Включено в книгите:
Оригинално заглавие
La viuda de Montiel, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Продавач на чудеса

Колумбийска, първо издание

Подбор: Валентина Рафаилова

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1975

Редактор: Симеон Владимиров

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Христо Врайков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Ева Егинлиян

 

Дадена за набор на 1.VIII.1975 г. Подписана за печат на 28.X.1975 г.

Издателски № 1171. Тематичен № 240. Формат 84×108/32. Издателски коли 11,48. Печатни коли 15

Цена 1,06 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив


Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувствуваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му — сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия е осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.

След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония — също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса — нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер — докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива — шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги — помисли тя. — За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Тази крехка, раздирана от суеверия жена, омъжена на двадесет години по волята на родителите си за единствения кандидат, когото й разрешиха да види на по-малко от десет метра разстояние, никога не беше влизала в допир с действителността. Три дни, след като изнесоха от къщи тялото на нейния съпруг, тя през сълзи разбра, че трябва да действува, но не можа да налучка посоката на своя нов живот. Необходим беше да започне отначало.

След безбройните тайни, които Хосе Монтиел беше отнесъл в гроба, беше и комбинацията за отваряне на огнеупорната каса. Кметът се зае с тази работа. Нареди да изнесат касата на двора, да я опрат до стената и двама полицаи изпразниха пушките си в ключалката й. Цял един предобед вдовицата слуша от спалнята приглушените, но чести изстрели, давани по заповед на кмета, която той даваше с крясък. „Само това ми липсваше — помисли тя. — Пет години моля бога да свършат тези изстрели, а сега стрелят в къщата ми и аз трябва да съм благодарна за това.“ В този ден направи усилие да се съсредоточи и да призове смъртта, но никой не й отговори. Вече заспиваше, когато страхотен взрив разтърси основите на къщата — беше се наложило да разбият ключалката на касата с динамит.

Вдовицата на Монтиел въздъхна. Октомври беше безкраен със своите блатисти дъждове и тя се чувствуваше загубена, сякаш плуваше без посока в хаотичното, прословуто стопанство на Хосе Монтиел. Сеньор Кармичаел, стар и добросъвестен служител на семейството, се беше заел с управлението. Когато най-сетне се изправи пред факта, че мъжът й го няма, вдовицата на Монтиел излезе от спалнята, за да се залови с къщата. Махна всички украси, накара да облекат мебелите с калъфи с траурни цветове и сложи траурни ленти на закачените по стените портрети на умрелия. През двата месеца отшелничество тя беше свикнала да си гризе ноктите. Един ден — със зачервени и подути от толкова плач очи — тя забеляза, че сеньор Кармичаел влиза в къщи с отворен чадър.

— Затворете този чадър, сеньор Кармичаел — каза му тя. — След всички нещастия, които ни сполетяват, остава само вие да започнете да влизате в къщи с отворен чадър.

Сеньор Кармичаел сложи чадъра в ъгъла. Беше стар негър с лъскава кожа, облечен в бели дрехи. На обувките му бяха направени с ножче за бръснене дупки, за да не му натискат мазолите.

— Само докато изсъхне.

За първи път, откак беше умрял мъжът й, вдовицата отвори прозореца.

— Толкова нещастия, и на всичко отгоре тази зима — прошепна тя, гризейки ноктите си. — Този дъжд сякаш никога няма да спре.

— Няма да спре нито днес, нито утре — каза управителят. — Снощи мазолите не ми дадоха да мигна.

Тя вярваше в метеорологическите предсказания на мазолите на сеньор Кармичаел. Огледа тъжното площадче, мълчаливите къщи, чиито врати не се отвориха, за да видят погребалната процесия на Хосе Монтиел, и почувствува как я обзема отчаяние — и заради ноктите, и заради необятните земи, и заради безкрайните задължения, които наследи от мъжа си и които никога нямаше да може да разбере.

— Светът е лошо устроен — изхлипа тя.

Онези, които я посетиха през тези дни, имаха повод да помислят, че е загубила разсъдъка си. Но умът й беше по-бистър от всякога. Преди да започнат политическите убийства, тя прекарваше зловещите октомврийски утрини пред прозореца на своята стая, съчувствувайки на мъртвите и мислейки, че ако господ не беше решил да си почине в неделя, щеше да му остане време да довърши света.

— Трябвало е да използува този ден, за да не оставя толкова много лошо направени неща — казваше тя. — В края на краищата, цяла вечност е имал да си почива.

Единствената разлика след смъртта на нейния съпруг беше, че сега вече имаше конкретен повод за мрачни мисли.

И тъй, докато вдовицата на Монтиел се стапяше от отчаяние, сеньор Кармичаел правеше усилия да предотврати крушението. Работите не вървяха добре. Освободено от заплахите на Хосе Монтиел, който с терор беше монополизирал местната търговия, селото си отмъщаваше. Докато чакаше клиенти, които не се явяваха, млякото се пресече в натрупаните на двора бидони, медът ферментира в меховете, а сиренето завъди червеи в тъмните долапи на склада. В своята гробница, украсена с електрически лампи и архангели от изкуствен мрамор, Хосе Монтиел плащаше за шест години убийства и произволи. Никой в цялата история на страната не беше забогатявал толкова много за толкова кратко време. Когато пристигна в селото първият кмет на диктатурата, Хосе Монтиел беше скромен привърженик на всички режими, половината си живот прекарал по гащи, седнал пред вратата на своята оризовеячка. По едно време си спечели име на късметлия човек и на добър християнин, защото обеща на всеослушание, че ще подари на храма един свети Йосиф в естествен ръст, ако спечели от лотарията. След две седмици спечели и изпълни обещанието си. За първи път го видяха обут с обувки, когато пристигна новият кмет — един сержант от полицията, опак и див човек, дошъл с нарочна заповед да унищожи опозицията. Хосе Монтиел стана негов доверен осведомител, — с това започна. Онзи скромен търговец, чийто спокоен характер, като на всички дебели хора, не будеше ни най-малко безпокойство, раздели своите политически противници на богати и бедни. Бедните полицията разстреля на площада. На богатите дадоха срок от двадесет и четири часа да напуснат селото. Хосе Монтиел започна по цели дни да седи затворен с кмета в задушната си кантора — обмисляха заедно клането. А в това време неговата съпруга оплакваше мъртвите. Щом кметът излезеше от кантората, тя препречваше пътя на мъжа си.

— Този човек е престъпник — казваше му тя. — Използува й връзките си в правителството, за да махнат това животно, защото няма да остави нито един жив човек в селото.

А Хосе Монтиел беше толкова зает в онези дни, че я отстраняваше, без да я погледне, и казваше:

— Не ставай глупава!

В действителност неговата изгода беше не в избиването на бедните, а в изселването на богатите. След като кметът продупчеше с куршуми вратите им, след като им определяше срок да напуснат селото, Хосе Монтиел купуваше техните земи и добитъка им на цена, която самият той се нагърбваше да определи.

— Не бъди наивен — казваше му неговата жена. — Ти ще се разориш, като им помагаш да не умрат от глад някъде далеч оттук, а те никога няма да ти кажат „благодаря“ за това.

И Хосе Монтиел, който вече нямаше време дори да се усмихне, я отстраняваше от пътя си с думите:

— Гледай си кухнята и не ме ядосвай.

С този темп опозицията беше ликвидирана за по-малко от една година и Хосе Монтиел стана най-богатият и най-силният човек в селото. Изпрати дъщерите си в Париж, издействува за сина си консулско място в Германия и се зае с укрепването на своята империя. Но не можа и шест години да се радва на своето незаконно богатство.

След първата годишнина от смъртта му неговата вдовица вече не чуваше стълбата да скърца за друго — само под тежестта на някоя лоша вест. Привечер непременно идваше някой и казваше: „Пак тези разбойници! Вчера са отвлекли петдесет телета.“ Неподвижна в люлеещия се стол, гризейки нокти, вдовицата на Монтиел се хранеше само със своята омраза.

— Казах ти аз, Хосе Монтиел, казах ти, че в това село само неблагодарници живеят — говореше си тя сама. — Още си топъл в гроба, всички вече ни обърнаха гръб.

Никой не я посещаваше. Единственото човешко същество, което тя виждаше през тези безкрайни месеци, когато навън не преставаше да вали, беше неизменният сеньор Кармичаел, който никога не влизаше в къщи със затворен чадър. Работите не бяха потръгнали по-добре. Сеньор Кармичаел написа няколко писма на сина на Хосе Монтиел. Внушаваше му, че е добре да се върне и да оглави стопанството на баща си, и дори си позволи да изрази някои свои лични впечатления от здравето на вдовицата. Винаги получаваше уклончиви отговори. Накрая синът на Хосе Монтиел му писа направо, че не смее да се върне, защото го е страх да не му теглят куршума. Тогава сеньор Кармичаел се качи в спалнята на вдовицата и се видя принуден да й признае, че е разорена.

— Още по-добре — каза тя. До гуша ми дойде от кашкавали и мухи. Ако желаете, вземете си каквото ви трябва и ме оставете да умра спокойно.

Единственият й досег със света от този ден нататък бяха писмата, които пишеше на дъщерите си в края на всеки месец. „Това село е прокълнато — пишеше им тя. — Останете си там завинаги и не се тревожете за мене. Аз съм щастлива, като знам, че вие сте щастливи…“ Дъщерите й се редуваха в отговорите. Писмата им винаги бяха весели и се чувствуваше, че са написани в топли и добре осветени стаи и че когато опрат да си помислят, двете млади жени виждат образа си умножен в безчет огледала. Те също не искаха да се върнат. „Цивилизацията е тука — пишеха й те. — А там няма подходяща за нас среда. Невъзможно е да се живее в такава дива страна, където избиват хората по политически съображения.“ Като четеше писмата им, на вдовицата й ставаше по-добре и на всяко изречение тя кимаше утвърдително.

Веднъж по някакъв повод нейните дъщери й разказаха за пазарите на месо в Париж. Пишеха й, че там колят едни розови прасета и ги закачват цели на вратата, украсени с венци и гирлянди от цветя. На края с друг почерк бе добавено: „И представи се, най-едрия и най-хубавия карамфил пъхват в дупето на прасето!“ Като прочете това изречение, вдовицата на Монтиел за първи път от две години се засмя. Качи се в спалнята, без да изгаси лампите из къщата, и преди да си легне, обърна електрическия вентилатор към стената. После извади от чекмеджето на нощното шкафче едни ножици, лейкопласт, броеницата си и превърза палеца на дясната си ръка, наранен от хапането. После започна да се моли, но на втората молитва премести броеницата в лявата ръка, защото през лейкопласта не усещаше зърната. По едно време дочу трясъка на далечни гръмотевици. След това заспа с увиснала на гърдите глава. Ръката с броеницата се отпусна до тялото й и тогава тя видя Мама Гранде седнала на двора, с бял чаршаф и гребен в скута, да се пощи.

— Кога ще умра? — попита я.

Мама Гранде вдигна глава:

— Когато ръката ти започне да изтръпва.

Край
Читателите на „Вдовицата на Монтиел“ са прочели и: