Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Взять живым, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2013)

Издание

Владимир Карпов. Да се залови жив

Редактор: Марчо Николов

Художествен редактор: Огнемир Киров

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректори: Златина Цекова, Радка Ботева

История

  1. — Добавяне

Капитан Люленков разделяше пленените немци на „фанатици“, „мислещи“ и „мекушави“.

Фанатиците преобладаваха през първите месеци на войната. Те крещяха на разпитите „Хайл Хитлер!“ и заплашваха да обесят всички, когато Велика Германия завоюва Русия.

С „мислещите“ Люленков най-напред се срещна след нашата победа край Москва. На разпитите те съкрушено клатеха глави, покорно даваха показания, и то почти винаги точни:

„Мекушавите“ започнаха да прииждат като река след разгрома на Шеста немска армия край Сталинград. Пленените от тази категория се изпъваха като струни, угодничеха и разправяла такива басни, че това беше по-лошо от всяка преднамерена дезинформация. Люленков не обичаше „мекушавите“.

Началникът на полковото разузнаване постепенно беше оформил свой почти безотказен метод за водене на разпит.

— Име, фамилно име? — питаше той и не толкова се вслушваше в отговора на този първи въпрос, колкото следеше за реакцията на пленените, за да определи веднага кой стои пред него — „фанатик“, „мислещ“ или „мекушав“.

Току-що доставеният от Ромашкин „език“ отначало се държеше не много ясно. Като чу първия въпрос, той скочи от мястото си твърде пъргаво, но отговори без своето раболепие:

— Редник Франц Дитцер.

— Номерата на вашата дивизия, полк, батальон, рота?

Пленникът се обърка и загуби войнишката си стойка: питаха го за нещо, което е военна тайна. Той се огледа — не стои ли някой отзад, готов да го удари? Отзад нямаше никой.

— Чакам — строго напомни капитанът.

— Сто деветдесет и седма дивизия, триста тридесет и втори полк, втори батальон, пета пехотна рота — последва вял отговор.

— Задачата на вашия полк?

Пленникът сви рамене:

— Аз съм редник. Не зная задачата на полка.

— Какво трябва да прави вашата рота?

— Да се отбранява.

Люленков чувствуваше, че Дитцер нещо недоизказва.

— После какво? Да се отбранява и по-нататък?

— Неотдавна се появи слух, че е решено да изравним отбранителната линия и да преминем на нов рубеж.

— Къде? Кога ще започне отстъплението? — бързо попита капитанът и покани пленника до картата, разгърната на масата.

— Аз не познавам картата — замънка войникът.

— Гледайте тук — заповяда капитанът. Сега вашата рота е тук. А тук е щабът на полка ви. Това е реката. Накъде трябва да отстъпите?

— Не знам, господин офицер. Аз просто чух разговор, когато дежурях при картечницата.

— Не знаете или не искате да кажете? — настояваше Люленков, като повиши малко глас.

— Не бива така, другарю капитан — неочаквано се намеси Ромашкин. — Той съвсем ще затъпее от страх.

Люленков се ядоса и го прекъсна рязко:

— Не се бъркайте, където не ви е работа! — Но веднага омекна и премина от началническото „вие“ на постоянното „ти“ — Не разбирам как там ги вземаш в плен. Държиш се като кокетка!

— Там ние сме равни: той има оръжие, аз — също.

— Ама че си рицар!

Ромашкин не се оправдаваше. Самият той не знаеше дали е прав. Той мислеше, че е хубаво да бъдеш великодушен към беззащитния. Но сега той виждаше пред себе си един от тези, които бяха изтезавали Таня. Франц беше от същата тази сто деветдесет и седма пехотна дивизия.

„Ами ако аз му бях попаднал в лапите? — питаше се Ромашкин и живо си представи този светлокос немец, но не прегърбен и умърлушен, а властен господар на положението. — Той не би се церемонил с мене. А ние, русите, постоянно изпитваме жалост към слабия и някак си не сме злопаметни. За враговете ми това е добре дошло, но на нас самите това ни излиза през носа.“

Капитанът успя да определи, че има работа с „мислещ“. Щом е така, значи Ромашкин беше прав, че разпитът трябва да се води другояче. На пленника трябваше да се предостави възможност да мисли.

Люленков почти механично прехвърли писмата и снимките, иззети от Дитцер и проучени внимателно още преди разпита. Писмата бяха десетина и бяха писани по различно време — някои в началото на войната, други — през последните дни. Беше ги писала майката на Дитцер.

— Значи, не искате да говорите истината? — вече с друг той повтори въпроса си Люленков. — Тогава вземете това писмо на майка си, прочетете го още веднъж и си спомнете какво ви е съветвала тя.

С тъжна усмивка Дитцер зачете добре познатите му редове:

„Скъпи Франц,

Случи се ужасно нещастие. Аз загубих сина си, а ти — по-големия си брат. Няма го вече нашия добър Хенрих! Цял месец нямахме писмо от него, а вчера дойде известие, че е убит край Петербург. Тази страшна война разби и обърка целия ни живот. Опитват се да ме утешават: «Слушайте, по радиото съобщиха за нова победа, нашата армия е завладяла още един град!» А за какво ми е на мене този чужд град? Нека ми върнат моя Хенрих. Сега само ти ми остана. И ако те изпратят да завземаш още някакъв град, ти също можеш да загинеш като Хенрих. Тук, в Лайпциг, се появиха много инвалиди. Кой без крака, кой без ръце. Някога аз се стараех да те предпазя от простуда, а сега си мисля: нека да си без крак или без ръка, само да си жив и да се избавиш от тази проклета война.“

— Да, благодаря ви. — Дитцер се запъна.

Люленков долови, че тази недовършена фраза е произнесена от душа.

— Ето, вие ни благодарите, а не желаете да ни помогнете — продължи той. — А за какво трябва да ни помогнете? За да останат живи вашите приятели, да се свърши по-скоро войната. Прочетете какво ви съветва майка ви в друго писмо. — Люленков протегна на пленника листче с дата „Юли, 41-ва“.

„Мой славни Франц! Аз се възхищавам от вашите победи. Всеки ден във вестниците има дълъг списък на градовете, които сте завзели. Това може да направи само такава велика армия като нашата. Хенрих ми изпрати снимката си. Той изглежда чудесно. Гордея се, че имам такива синове…“

Листчето в ръцете на пленника затрепера. Франц Дитцер уплашено погледна Люленков и той реши: „Разбра.“ Но каза съвсем друго:

— Аз, струва ми се, ви дадох друго писмо?

— Да, да, това е друго, това е много старо писмо — потвърди Дитцер и сложи листчето на масата.

Капитанът погледна датата:

— Не е много старо. Написано е преди две години.

Пленникът сведе очи. Той прекрасно разбра капитана и тъжно въздъхна:

— Бедният Хенрих.

После изведнъж стана решително и сам се приближи до масата с картата.

— Утре през нощта главните сили на нашия батальон ще отстъпят зад реката по този път — Дитцер показа на картата пътя, реката и новата отбранителна линия. Той добре се ориентираше в топографията. — Там, където е сега нашият полк, ще остане само прикритие — по един взвод от всеки батальон. Знам това, защото за прикритие е определен и моят взвод. Всички, които остават тук, са длъжни да стрелят много, за да изглежда, че обстановката не се е изменила, че предишните сили държат отбраната.

— Прекрасно! Нищо повече не искам от вас. Впрочем… — Люленков подаде на Дитцер групова снимка на немски войници и офицери. Те стояха до дървена къща и мрачно гледаха в апарата. — Не познавате ли някого от тези хора? Те са ваши другари по служба от сто деветдесет и седма дивизия.

Дитцер дълго се вглежда и отрицателно поклати глава:

— Не, никого не познавам.

Капитанът му подаде друга снимка — на нея бяха снимани същите лица, а встрани ясно се виждаха стълбовете на бесилка и някой в бяло висеше на въжето. Това беше „Таня“ — Зоя Космодемянска.

Пленникът се отдръпна. Навярно си помисли: „Господи, колко е хубаво, че не познах никого на първата снимка!“

Люленков побърза да го успокои:

— На нас ни е известно всичко за тази трагедия: името на екзекутираната девойка, фамилиите на палачите, къде и кога се е случило всичко това. Моят колега се интересува само от един въпрос — той кимна към Ромашкин, — ако вие случайно сте били в това село или сте слушали нечий разказ за обесването на младата партизанка, можете ли да си спомните една подробност — дали обесената е имала зелени плетени ръкавици?

— Аз изобщо не съм чувал нищо за това. — Дитцер още веднъж боязливо погледна снимката и понеже имаше склонност към логични съждения, добави: — Тя е по долно бельо, нима може да бъде с ръкавици?

— Вашите войници са я съблекли, събули са я и са я водили боса по снега. А преди това тя е била облечена. И ние много бихме искали да разберем имала ли е тя зелени ръкавици или не?

— Вярвайте ми, господа офицери — удари го на молба пленникът, — аз нямам никакво отношение към тази екзекуция…

Отпратиха го в щаба на дивизията, а полкът започна да се готви за преследване на противника. Колоколцев повика Ромашкин и му заповяда:

— Вие, миличък, ще тръгнете първи след немците. Веднага след като батальоните натиснат по фронта, постарайте се да се промъкнете в дълбочина и разузнайте: няма ли противникът промеждутъчни рубежи, минни полета, в какво състояние са постовете и пътищата.

От блиндажа на началника на щаба Василий излезе заедно с Люленков. Капитанът го посъветва:

— Ти, Ромашкин, не чакай да ударят батальоните. В тила е по-добре да се ходи преди атака. Когато започне престрелката, можеш да понесеш загуби.

Ромашкин се съгласи с това. Ако немците оставят тука само прикритие, нямаше да е трудно да се промъкне.

— Ще взема със себе си целия взвод — каза Василий. — На вас за всеки случай, ще оставя няколко разузнавачи начело със сержанта.

— Правилно! — одобри Люленков. — Жмаченко няма какво да прави там, той със стопанството си нека се настани край щаба. Впрочем, търси там място и за щаба на полка — ние също няма да се задържим тук. За тази работа ще помоля да ти дадат сапьори.

— Би било добре да вземем взвода на сержант Епифанов, аз съм работил с него.

— Добре, ще ти издействувам Епифанов — обеща Люленков.

Привечер взводът на Ромашкин, подсилен със сапьори, се премести в първата траншея — разбира се, там, където се разполагаше ротата на Казаков. Там всички бяха вече готови за придвижване напред. Бойците, здраво запасани, с мешки на гръб и с противогазови торби, натъпкани с всякакви войнишки вещи, с нетърпение чакаха сигнал.

Преследването — това не е пробив на дълговременна отбрана, когато трябва да се върви срещу вражеските картечници под огъня на артилерията. Сега беше нужно само да изтикат прикритието.

Казаков също позавидя на Ромашкин:

— Вие сте като волни птици, летите накъдето искате! Не сте като мене, грешния: граница отдясно, граница отляво, на тази линия се излезе в десет нула нула, на онази — в пет нула нула.

— Затова пък сега ти си голямо началство — пошегува се Ромашкин.

Казаков пропусна шегата покрай ушите си и каза сериозно:

— Слушай, Ромашкин, ами ако твоят фриц е излъгал? Ако там не ни посрещне прикритие, а главните сили?

— Не би трябвало. Според мен, фрицът каза истината.

— Знаеш ли завета на разузнавача? Вярвай, но проверявай!

— Ще проверим. Ако се натъкнем на главните сили ще предупредим целия полк.

— Не се пъхай веднага с взвода, отначало пусни патрул. — Казаков се вслуша в немската картечница.

Като че ли стрелят повече от друг път. Прикритието се престарава.

— И на мен ми се струва, че днес огънят е по-силен — каза Епифанов.

Казаков го погледна и спокойно го посъветва:

— Ти, сержанте, не мисли за това, а по-внимателно гледай в краката си. При отстъпление фрицовете слагат хитри капани. В едно село, помня, един боец се изкачи по външната стълба на една къща и избухна взрив — под стъпалото имало мина. В друга къща започнали да отварят вратата — пак взрив. Фрицовете сложили мина до вратата, а самите офейкали през прозореца. Така че си отваряй очите!

— Ще се постараем — увери го Епифанов.

— Е, тогава да тръгваме, момчета — подкани ги Казаков.

— А ти накъде? — учуди се Ромашкин.

— Ще ви изпратя до немския преден пост. Трябва да знам преминали ли сте или не. Хвърлил съм око на една хубава долчинка. Ще ви помогна пак заради старото приятелство.

— Слушай, ще научи Караваев и пак ще има калай!

— Няма да научи — убедено каза Казаков.

Скоро той изведе всички в тъмна, обрасла с храсти низина. Прошепна на Ромашкин:

— Мини тук няма. Аз проверявах.

Ех, Петрович, Петрович! Беше си разузнавач и такъв си остана! Вижда се, неведнъж си излизал тук нощем, за да ти олекне на душата.

От долината беше изпратен патрул — Рогатин, Шовкопляс и Пролеткин.

Те се върнаха скоро.

— В траншеята няма никой, а на самия връх на височинната стои фриц с картечница — доложи Пролеткин. — Предлагах да го свалим, но Иван не позволи. Не било заповядано — и това е!

В дадената обстановка по-разумно би било, разбира се, да се свали картечарят. Но на Василий не му се искаше да сконфузва Рогатин и го подкрепи:

— Изпратили са ви на разузнаване. Добре сте направили, че не сте свалили фрица, можехте да вдигнете шум.

— Ние щяхме безшумно — уверяваше го Саша.

— Да го свалим, наистина? — немирно намигна Казаков. На моята рота ще й бъде по-леко. Една картечница по-малко — и това е нещо.

Ромашкин погледна черните очи на Петрович. Там светеше дръзко ловджийско огънче.

— Не бива, Ваня — помоли го Ромашкин. — Ще научи Караваев и ще стане лошо за теб. Ние сами ще свалим картечаря, ще помогнем на твоята рота.

Казаков въздъхна, огънчетата в очите му угаснаха.

— Е, добре. Само че преди това заведи твоя взвод зад тяхната траншея. Че ще вдигнете шум и ще провалим задачата.

— Не се съмнявайте, Иван Петрович, ние ще направим всичко чисто — каза Рогатин.

Казаков го погледна с любов:

— Ти можеш.

Взводът допълзя до немската траншея. Един след друг разузнавачите и сапьорите я прескочиха и се скриха в храстите.

Когато всички се събраха, Рогатин се надигна и погледна Ромашкин. Василий кимна. Иван побутна Саша Пролеткин и двамата изчезнаха в тъмнината. Ромашкин напрегнато се вслушваше. Лежащият до него Епифанов шепнеше:

— Може би трябваше да им дадем група за прикритие.

— Ще се справят сами. Няма от кого да ги прикриваме — немците в траншеята са малко.

— Да бяхме минали по цялата отбрана и да свалим всички часови — мечтателно въздъхна Епифанов.

— Имаме друга задача.

— Да подхвърлим на Петрович, той би го направил със своите момчета.

— Ще се сети и без нас…

Край храстите се мярнаха две тъмни фигури. Саша държеше в ръцете си блестяща немска картечница.

— Е, как мина? — попита Епифанов.

Излишното любопитство, както и ненавременната приказливост разузнавачите считаха за осъдителни. После, като му дойде времето, в почивката, всичко ще бъде разказано с шеговити допълнения, а в хода на изпълнението на задачата не се полагаше да се говори.

— Добре — кратко отвърна Рогатин и залегна от другата страна на командира. Той дишаше тежко, ръцете му трепереха: виждаше се, че това „добре“ не им се беше удало лесно.

— Да бяхме запушили — помоли Иван.

Ромашкин разреши.

— Пуши, Ваня. Хайде, момчета, прикрийте го.

Разузнавачите обкръжиха Иван, като разпериха широките ризи на маскировъчните костюми. Иван щракна с огнивото и запали от тлеещия фитил. Приятен дим загъделичка ноздрите на разузнавачите.

Сега този взвод бързаше към село Квашино. По-рано там се намираше щабът на неприятелския полк. Сега щабът, разбира се, беше преместен. Но Василий се надяваше да залови някой останал писар или артелчик. От тях можеха да получат много сведения, които бяха нужни сега. Можеха да разберат това, което през нощта с лично наблюдение или, както казват щабните офицери, визуално няма да откриеш.

Още щом приближиха селото, разузнавачите чуха говор. Тук и там се мяркаха светещите точки на джобни фенерчета.

— Нима щабът не се е оттеглил? — учуди се Ромашкин.

— Останал е някой — уверено отговори Конопльов.

Василий заповяда на разузнавачите да лежат в градината между лехите, а самият той с Конопльов и Рогатин започна да се промъква към единствената селска улица. На пътя видя коне, впрегнати в каруца. По-нататък боботеше камион. Хората бързо влачеха някакви сандъци към каруците.

— Товарят — обясни Ромашкин, като се върна при разузнавачите. — Това е най-подходящият за нас момент. Не бива да го изпускаме. Ти, Конопльов, вземи Шовкопляс, Студилин, Голошчапов и Епифанов със сапьорите. Ще отидеш там, където бяхме сега. Ти, Иване, заедно с Пролеткин, Жук и Пантелеев идете на източния край. Всички останали — с мен на западния. Сверете си часовниците. Сега е един и половина. Точно след петнадесет минути хвърляме гранати по фрицовете и удряме с автоматите. Главното е да се вдигне повече шум. Пехотните батальони са се изтеглили, няма от кого да се боим. След нападението ще се съберем пак тука. Ако започнат да ни преследват, отстъпваме към тази височина. Ясно ли е?

— Ясно.

— Разбрахме.

По тези точни отговори Ромашкин разбра, че момчетата са в добро настроение, пък и самият той усещаше весела тръпка — верен предвестник на успеха.

— Действувайте!

Той изведе останалите на вероятния път на отстъпление на противника и постави допълнителна задача:

— Ние ще открием огън след групите на Конопльов и Рогатин. Нека те да започнат. А когато фрицовете тръгнат да офейкват от селото, ще ги ударим оттук.

Ромашкин разположи хората така, че фронтът да бъде по-широк, приготви две гранати и зачака, като поглеждаше светещите стрелки на трофейния часовник. Стрелките като че ли бяха спрели. Той поднесе часовника до ухото си и се вслуша — часовникът тиктакаше.

Най-накрая минутите изтекоха.

— Време е — тихо каза Ромашкин.

И сякаш го чуха от противоположния край и в центъра на селото. Там загърмяха гранати, затрещяха чести автоматни откоси. Чуха се викове на немци и безредна ответна стрелба. И ето че вече по пътя се носеха в галоп две каруци, а от двете им страни — немците.

Ромашкин се напрегна. Кръвта на тласъци потече в жилите му. Той се прицели в каруцата, надигна се и хвърли граната. Разузнавачите, които лежаха до него и не виждаха в тъмнината, веднага откриха огън.

Василий също опря автомата в рамото си и даде няколко откоса. Единият от конете зацвили диво, падна и се заудря в земята, като чупеше стръките. Другият на скокове избяга в полето, повличайки след себе си преобърнатата каруца.

Ромашкин тръгна приведен към каруцата, останала на пътя. След него изскочиха Цикунов и още двама.

— Бързо да се огледа каруцата и да се съберат документите — изкомандува Ромашкин. — Вижте дали може да вземем и някой ранен. Само че да може да ходи сам, няма кога да го влачим.

До оградата изникна тъмна фигура. Василий се хвана за автомата.

— Другарю старши лейтенант, не стреляйте! Аз съм, Саша!

— Защо се луташ насам?

— Всички трофеи избягаха към вас.

— А къде е камионът? Изпуснахте ли го?

— Стои си на мястото. Изпотрошихме то с гранати. В него има мини. Пълна каросерия. Сигурно там са били сапьорите.

Искали са да минират пътя.

— Навреме ги хванахме — каза изведнъж от мрака Иван.

— И ти ли си тук?

— Аз посетих къщата. Гледах дали не са оставили някакви книжа. Няма нищо.

Цикунов извика Ромашкин:

— Офицерът е убит. Погледнете.

Василий се приближи и огледа възрастния дебел оберлейтенант. Убит като убит, нищо интересно.

— Хайде, всички вървете на сборното място. Цикунов, не забравяй да вземеш документите на офицера.

— Аз тука намерих куфар, сигурно е негов. В куфара има много книжа и снимки.

— Носи го, ще го видим.

На определеното място се събраха всички. От възбуда мнозина пушеха, криейки цигарите в шепа. Ромашкин попита:

— Никой ли не е ранен?

Всички мълчаха.

— Да вървим.

Източиха се в редица по пътя. Рогатин и Пролеткин крачеха отпред на значително разстояние с готови автомати.

На разсъмване разузнавачите откриха около една рота немци. Те се движеха в цял ръст по склона на височинната и копаеха окопи.

— Ето я и промеждутъчната линия — определи Ромашкин. — Аз ще готвя донесението, а ти, Епифанов, изясни има ли мини пред траншеите. Хайде, бързо! И по-внимателно, да не ни засекат.

Сержантът с няколко сапьори се скри в храстите.

Докато Ромашкин чертаеше схемата и нанасяше на листа вече почти готовата траншея и откритите в нея картечници, Епифанов успя да се върне.

— Мини няма — доложи той.

— Как определихте?

— Самите немци ходят пред траншеите и се спускат в дерето зад чимовете. Вървят не по някакви пътеки, а кой където му хрумне.

— Добре. Така и ще доложим — удовлетворено каза Ромашкин. — Вие, Студилин и Голошчапов, се връщайте в полка. Тази схема ще предадете на началника на щаба или на капитан Люленков. После ще намерите старшина Жмаченко — той се движи с щаба. Останете при него.

Много от разузнавачите, без да губят време, вече спяха под храстите. С петнистите си костюми те напълно се сливаха с околната местност.

— Ставайте, момчета! Тук няма какво да правим повече — изкомандува Ромашкин.

На свечеряване стигнаха до главната полоса в новата отбрана на противника. Немците се чувствуваха в безопасност и не проявяваха особена бдителност. Василий умело се възползува от това. Епифанов си набеляза тук дълга долина със стръмен бряг, много удобен за щабните блиндажи. Долината беше зелена и тревиста, на дъното и течеше ручей.

— Не щаб, а санаториум ще бъде — одобри избора Ромашкин.

Той постави наблюдатели, изпрати патрул да посрещне полка с поредното донесение и облекчено въздъхна: — Е, братя, свършихме си работата. Сега не е грях и да починем. Дайте тука куфара на оберлейтенанта, време е да разберем какво има в него.

Цикунов отвори куфара, извади параден мундир, на който висяха Железен кръст и още някакви значки и отбеляза на глас:

— Бил е заслужил фриц. — Той провери джобовете и захвърли мундира в храстите. — А това ще ни свърши работа. Тук има шунка и консерви. Има и някакви миризливи бурканчета, сигурно нещо за мазане.

— Я покажи. Чудно, та това е кашкавал! Най-хубавият на света.

— Пълно е със снимки и писма — продължаваше да рови в куфара Цикунов.

Снимките тръгнаха от ръка на ръка. На една от тях оберлейтенантът беше с параден мундир, навярно със същия, който изхвърли Цикунов. Той стоеше до висока мършава жена, която приличаше, в лицето на кукумявка.

С писмата Ромашкин се зае сам и като преодоляваше неразбираемия почерк, прочете:

Ваймар 26.7.42 г.

„Скъпи мой Ханс!

Много пъти се приближавам до портрета ти и ти се любувам. Какво щастие ни даде фюрерът. Живеехме с тебе скучен живот, никой не ни познаваше. А сега ти си офицер, кавалер на ордена «Железен кръст». Колко съм щастлива?

Гледам те и не вярвам, нима това е моят Ханс! Ето и лятото мина. Бог да те пази за нови подвизи в името на Велика Германия. Напред, мой рицарю! Фюрерът ви гледа!

Целувам те нежно.

Твоя Гретхен.“

— Ама че курва! — мрачно изпсува Рогатин.

— Така ги карат да пишат — каза Конопльов. — Невинаги пишат такива неща по своя воля.

— Не, тази женичка го е писала от душа.

Изведнъж наблизо заплющяха редки изстрели. Зад немските траншеи удариха минохвъргачки. Ромашкин видя през бинокъла веригите на нашите бойци.

— Идват! — зарадва се Василий, като гледаше през бинокъла. — Както винаги, отпред е ротата на Куржаков.

Беше им интересно да наблюдават своите от страната на противника. Бойците тичаха приведени и, кой знае защо, не стреляха. Куржаков с автомат на гърдите широко крачеше в бойния ред и крещеше нещо на изоставащите, навярно ругаеше, но лицето му беше весело.

— Цикунов! Посрещни ги, иначе ще ни вземат за немци…

Скоро Куржаков, съпроводен от Цикунов, се приближи до разузнавачите.

— Яви се, не се загуби — весело каза Ромашкин.

— А вие си гледате кефа.

— Защо не? Разузнахме отбраната и ви чакаме.

— Не сме изостанали много. Вървяхме след вас.

— Но все пак след нас — намигна Ромашкин. — Е, добре, старши, искаш ли да ядеш? Седни, имаме трофеи.

— Няма да е зле да хапна — призна Куржаков, — но няма време. Ще се опитам да нахлуя в отбраната от движение, докато фрицовете не са се осъзнали. Може да се укрепя на онази височинка. Аз не съм разузнаване, не воювам по храстите. Всичко хубаво!

Той се затича нататък след бойците си.

Немската отбрана затрака с картечници, забумтяха оръдията. Огънят беше особено силен там, накъдето се беше насочил Куржаков. Конопльов наблюдаваше боя с бинокъла и докладваше, без да откъсва очи от окуляра.

— Нашите се устремиха към височинката. Виждам Куржаков.

— Ама че дявол! — възхити се Василий. — Промъкна се все пак. Но ще го сгреят фрицовете!… Този дяволски Куржак нито на себе си, нито на хората дава покой. Трябва да помагаме. Ставайте, момчета! А ти, Епифанов, остани тук със сапьорите, ще посрещнеш щаба.

— Нека дойда с вас! — помоли Епифанов.

— Не, сержанте, свърши нашата съвместна работа. Сега твоята работа е да копаеш земята. Приготви наблюдателен пункт. Караваев няма да се заседи в тила.