готви цялостно настъпление на съветските войски. Домът, в който се намираха разузнавачите, затрепера и остатъците от стъкла задрънчаха като препускащ трамвай. Отгоре ясно се виждаше следната картина: снарядите като на полесражение се пръскаха с грохот върху покривите; улиците и пресечките между къщите бяха покрити с димна завеса и на места от време на време изригваха пламъци.

В къщата отсреща се вдигна паника, фашистите тичаха като мравки в горящ мравуняк. Но нямаше къде да избягат, пък и към тях от всички посоки се стичаха разбити немски части.

Охраната на канцеларията продължаваше да действува и не пускаше отстъпващите зад оградата. Но първият пръстен от охраната, който се намираше в укрепените къщи, беше разкъсан. По Фосщрасе се движеха в безпорядък поток мръсни, измъчени войници, автомобили и танкове. Тях никой не ги командуваше, те просто се движеха в тази посока, в която все още можеше да се върви.

Към средата на деня разузнавачите отчетливо чуха автоматни редове, които се разнасяха от станцията на метрото „Фридрихщрасе“, съвсем близко до тях. Ромашкин продължаваше да наблюдава райхсканцеларията и забеляза, че там нещо явно се готви. Есесовците изнесоха от дълбочината на градината девет туби и ги подредиха в един ред. Един от тях остана да пази, а останалите се върнаха.

— Доведете пленника — каза Ромашкин.

Изправиха Краузе до прозореца, прикриха го със завесата и го попитаха:

— Какво правят там?

Той се вгледа и отвърна:

— До тубите стои Кемпке — личният шофьор на фюрера.

— Смятат да зареждат автомобила ли?

— Не зная.

Шофьорът на Хитлер стоя на своя пост около един час. После на вратите се показаха офицери есесовци. Те носеха голям, свит на руло килим. След тях крачеха още двама, които носеха нещо по-леко, загърнато в завеса или в калъфка от диван. Разузнавачите с интерес наблюдаваха странната процесия. В килима беше загърнато нещо тежко. Личеше, че офицерите се бяха уморили, и към тях бързо се насочиха есесовци от охраната. Офицерите обаче не допуснаха войниците до товара си, сами го занесоха до изровената от снарядите яма и внимателно го положиха на дъното.

Веднага след това войниците и шофьорът на Хитлер започнаха да изливат отгоре бензина от тубите. После един от офицерите щракна запалката си и я хвърли върху залетия с бензин килим. Мигновено към небето изригна ярък син пламък. Есесовците, стоящи наоколо, се отдръпнаха, но не се разотидоха и втренчено гледаха разгарящия се в ямата огън.

По-късно от вестниците стана известно, че Хитлер се е отровил и е бил изгорен заедно с Ева Браун, която също се е самоубила. Възможно е нашите разузнавачи да са били свидетели именно на тази сцена. Но Ромашкин не можеше със сигурност да твърди, че са видели изгарянето на фюрера, тъй като през тези дни в Берлин фашистите изгаряха много неща; унищожаваха се документи и трупове на високопоставени дейци на Райха, самоубили се или убити по време на обстрелите и бомбардировките.

Разузнавачите не придадоха особено значение на видяното, тъй като се случи такова събитие, което накара всички да забравят за огъня, който догаряше в ямата.

Първи зашумяха и се засуетиха есесовците. Те нещо викаха, нещо си показваха един на друг и възбудено размахваха ръце.

Ромашкин погледна натам, накъдето те сочеха, но не видя нищо особено и не разбра какво толкова силно беше обезпокоило фашистите. Той се вгледа по-внимателно, изведнъж разбра всичко и за няколко мига онемя от радост. Върху димящия купол на Райхстага, който беше близко, зад колоните на Бранденбургската врата, се вееше родното червено знаме. Наоколо горяха пожари, имаше дим и затова Василий не можа веднага да забележи знамето.

Разузнавачите заскачаха от радост и тихичко, за да не ги забележат, завикаха „ура“. Рогатин крещеше весело в лицето на немеца:

— Виждаш ли, фашистки изрод, Хитлер капут! Капут на войната!

В двора на райхсканцеларията все още димяха овъглените свитъци, но никой вече не им обръщаше внимание. На втори май Берлин беше превзет. Василий и неговите разузнавачи си отспаха. В полка ги чакаше Голошчапов — единият от двамата, паднали на улицата при пробива на групата в тила на немците. Той беше ранен в рамото, но не беше отишъл в лечебницата.

— Каква ти болница, когато победата е при нас! Пък и вие сте на задание, аз тук едва не се побърках, докато вие там лазехте! — казваше старият войник, като криеше радостта си зад изкуствена грубоватост. После той им разказа печални подробности за гибелта на Хамидулин.

— Ето там, на тази улица, го убиха на място. Аз допълзях до него, но той вече не дишаше. Погребах го сам в последната братска могила на нашия полк.

Разузнавачите се отправиха към прясната могила, тя се оказа в тази градинка, където фашистите, разчиствайки сектора за обстрел, бяха изрязали цъфтящите ябълки и вишни.

Момчетата свалиха шапки и със скръбно мълчание постояха пред братската могила.

Следобед те се поизмиха и поизчистиха и целият взвод тръгна към центъра на Берлин, към Райхстага. Беше им интересно да разгледат Берлин, за който толкова често биха мислили и говорили.

Градът още димеше и много улици бяха затрупани от рухналите стени. Но въпреки това вече навсякъде се виждаха хора: местни жители, излезли от мазета и убежища, пленени немски войници — вчерашни врагове — и наши войници, които до вчера с бой завземаха тези къщи и улици. Всички те заедно разчистваха обгорелите дървета, счупените релси, чували с пясък, остатъци от стени, обезобразени от бомби автомобили, танкове и оръдия. Преди всичко трябваше да се разчистят пътищата и улиците, по които се минаваше, за да се извозят ранените и убитите, а на живите да се осигури вода и храна. На уличните кръстовища вече стояха наши момичета регулировчици, ловко размахваха знаменцата и козируваха на генералите. На зданието на Райхстага се развяваха червени флагове, а на Бранденбургската врата също трептеше червено знаме. Всички вървяха към Райхстага. Огромното здание отвътре беше напълно изгоряло.

Войниците и офицерите пишеха върху стените и колоните имената си.

Саша Пролеткин извади нож и каза:

— Та нима ние не сме превземали този Берлин? И Райхстага видяхме един ден по-рано от останалите!

Тъй се качи на перваза и надраска „А. Пролеткин от Ростов“.

След него започнаха да пишат имената си и останалите момчета. Василий също намери чисто място под прозореца и изряза със своята финка „Ромашкини, баща и син“ Докато драскаше името си на стената, той си мислеше: „Ти не можа да стигнеш дотук, но нека името ти остане, аз воювах и заради тебе!“

Споменът за баща му натъжи Василий. Не само неговата радост от победата беше примесена с горчивина. Всеки си спомняше за тези, които паднаха по дългия път към Берлин и които не можаха, както те сега, да изпишат имената си върху стените на Райхстага.

Василий четеше имената на победителите, мислеше си за загиналите си другари и те заставаха пред него като живи. Ето го и баща му с изгладен син костюм, с връзка, винаги делови, загрижен за някакви градски нерешени задачи. Василий не успя да види баща си с военна униформа и затова си го представяше в цивилен костюм.

Както на парада на 7 ноември през четиридесет и първа година, Ромашкин чувствуваше, че това е тя, историята, и усещаше нейната крачка. Сега в живота на Ромашкин, макар че той беше кратък по години, имаше трудни периоди, не по-малко от тези, които съществуват в живота на хора, преживели дълги години: преди войната, по време на войната и след войната. Новият период, който сега започваше, му изглеждаше радостен и слънчев. Той започваше с великото щастие — победата.

— Ще срутят всичко това — каза Иван Рогатин и посочи имената, изписани върху стените и колоните на Райхстага.

— Времето ще изтрие всичко — и надписите, и всички нас — въздъхна Голошчапов.

— Нас няма да ни изличи. Сега ние сме историята! — възрази Жук.

— Да, сигурно, дечицата в училище ще изучават: виждате ли, живял е някога героичният радист Жук — ехидно каза Голошчапов.

— За всекиго поотделно няма да говорят — спокойно отвърна Жук, — но за всички нас ще се пише и говори: „Тук през хиляда деветстотин четиридесет и пета година са се сражавали съветски войски, преодолели са мощните укрепления и са превзели Кьонигсберг или Берлин“.

— Дядо Суворов, отмести се и ми дай възможност да седна до теб — хихикна Пролеткин.

Изведнъж Голошчапов заговори за нещо съвсем различно от темата, на която говореха в момента. Изглежда, тези мисли го бяха вълнували отдавна и едва сега старият войник се реши да ги изкаже:

— Знаете ли, момчета, аз никога повече няма да бия жена си!

Разузнавачите отначало се разсмяха, после притихнаха и разбраха, че тези думи са важни за самия Голошчапов. И изобщо днешният ден беше толкова особен и тържествен, че всеки искаше да каже за най-съкровеното и мечтаното.

— За мене свърши престъпният живот — каза Вовка Синичкия.

— А аз ще отида да се уча за шофьор — възкликна Пролеткин.

— А аз ще обичам Галя цял живот — тихо промълви Шовкопляс.

— А ти какво мълчиш? — попита Саша Иван.

— Аз какво? Аз… — смутено запримигва Иван. — Аз ще работя така, че гръбнакът ми да пука!

— А вие, другарю старши лейтенант? — не млъкваше Саша.

Василий се обърна към Рогатин. Какво ще прави той след войната? Разбира се, в дните на затишие той си мечтаеше за служба в армията или за следване в института и за това, че ще се ожени за Зина. Неведнъж сърцето му се разтърсваше от обикновеното желание да работи и да прави с ръцете си нещо полезно за хората.

Всички тези мечти бяха мимолетни, пък и той суеверно се опасяваше, че когато всичко бъде напълно обмислено, точно тогава куршумът може да го настигне. В този момент Ромашкин и сам не знаеше коя му е заветната мечта, но трябваше нещо, да каже нещо искрено, както всички. И Василий отговори:

— Ще си отида в къщи и ще помагам на майка си. Тя много изстрада по време на войната. Е, а по-късно сигурно ще се оженя! Ще заживея и ще си завъдя дечица!

На девети май Ромашкин седеше зад огромната дъбова маса в стаята на подполковник Колоколцев. Около масата имаше десетина стола с високи дървени облегалки. В ъгъла спокойно чукаше висок като шкаф часовник. На стените висяха картини в позлатени рамки.

Виктор Илич Колоколцев чудесно хармонираше с тази богата старинна стая. Той се чувствуваше в нея свободно, движенията му бяха спокойни и изящни, като че ли не беше живял няколко години във влажните блиндажи.

Ромашкин вече беше началник на разузнаването. След оценката на генерал Бойков Ромашкин получи повишение и звание капитан. В дивизията бързо оформиха документите. Люленков също не беше обиден — той беше изпратен за началник на разузнаването в съседната дивизия.

Ромашкин стана помощник на началника на щаба по линия на разузнаването и по цели дни работеше заедно с Колоколцев. Войната свърши, а писмената работа в щаба не намаля — отчети за наличността на хора и боеприпаси, отговори на безбройни запитвания, заявки за продоволствия, за организиране на караули, за вътрешния ред, за занятия, за отдих. Оказа се, че когато няма сражения, всичко това изисква точно оформяне със заповеди, инструкции, графици и разписания. Колоколцев учеше Ромашкин на сложните щабни премъдрости и между тях растеше и крепнеше предишната взаимна симпатия.

Днес Колоколцев беше поканил Ромашкин в тази богата стая неслучайно. На него му се искаше именно тук да осъществи онова, което беше намислил. Изправен и тържествен, той застана срещу Ромашкин и приповдигнато каза:

— Аз смятам, Василий Петрович, да ви поднеса малка изненада. Аз знам, че на вас ви харесва моето пристрастие към руския чай. Ето защо приемете от мен, моля ви, и си спомняйте за мен, стареца, когато пиете чай.

Той разтвори един калъф и пред Ромашкин блесна красиво изработена и украсена със син емайл чаша за чай, а до нея в специална вдлъбнатина лежеше чаена лъжичка.

Василий беше трогнат от вниманието и подаръка.

— Благодаря ви, Виктор Илич, цял живот ще пия чай и ще си спомням за вас! — развълнувано каза той.

— Много се радвам, а сега ще полеем подаръка. Серьогин! — извика началникът на щаба и когато ординарецът влезе, попита: — Как е самоварът?

— Готов е, другарю подполковник.

— Поднасяй.

Те седнаха зад масата на красивите тежки столове и започнаха да пият гъст и прозрачен ароматен чай.

— Аз си мислих за вашето бъдеще, Василий Петрович — тихо каза Колоколцев. — Струва ми се, че вие трябва да останете в армията. Вие сте отличен боеви офицер. Аз си спомням какъв дойдохте в полка — младичък и поривист. Сигурно сте си мечтали за подвизи?

— Да, мечтаех! — потвърди Ромашкин.

— Вие преминахте великолепна боева школа. На мен ми се струва, че освен натрупания личен опит вие много неща научихте и от Кирил Алексеевич Караваев — командирска твърдост, стабилност, внимание към хората. А от Андрей Данилович Гарбуз се научихте на партийна мъдрост и принципност. От вашия приятел Куржаков се научихте на злост и ненавист към враговете. От Женя Початкин и от много други — на безстрашие.

Ромашкин очакваше какво ще каже Колоколцев за себе си. Но подполковникът замълча и Василий си помисли: „А от вас аз се научих не само на щабна култура, а и на патриотизъм и любов към родината без гръмки думи и лозунги.“

— Вие непременно трябва да се подготвите и да се явите на приемни изпити за академията, вие…

Колоколцев не успя да си довърши мисълта, защото под прозорците и откъм улицата се започна безредна нарастваща стрелба.

— Това пък какво е? — учуди се Колоколцев.

Ромашкин за всеки случай извади пистолета: „Да не би немците да са измислили нещо?“.

На стълбищната площадка срещу офицерите се зададе сияещ ординарецът на Колоколцев. Той крещеше с всичка сила:

— Край! Мир! Край на войната! Току-що по радиото обявиха днешния ден — девети май — за Ден на победата!

На Ромашкин много му се прииска да бъде през тези минути със своите разузнавачи. Той помоли:

— Разрешете, Виктор Илич, да отида при моите момчета.

— Вървете, скъпи, и останете там толкова, колкото сметнете за нужно.

Разузнавачите стреляха с автоматите си в небето, пускаха ракети, крещяха, размахваха ръце над главите си. Ромашкин също започна да стреля нагоре с пистолета си, също крещеше нещо заедно с другите. Когато радостта малко поутихна, той предложи:

— Да вървим, братлета, да се поразходим из Берлин!

— Заведете ни в райхсканцеларията да погледнем къде е бил Хитлер и къде ние за малко не влязохме! — весело каза Саша.

— Хайде, хайде, Саша, ти не измисляй, на нас в помещението ни беше забранено да влизаме. Ние само отстрани можехме да хванем фюрера, ако той излезеше, разбира се — поправи се Ромашкин. — И въобще, момчета, моят съвет е, когато разказвате за приключенията си, разказвайте честно, без измислици. Лъжата е като немския ерзац хляб! На вид прилича на хляб, а отвътре — стърготини, парчета.

Пред всички врати на райхсканцеларията беше поставена охрана.

— Заповядано ми е да не пускам никого — каза войникът, който се разхождаше пред вратата. Той се отличаваше от разузнавачите с новата си униформа и беше излъскан, изгладен, с блестящи ботуши.

— Ти откъде си, юнак? — полюбопитствува Саша, като разглеждаше войника.

— От комендатурата. Подчиняваме се само на коменданта на Берлин генерал Берзарин — гордо каза той.

— О! Генерал Берзарин по едно време командуваше нашата армия! — зарадва се Саша.

— Ти иди при него, може като познат и да те пусне — весело го посъветва часовият.

Разузнавачите тръгнаха покрай зданието. Те, разбира се, не се канеха да искат разрешение, надяваха се да намерят някаква дупка в стените или прозорец с изтръгната решетка. Под краката им хрущяха разбито стъкло и мазилка.

Дворът към зданието беше запълнен с клони, срязани от снаряди, и беше разровен от бомбите. Във въздуха летяха някакви недогорели хартии, от оградата бяха останали обгорени парчета дърво.

Пред вратата, която се виждаше от къщата, където неотдавна се разполагаше групата на Ромашкин, стоеше друг войник, също чист и спретнат, с нова униформа. Той забеляза идващите бойци, взе метла и започна да мете площадката пред вратата. Василий се учуди: защо ли прави това? Но като се приближи, разбра, че на войника му е приятно да покаже какъв боклук измита: под метлата се търкаляха, звънтейки и преливайки се в сребристо и черно, немски отличия — железни кръстове. Сигурно се бяха изсипали от разбитите сандъци, които се търкаляха около входа.

— Приятелю — обърна се Василий към войника, докато разглеждаше кръстовете по земята, — ние сме разузнавачи и бяхме тук, когато немците заемаха тези бункери. Бихме искали да видим кое как е; нищо няма да пипаме, само ще погледаме.

— Е, ако е в този смисъл, то моля, другарю капитан, разрешавам! — отговори боецът и Ромашкин веднага го позна.

— Бирюков?! Жив!…

— Както виждате, цял!

— Е, здравей!

— Здраве желая, другарю капитан!

— Момчета, това е мой боец, с него сме се били край Москва! — обясни Василий на своите разузнавачи.

— Вярно! — потвърди Бирюков. — Та аз всичко си спомням, другарю капитан! Как ми се карахте. Как ме наричахте мечка. Ето обаче, виждате ли, че аз стрелям по-добре от немеца, след като съм го притиснал в самия Берлин! Сега вече с него е свършено във всякакъв смисъл, както се казва!

— Скъпи мой, колко се радвам, че те виждам! Та ти си първият ми войник! Мина през такава война и остана жив! А къде са другите братя славяни — Опльоткин и Кружилин?

— Не зная, другарю капитан. Мене ме раниха веднага след вас. Сутринта пак тръгнаха срещу нас танковете. Единия го изгорих, но от другия застреляха срещу мен с картечница и смятай, че ме пришиха по средата като с шевна машина. Пет куршума ми вкара гадината! Но аз съм издръжлив! Оживях! А след болницата не можах да попадна в моя полк. Исках, разбира се, но не можах. Войната беше отминала далече, докато аз се лекувах. Никой не можа да ми каже къде се намира нашият полк. А по отношение на тези бункери, вървете и ги гледайте, колкото искате, докато ми дойде смяната. Само бъдете внимателни — там е тъмно, убитите фашисти все още не са прибрани, пък и се оглеждайте настрани, да не изскочат от някоя стая и живи фрицове!

— А за Хитлер нещо чул ли си? — запита Ромашкин.

— Какво ли не чух за него: че той отначало се тровил, но отровата не го хванала — той самият е по-отровен от нея, — а после се застрелял. След това отсреща в ямата заедно с жена му и любимото му куче го изгорили и го засипали с пръст. — Бирюков посочи една от засипаните ями в двора недалече от вратата.

— Ние видяхме всичко това през прозореца! — възкликна Вовка. — Нима това е бил Хитлер?!

— Тук са изгорени мнозина — Гьобелс и жена му, — а и всякакви книжа — солидно поясни Бирюков.

— А ти откъде знаеш? — запита го Саша.

— Идваха разни комисии да обследват. Разкопаха ямата и измъкнаха обгорени части от Хитлер. Аз даже се разписах в акта като свидетел, че съм видял, значи, какво и къде е намерено, и с подписа си потвърдих това.

— Точно ли е потвърдено, че тук е изгорен Хитлер?

— Отначало се съмняваха. А после се изясни с точност. Имаше в комисията една девойка, хубавка такава, миличка — младши лейтенант, — та тя казваше: сега вече е точно установено, че Хитлер е изгорял заедно с Ева Браун.

— А как са установили? От тях сигурно само кости за кучетата са останали — разпитваше го Вовка.

Бирюков се позабави с отговора и като се наслаждаваше на осведомеността си, каза:

— Намериха начин! По зъбите! Тук намериха неговата медицинска книжка и в нея е записано на кой зъб каква пломба има. Всичко съвпадна.

— Зъбите ли му измъкнаха на Хитлер?

— Не, разбира се. Както си му е редът, комисията направи сравнението в болницата. А ние само чухме, че говореха за това.

— Добре, момчета, да вървим, защото ще сменят Бирюков и няма да ни пуснат да излезем оттук. Ти още колко имаш да дежуриш?

— Още един час, не повече.

Разузнавачите отвориха тежката врата и влязоха в мрачния сив вестибюл. По пода се въргаляха парчета от тавана и от огромен разбит полилей. Тръгнаха надолу по широка стълба. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-мръсен ставаше спареният въздух с мирис на гнило и на разлагащи се трупове. Долу беше тъмно и се налагаше да осветяват пътя с фенерчета. След стълбата се открояваше дълъг коридор с врати отляво и отдясно — открити, затворени, полуразрушени. Под краката им имаше локви, хартии, счупени стъкла.

Ромашкин се заглеждаше по стаите, като светеше с фенерче, и виждаше следната картина: бюра с измъкнати и изкривени чекмеджета, пишещи машини, разтворени шкафове. И навсякъде книжа с предупреждение в горния ъгъл — „Geheim“ („Секретно“). Да, някога те са били съвършено секретни, а сега са никому ненужни хартии. Фашистката държава вече не съществува и тайните й ще станат известни на целия свят.

Ромашкин вдигна от пода голяма книга и прочете на корицата „Гьобелс. Малка азбука на националсоциализма“.

Стаи, стаички, радиовъзел. Завой на коридора и стълби за надолу. Виждаше се огромна зала, където подът беше застлан с нещо като килим. Търкаляха се меки кресла, масите бяха обърнати, лампите по стените — разбити. Ясно беше, че тук се е водил бой с охраната. А ето и кабинета на Хитлер. На стената висеше портретът на Фридрих Велики, а на пода се валяха книжа и снимки. Василий видя на една от тях Хитлер, който се разхождаше с овчарско куче. На гърба на паднал стол висеше сиво сако. Може би беше на Хитлер? На горния джоб се виждаше забодена значка с фашисткия пречупен кръст.

Ромашкин погледна часовника си. Трябваше да се връщат, за да не изложат Бирюков, пък и самите те да не попаднат в комендатурата. Стъпките им гръмко отекваха в коридора.

Струваше им се, че някой се прокрадва след тях и поглежда от черните отвори на вратите. Момчетата неволно преместиха автоматите си от гърба на гърдите. Вовка се удари в един сандък с бутилки, взе една от тях и я показа на командира:

— Вино! Да си вземем?

— Да върви по дяволите, остави го, може да е отровено — махна с ръка Ромашкин.

Излязоха от подземието и вдъхнаха свежия, чист въздух.

— Като че ли съм бил в преизподнята — каза Иван.

— Това си е така, долу наистина е като в ада — потвърди Голошчапов.

— Благодарим ти, Бирюков — каза Ромашкин. — Заповядай при нас на гости, ние сме в покрайнините. По тази улица ще стигнеш до трамвайния парк, ние сме там.

Полковник Караваев реши да събере офицерите от полка. Беше приготвен обяд в едно малко оцеляло кафене. По масите блестяха колосани покривки и салфетки, вази с цветя, бели чаши и чинии с позлатени инкрустации. От голямата жълта остъклена мюзик-машина, заредена с плочи, се носеха плавните звуци на валс. Немските готвачи и келнери се усмихваха, сякаш цял живот са чакали срещата със съветски офицери.

Караваев, подмладен, добре избръснат и изгладен, се усмихваше. Беше весел и с охота се шегуваше с останалите. От сините му очи сега струеше не вледеняващ хлад, а топлината на лятното небе. До него стоеше Линтварьов. Даже в най-тежките дни на войната той съумяваше да бъде винаги стегнат и акуратен, а днес като че ли беше слязъл от плакат, на който е изобразено как трябва да се носи военната униформа.

— Другари, моля за внимание! — Полковникът почука с ножа по ръба на чинията. — Преди да започнем обяда, позволете ми да обявя току-що получената заповед.

— Пак заповеди! Днес не са нужни заповеди — каза някой от залата.

— Нужни са! Това даже не е заповед, а указ! — Когато офицерите притихнаха, Караваев каза тържествено: — Моля, станете! — И обяви Указа на Президиума на Върховния съвет за удостояването на Початкин посмъртно със званието „Герой на Съветския Съюз“.

За известно време настъпи тишина.

— А сега чуйте заповедта — продължи Караваев. — Присвоени са поредните звания: подполковник — на командира на батальона Куржаков Григорий Акимович!

Офицерите дружно заръкопляскаха.

— Заслужава го!

— Комбат, само напред!

Командирът продължаваше да чете имената на другите офицери. Ромашкин търсеше с очи Куржаков и не го намираше. „Къде ли е той? Да не е измислил и днес нещо? Той е способен на всичко!“ Василий си спомни как се сби с него във вагона и как край Москва Григорий каза на комбата: „Ти на моите командири не им давай тези карти, те няма да ни потрябват.“

— А къде е Куржаков? — попита Караваев. — Капитан Ромашкин, елате при мен! Намерете, ако обичате, Куржаков.

Василий тръгна към жилището на Куржаков. Неговият батальон се беше разположил в триетажно сиво здание — бивше училище — на брега на канала. Войниците се разхождаха по двора и се занимаваха кой с каквото може. Един от тях, зажаднял за работа, беше захвърлил войнишката си рубашка и поправяше чиновете. Около него като зрители седяха десетина бойци и наблюдаваха работата му.

Войникът се трудеше артистично и инструментите просто хвърчаха в умелите му ръце.

— Дечицата, било то немски или наши, са все деца. На каквото ги научат, това ще излезе от тях. Сега ние дадохме добра поука на немците, а те от своя страна ще учат на добро децата си. Ето, другарю капитан, помагам на немците — обясни войникът на приближилия се Ромашкин.

— Не сте ли виждали комбата?

— Отиде нататък, към гората — каза войникът.

Претърсвайки и най-тъмните ален на парка, Ромашкин излезе на езерото и замръзна: на брега с въдица в ръка седеше Куржаков! Той изглеждаше замислен и спокоен, а на зелените му пагони вече блестяха звездите на подполковник.

— О, яви се, не се загуби! — каза Григорий. — Какво търсиш тук?

— Теб.

— Защо?

— Да те поздравя със званието „Подполковник“.

Ромашкин гледаше Куржаков и не разбираше защо той не се радва.

Куржаков, гледайки към водата, каза:

— Ето, войната свърши. Аз извоювах победата и се оправдах пред народа за отстъплението през четиридесет и първа. — Григорий присви очи и хвърли на Ромашкин хищен поглед: — Помниш ли как ме нарече във вагона?

Василий се смути, той отдавна беше осъдил себе си за глупавото си поведение.

— Жълто имах още на устата, не разбирах нищо.

— Ако ти бях пуснал един куршум в главата тогава, сега нямаше да пируваш в Берлин. Но стига сме говорили за онова време. Войната свърши — ти ще заминеш при майка си, други ще се върнат при жените и родителите си. А аз къде да отида? Съвсем сам съм. Не исках да доживея до края на войната и си търсех смъртта — ти знаеш. Но костеливата си направи с мен шега. Смъртта е лакома, избира щастливите. Такива като мен ги заобикаля, ние сме горчиви. Хората също не обичат нещастните, странят от тях. Ето защо си тръгнах. Не исках да ви развалям настроението на празника.

— Ето защо, а пък ние мислехме.

— Какво мислехте?

— Каквото се пее в песента за Стенка Разин: „Смени ни за жена“ — опита се Ромашкин с шега да заглади неприятния разговор.

— Тук вече лъжеш. За мен такова не може да си помислят. Около мен никога не е имало жени.

— Война имаше и никой няма да те осъди. Какъв жених си — млад, красив, целият в ордени.

На Куржаков му се разтрепераха ноздрите.

— При първата ни среща ти разбих муцуната. Нека да не завършим нашето познанство със същото.

— Не исках да те обиждам.

— През четиридесет и първа немски танк премаза жена ми и синчето ми Льонка. Дивизията беше разположена недалече от границата.

При тези думи погледът на Куржаков замръзна. Григорий гледаше и нищо не виждаше.

— Прости ми, Гриша, не знаех. Ти никога не си разказвал за това.

— Да, имах да разчиствам с фашистите свои сметки. Смятах, ще стигна до Германия и за Нюра ще разстрелям сто фрау, а за Льонка — сто киндера. И ето, дойдох, а ръката ми не се вдига. Подхранвам ги с войнишка храна от кухнята. Как смяташ, ако ме видят отнякъде Нюра и Льонка, какво биха казали?

— Биха те разбрали.

— А защо не разбираха тези гадове, които ги газеха с танковете?

— Войната свърши и сега ние ще ги попитаме за това.

— За питане ще ги попитаме, но няма да дигнем мъртвите от земята. Аз всичкото, което имах, оставих там, от другата страна, то остана с тях преди войната.

Ромашкин се опита да отвлече Куржаков от тежките му мисли.

— Не може така, Гришка, живият е длъжен да мисли и за живите.

Куржаков въздъхна:

— Правилно казваш, би трябвало да бъдеш политработник. Нещо от Гарбуз е преминало в тебе. Помниш ли Андрей Данилович? Той те обичаше!

— Той обичаше всички.

— Ох, така ми натриваше носа! Умееше да бръсне човека! Културно, вежливо, но така ще те полира, че чак до костите стигаше! Мен също ме обичаше. Беше справедлив мъж. Истински болшевик. Ето, седях си тука, лових риба и си мислех какво би ми казал сега Андрей Данилович? — Куржаков погледна Ромашкин с невиждащи очи. Като дойде на себе си, обясни: — Не трябва да пия. Слагам край! Ето защо си тръгнах от празника. Ти знаеш какъв ставам, когато си пийна.

Куржаков реши да смени темата на разговора, присви очи и попита Василий с ирония:

— А ти навоюва ли се? Помниш ли какво петле беше, когато тръгна за фронта?

— Помня. Моля те заради победата, прости ми всичко.

— Добре, свои хора сме, ще се разберем. Пък и воюваше добре, няма за какво да ти се обиждам. Откровено казано, не мислех, че ще останеш жив. Но в крайна сметка всичко си е на своите места. Ти си капитан, аз — подполковник, така и трябваше да бъде. — Куржаков се засмя. — Кажи на командира, че всичко е наред.

— Не, Гриша, ще отидем заедно, там ни чакат.

— Та аз не пия!…

— Чудесно, ще бъдеш пример за другите.

— Ех, че си досаден, Ромашкин! Да вървим.

Василий вървеше бързо, но едва успяваше да настигне Григорий. Това беше предишният стремителен Куржаков, който при настъпление винаги се намираше на острието на клина, забит в отбраната на врага.

Към следващата част или към съдържанието

Владимир Карпов Да се залови жив (36)

Метаданни

Данни

Да се залови жив

Информация

История

Сваляне / Връзки

Владимир Карпов
Да се залови жив (36)