Владимир Карпов
Да се залови жив (32)

Като се върна в полка след отпуската, Ромашкин научи тъжната вест, че край Витебск е загинал капитан Иван Петрович Казаков, първият учител на Василий. Трудно му беше да си представи Петрович мъртъв. Виждаше как златните му зъби блестяха в закачлива усмивка под черните му мустачки, очите му винаги бяха весели и в тях светеше лукавство. Ромашкин чуваше гласа на Казаков: „Връщам се след войната в къщи. На гърдите ми ордени, във вещевата торба подаръци.“ За Ромашкин той остана завинаги такъв — жизнерадостен и весел.

През втората половина на 1944 година на юг съветските войски прогониха фашистите от Румъния, Полша и стъпиха на територията на Югославия, България, Чехословакия и Унгария.

Дивизията, в която служеше Ромашкин, се приближи на север непосредствено до границата на Източна Прусия. Предстоеше първото стъпване на немска земя. Всички чакаха с вълнение кога ще стане това.

— Вече стреляме по Германия! — гордо и весело каза един артилерист на разузнавачите.

— А ние вече бяхме там — солидно отговори Саша Пролеткин.

— Е, как е там?

— Ще има много работа за артилеристите — цялата е зазидана с бетон!

Ще го пробием! Сега нищо не може да ни спре!

Ромашкин със своите разузнавачи беше един от първите, които навлязоха на немска земя. Горите, полята, реките и дърветата в Германия бяха същите като в Литва и Белорусия. Кленовете пламтяха в ранна позлата, и тук, и там една и съща вода блестеше в реката. Полето със светлозелена сочна трева се разделяше някъде от невидима линия. Нямаше погранични стълбове и знаци, немците ги бяха отнесли.

Като намери по картата точни ориентири, Ромашкин преведе групата си през храстите. Стигнаха до една рекичка, прегазиха я и Ромашкин каза с щастливо вълнение:

— Ето, момчета, вече сте в Германия!

Шовкопляс взе шепа влажна земя, разтри я, помачка я, помириса я и замислено каза:

— Земя като земя.

— Да, земята е еднаква навсякъде — каза Рогатин. — Само че върху нея растат различни неща — пшеница и коприва, малини и „вълча ягода“, миризлива роза и горчив пелин. — За Иван това беше цяла реч, той даже изплашено погледна разузнавачите, но никой не се разсмя и не се пошегува. Всички бяха тържествени и радостни.

През тази нощ домъкнаха първия „език“ от немска територия. Измъкнаха го от една траншея край един дот, замаскиран като плевня.

Той дълго се бранеше, ухапа Пролеткин по пръстите, когато му запушваше устата. Само Иван Рогатин успя да го усмири — така го хвана за врата с лапата си, че той изпука.

На разпита плененият ефрейтор Вайнер също се държа нагло:

— Повече нито една крачка навътре няма да навлезете. Всички ще паднете тук, на границата на велика Германия.

Ромашкин с любопитство разглеждаше мутрестия, с тъпи воднисти очи вече немлад немец.

Като преглеждаше документите и книжата, иззети от пленения, Ромашкин обърна внимание на снимките, правени във Франция: Вайнер с момичета, весел и самодоволен, на фона на кафене с френска реклама и надписи. „Кога е било това? — помисли си Ромашкин — По време на завладяването на Франция или съвсем скоро? Може би това е новопристигнала дивизия от запад? Изглежда, ефрейторът затова е толкова нахален, защото не е почувствувал върху себе си силата на ударите на нашето настъпление.“ Отчитайки наглостта на Вайнер, Ромашкин не го разпитваше директно, а използуваше малка хитрост.

— Значи, през цялата война сте били във Франция? Не е хубаво, другарите ви са воювали, а вие сте се развличали с леки момичета.

— Аз бях на Източния фронт две зими — Вайнер показа лентичките върху китела си. — Бях ранен и едва след изписването ми от болницата бях изпратен във Франция.

— Значи, Франция е санаториум, там ви изпращат за доизлекуване? Вие не казвате истината, Вайнер. Там воюват, през юни тази година в Нормандия направиха десант нашите съюзници.

Плененият се усмихна накриво:

— Вашите съюзници! Ако не бяхте вие, те нямаше да направят десант.

Ромашкин прелисти служебната книжка и писмата, които беше получил Вайнер. Писмата бяха изпратени по полева поща, която можеше да бъде във Франция или тук, или навсякъде. Кога беше пристигнала тази нова дивизия?

— Последното писмо от къщи сте получили във Франция в края на юли — делнично каза Ромашкин, за да приспи бдителността на пленения. — Нима тук, на новото място, не ви носят писма?

— Ние сме тук само от… — започна плененият, но изведнъж се усети и подозрително погледна офицера. Ромашкин си даваше вид, че води обикновен разговор, който с нищо не задължаваше Вайнер. Немецът си помисли: може всичко да се размине и офицерът да не е обърнал внимание, че се изпуснах. Офицерът обаче беше хитър — Вайнер разбра това, като чу следващия въпрос:

— А по какъв маршрут пътувахте насам? — с това Ромашкин искаше окончателно да установи времето на пристигането на дивизията.

Вайнер ту почервеняваше, ту пребледняваше и мислеше какво да прави по-нататък — да говори или да не говори? Засега всичко вървеше добре — не го бият, не го измъчват. Нима това, за което го пита офицерът, е тайна? Нима русите не знаят такива градове като Франкфурт, Берлин, Кьонигсберг? Вайнер със спокойна съвест назова тези градове.

— Значи, кога тръгнахте и кога пристигнахте? — окончателно го притисна Ромашкин.

Плененият започна да се върти като бръмбар, забоден с карфица за картон. Нямаше какво да прави и затова с усилие прецеди:

— На първи август ни натовариха, преди седмица пристигнахме…

 

 

Съветските войски, излезли на границата, без да спират, удариха по ненавистната им земя, откъдето през юни четиридесет и първа бяха тръгнали фашистите.

Започна артилерийската подготовка и от немската страна полетяха нагоре греди, отломки от бетон, изтръгнати от корен дървета, колелета от коли и оръдия. Войниците с нетърпение се подаваха от окопите и чакаха сигнала „напред“.

— Дръж се сега, фашистка Германия!

Редиците на атакуващите буквално пометоха от земята отбранителните им съоръжения. Все пак обаче хитлеристите удържаха на първия натиск на Съветската армия, полковете се придвижиха всичко със седем до десет километра. Загубите бяха големи. Това ги принуди да прекратят настъплението и да започнат сериозна подготовка за щурм на отбранителните линии. Известно беше, че дълговременните укрепителни райони — инстербурският, край река Дейм и този около Кьонигсберг — не отстъпват по своята мощност на най-съвременните линии — Мажино, Зигфрид, Манерхайм. Многоетажните дотове и фортове, дебелите три метра железобетонни стени, запасите от продукти, боеприпаси, вода и други позволяваха да се води продължителна отбрана в пълно обкръжение.

Съветските дивизии се сменяха една след друга на предната линия и в затишието между боевете се занимаваха с бойна подготовка. Учеха се да пробиват дълговременните отбранителни линии, изучаваха фортовете и железобетонните дотове, които щеше да им се наложи да щурмуват. Командуващият фронта армейски генерал Черняховски се появяваше и на учебното поле.

— Сега тук се кове победата — ободряваше той уморените, отвикнали от старателно обучение войници и офицери. — Повече пот — по-малко кръв, приятели.

 

 

Втори ден разузнавачите седяха в една траншея с полусвлечени стени и тайно наблюдаваха немския караул, охраняващ склада за боеприпаси.

Траншеята се намираше на триста метра от караула върху гола височинка и се виждаше много добре отвсякъде: и от складовете, и от пътя, който минаваше покрай тях, и от сградата, където беше настанена охраната, и от зенитната батарея, охраняваща складовете. Именно затова я избраха разузнавачите: изоставената траншея не предизвикваше никакви подозрения у заобикалящите ги хитлеристи. От нея разузнавачите добре виждаха и територията на склада, и даже двора на караула, ограден със стена от червени тухли.

Руските гори и села с доброжелателно население бяха останали назад. Тук, в Източна Прусия, всеки, който видеше разузнавачите, беше враг. Затова групата не излизаше от траншеята и само нощем се приближаваше към сградата, където беше настанен караулът, и към оградата от бодлива тел, която опасваше складовете.

Задачата, която даде на групата разузнавателният отдел на армията, беше необикновена, макар че се състоеше от няколко думи: да се унищожат складовете.

По-рано Ромашкин и неговите момчета се занимаваха само с разузнаване — устройваха засади, провеждаха разузнавателни бойни операции, водеха „езици“, В резултат на бързото придвижване на нашите войски непосредствено до линията на фронта се оказаха складове на противниците с авиационни бомби и артилерийски снаряди. Това не бяха хранилища от държавно значение, бяха обикновени военни складове, но командуването разбираше, че боеприпасите, които се намират там, трябва да бъдат унищожени колкото може по-бързо, докато не са ги занесли на огневите позиции. Бомбардирането със самолети не даде резултат: бетонните хранилища се намираха под земята и освен това ги прикриваше огънят на зенитките. На немска земя, още повече край фронтовата линия, където беше пълно с войски, партизани нямаше. Затова трябваше тази задача да се възложи на войсковите разузнавачи.

Понеже задачата беше много важна, подполковник Линтварьов реши да назначи парторг на групата. Изборът падна върху Иван Рогатин. В полка го познаваха добре. Той беше смел, неведнъж награждаван разузнавач: два ордена „Червено знаме“, орден „Червена звезда“, два медала „За храброст“ Беше известна обаче и мълчаливостта на този здравеняк.

Линтварьов извика Рогатин при себе си. Като чу за какъв го назначават, и без това неразговорливият здравеняк съвсем онемя.

Подполковникът вече беше успял да изложи задачите, които трябва да изпълнява парторгът, и Рогатин чак тогава успя да събере сили и да продума:

— Аз няма да се справя…

— Аз ви обясних всичко. Вие сте стар, опитен разузнавач — ще се справите. Задачата е много важна, непременно е нужно партийно влияние — спокойно и убедително настояваше Линтварьов.

— Аз няма да мога…, не умея да говоря.

Заместник-командирът по политическата част се усмихна.

Той отлично разбираше състоянието на простодушния сибиряк, но друг изход нямаше.

— Та вие, скъпи, неправилно разбирате политическата работа — нима тя се заключава в говорене? Нима политработниците не отиват в атака? Не стрелят? Не се бият с враговете в ръкопашен бой? В боя те правят всичко като другите, а плюс това вдигат, вдъхновяват, разпалват другите. Главното в нашата работа е заповедта да бъде изпълнена. Как да се направи това, ще подскаже обстановката: понякога с пламенно слово, но най-често с работа.

— Не, няма да мога — повтори Иван, гледайки настрани.

— Та в разузнаването не може и да се говори — продължаваше да го убеждава подполковникът. — Как ще говориш? Наоколо са враговете. Направете така, че заповедта да бъде изпълнена на всяка цена — това е всичко…

— Момчетата и без мен ще направят всичко. Нима старши лейтенант Ромашкин ще допусне да не се изпълни заповедта?

— Командирът има много други грижи, а Вие вдигнете хората, за да изпълнят решението му — това е ваша работа.

Рогатин и преди това беше смутен, а такива думи като „решения“, „да вдига хората“, „ваша работа“ напълно го объркаха.

— Не, не, аз няма да мога. — Той даже се опита да стане и да си тръгне.

Линтварьов го задържа и сложи ръцете си върху широките му кръгли рамене.

— Вие комунист ли сте?

— Комунист съм.

— От изпълнението на тази задача зависи животът на нашите бащи, майки, жени. Имате ли деца?

— Ами…

— Та ето, може би в този склад е бомбата, която ще хвърлят върху вашия или върху моя дом.

Разузнавачът размърда рамене, явно с това искаше да каже: „Виждате ли, аз всичко разбирам.“

— Имате ли приятел?

— Имам.

— Може би животът му ще бъде прекъснат от един от тези снаряди, които са в хранилището.

— Пуснете ме, за бога, другарю заместник-командир по-политическата част, сам ще ги взривя тези проклети погреби!

— Отлично. Вие или някой друг, главното е да се унищожат! Смятам, че разбрахте правилно задачата.

Рогатин не можа да измисли никакво възражение, подполковникът му стисна ръката и заедно с него излезе от землянката.

Назначението мина.

И ето че групата благополучно премина в тила, пренесе експлозива, намери обекта и се замаскира. И вече две денонощия седеше в изоставената траншея, без да намери възможност да се приближи до складовете. Двама часови се движеха от другата страна на телената ограда. При това те се движеха по елипса — постоянно един срещу друг. Да се прокраднеш отзад или отстрани към някой от тях беше невъзможно — вторият щеше да види. Пък и как ще се прокраднеш — телът беше навъртян на един метър ширина.

Караулното помещение, в което си почиваха свободните от смяна, се намираше в малка къщичка близо до складовете. Къщичката беше заобиколена с тухлена степа и оборудвана по всички правила на караулната служба. Прозорците бяха с решетки и през нощта се затваряха отвътре с дървени капаци — не можеш да се покатериш, даже граната не можеш да хвърлиш. До караулното помещение постоянно стоеше часови. Той отваряше вратата, ако някой почука отвън. Отвътре вратата през цялото време беше затворена е резе. Преди да отвори, часовият гледаше през едно прозорче кой е дошъл.

Като изучиха начина на живот на караула, за две денонощия разузнавачите напълно установиха неговия състав и реда за носене на службата. В осемнадесет часа с кола пристигаше новият наряд. Той се състоеше от началник — унтерофицер, разводач и шест караулни — всичко осем човека. Смяната на постовете, състояща се от двама войника, се извършваше от разводач на всеки два часа. Той се приближаваше към телената ограда на складовете и един от часовите, след като се убеди, че са дошли свои, отваряше вратата, скована от дървени греди и обмотана с тел. Така смяната влизаше и приемаше поста.

Два дена Рогатин наблюдаваше и мислеше заедно с другите разузнавачи как да се приближат до обекта, но при охраната всичко беше строго отмерено. За тези два дена той отслабна, обрасна с твърда черна четина, от безсъние бялото на очите, му се набразди с тънки кървави жилки.

В траншеята беше мокро и студено, краката им не можеха да изсъхнат. Разяждаща мъгла ги обгръщаше и денем, и нощем. Често от небето се лееше мокър сняг. Траншеята беше пълна с киша — нито да легнеш, нито да седнеш. Разузнавачите ги тресеше, зъбите им тракаха. „Ако не ни избият, ще пукнем от простуда — мислеше си Василий. — Обидно е: преминахме цялата война, вече й се вижда краят — и изведнъж така безславно да умреш от някаква си пневмония.“

Рогатин се измъчваше повече от всички. „Какво ще му кажа сега? — тъжно мислеше Иван. — Не изпълних поръчението ви!“ Така ли е? А той ще отговори: „Слагай на масата партийния си билет“. Рогатин гледаше наблюдаващите в момента другари и си спомни инструктажа на заместник-командира по политическата част Линтварьов: „Вашата работа е да вдигнете хората“. „А как да ги вдигна? Къде да ги вдигна?“

Рогатин се премести до Ромашкин. Мълчаливо седна до него на стъпалата и се опря с гръб в стената на траншеята. Отгоре потече мокра земя. Иван почака, докато струйките й намаляха, и злобно плю в краката си.

Ромашкин погледна Иван и отбеляза за себе си: „Нервничи.“ Простодушното скулесто лице на Рогатин беше намръщено, а от гъстата четина изглеждаше още по-мрачно. Рогатин избягваше да гледа командира в очите. Той недоволно сумтеше и мислите му бяха тежки.

Ромашкин се приповдигна над траншеята и отново се вгледа с уморените си очи в къщичката на охраната. Една след друга се сменяха неосъществими мисли.

Разузнавачите почти не разговаряха помежду си, настроението на всички беше мрачно. От време на време се разкършваха, като движеха ръцете си и поклащаха раменете си. Силните им, вцепенили се от студа и влагата тела пукаха. Те ядяха и пиеха икономично. Бяха взели продукти само за две денонощия, а сега работата се протакаше за неопределено време. Всеки разбираше, че да се седи така е безполезно. Може да седиш и седмица — в охраната нищо няма да се измени. Все пак никой не се осмеляваше да каже това на глас, всички чакаха командирът да го каже пръв.

На Ромашкин му беше трудно да реши да се върнат, по и да стърчат тук до безкрайност не можеше. Василий не искаше да направи прибързана стъпка само за да докаже на командуването стремежа си да изпълни заповедта. Това не беше в характера му. Храбър и честен, той не беше способен на авантюри и показност. Беше готов да носи отговорност за неизпълнение на задачата, но нямаше да рискува живота на разузнавачите без полза, без увереност, че задачата ще бъде изпълнена.

На третия ден привечер, когато свършиха продуктите, старши лейтенантът попита Рогатин:

— Е какво, парторг, ще потегляме ли назад? Няма да мрем тук от глад.

Рогатин чакаше тези думи. Той неведнъж виждаше този въпрос в очите на командира, но въпреки това усети как някакъв слаб ток премина през тялото му. Разузнавачът много уважаваше старши лейтенанта, той беше за него неопровержим авторитет. Много пъти заедно бяха рискували живота си, много пъти оставаха живи благодарение на находчивостта и смелостта на Ромашкин. Иван с предана любов обичаше този човек, беше готов да го прикрие от куршум и снаряд, но не можеше веднага да отговори със съгласие на предложението на командира — сега той беше парторг. Той разбираше с не особено бързия си, но ясен разсъдък: въпросът не е за неговия живот или смърт и не е за това, ще му вземат или не партийния билет. Всичко лично, свое, беше останало някъде настрани — той беше представител на партията. И не можеше да допусне в негово присъствие заповедта да остане неизпълнена. Рогатин знаеше, че Ромашкин е комсомолец и от цялата си душа иска да изпълни задачата, но вижда, че е невъзможно.

Иван също беше убеден, че това действително е така. Ако не беше парторг, той щеше да се съгласи да тръгне назад. Но работата беше именно в това, че е парторг. Бяха го изпратили тук като парторг, може би именно за това — даже в невъзможни условия да намери изход.

Рогатин нищо не отговори на въпроса на командира, само го погледна умолително и виновно. Ромашкин погледна настрани. Той разбираше състоянието на сибиряка и му съчувствуваше.

— Ще наблюдаваме още един ден — кратко каза командирът и постави автомата си до стената.

Мислите в главата на Рогатин се въртяха тежко и неспокойно: „Стана, както аз поисках. Командирът уважи парторга. А сега какво ще правим?“

Разузнавачите, които се бяха приготвили за тръгване, слагаха торбите с експлозива и оръжието си на предишните им места и мълчаливо се настаняваха в опротивялата на всички влажна траншея. По отпуснатите им движения се виждаше, че са недоволни. За да не гледа това и да не среща осъждащите погледи на другарите си, Иван устреми ненавистен поглед към караула. Той гледаше тъмните фигури на немците, които се движеха зад телената ограда, и беше готов да ги разкъса веднага. „Всичко е заради вас, гадове“ — мислеше си той.

Рогатин крадешком погледна другарите си — едни седяха, опрели гърбове в стената, други, прилегнали, се опираха на лакът. „Ако на мое място имаше истински парторг, сигурно щеше да ги запали с огнена реч, а нима главата ми може да роди толкова думи, че да разпаля момчетата?“

Иван мъчително се бореше със своята стеснителност, заставяше се да говори и никак не можеше да се реши на това. Накрая продума:

— Нима сме ги викали? Всеки щеше да работи на мястото си. Аз сега щях да ремонтирам техниката, да се готвя за посев, другите там, където са си работили. А какво правеха те по селата? Всичко палеха, погубваха народа.

Рогатин замълча, търсеше какво да каже по-нататък. Разузнавачите го гледаха и всеки разбираше: сибирякът казва това, защото го бяха назначили парторг. Жалко беше да гледа човек този безпомощен здравеняк. Срам ги беше да си признаят, че те са виновни за неговите терзания.

Рогатин така и не завърши агитацията си, той тромаво се обърна, показа се от траншеята и започна да наблюдава. Василий се намести до Рогатин и също се вгледа в караула. А там животът си вървеше по строго установения ред: до вратата се движеше часови, вратата беше заключена, свободните смени се намираха в къщата.

Докато размишляваше, Ромашкин видя как от караулното помещение излезе войник с наметнат шинел и тръгна към къщичката, която беше в отдалечения ъгъл на двора. След малко той се върна обратно, като оправяше пътьом колана на панталоните си — часовият, който охраняваше караулното помещение, изобщо не погледна към него.

Василий и Рогатин се спогледаха. Те мислеха за едно и също нещо. Имаше за какво да се захванат. Те разбраха това веднага. Лейтенантът се спусна в траншеята и изложи пред разузнавачите плана си — това беше единствената възможност да се изпълни задачата, възможност, която се появи едва сега.

Вариантът беше много рискован. Успехът му зависеше от един човек, който трябваше да осъществи най-опасната част от замисъла.

— Ще ида аз — твърдо каза Рогатин точно когато и Ромашкин, и разузнавачите с тревога мислеха кой ще трябва да направи това.

С настъпването на вечерта групата излезе от траншеята и тихо се приближи до оградата — там, където се намираше тоалетната на караулното помещение. С помощта на другарите си Рогатин и Пролеткин преминаха през оградата и се спотаиха в тоалетната. Нощта беше влажна и тъмна. Нищо не се виждаше. Само резкият като команда говор, който долиташе от тъмнината, постоянно напомняше, че това е тилът на врага.

Трябваше да чакат дълго. Но ето че се чуха крачки. Един хитлерист идваше към тоалетната. Разузнавачите приготвиха оръжието си и гранатите. Ако немецът се развика, трябваше да водят бой с целия караул. Тъмната фигура влезе през вратата. Ромашкин чу кратко боричкане, тежко тътрузене на подметки по дъсчения под. След това всичко утихна. След една минута се показа тъмният силует на човек. По широките рамене и олюляващата се походка Ромашкин, който гледаше през оградата, разбра, че това е Рогатин. Иван мина покрай часовия, който потропваше с крака, встрани от вратата. Ромашкин видя, че Иван е наметнал немски шинел. Това беше шинелът на немеца, който остана да лежи в тоалетната.

Василий гледаше стрелката на секундарника и си представяше какво става сега в караулното помещение. Рогатин бързо трябваше да определи къде е стаята за почивка ида влезе там. А какво ще стане, ако се сблъска с разводача или с началника на караула? Щом го погледнеха, те щяха да открият, че е чужд.

Той ще успее да стреля — в джоба му беше пистолетът, който му даде Ромашкин. Стрелкичката на часовника премина десет деления. Изстрел нямаше. Значи Рогатин беше влязъл в спалното помещение. Сега навярно той пипнешком търсеше в тъмното къде лежат почиващите си хитлеристи. Те трябваше да бъдат не повече от двама, имаше право да спи само една трета от караула. Педантичните немци, естествено, нямаше да нарушат това правило.

Стрелкичката премина още петнадесет деления. Колко секунди са необходими за две замахвания с нож? Всичко беше тихо. Значи никой от спящите не е извикал.

Сигурно сега Рогатин гледа през процепа на притворената врата на общата стая. Кой може да е там? Разводачът и караулният? Не, само разводачът. Единият караулен е на пост до входа на помещението, а другият лежи в тоалетната. Ами ако в общата стая е влязъл началникът на караула? Тогава стават двама срещу Рогатин. Трябва да са в готовност. Ромашкин даде знак с ръка и първи се спусна от оградата до стената на тоалетната. Саша Пролеткин му помогна да слезе безшумно. През отворената врата Василий видя тъмното неподвижно тяло на хитлериста. Като сенки разузнавачите се спуснаха един след друг от сградата. Ромашкин бързо огледа двора: „Добре че караулното помещение е обградено с тухлена ограда. Ако настъпи някаква бъркотия, отстрани никой няма да забележи. Дори да се случи нещо, ще бъде по-удобно да се отбраняваме.“

Василий усещаше как стоящия до него Жук трепери. Не от страх, а от вълнение. Ромашкин чувствуваше, че и той самият трепери. Погледна часовника си. Изведнъж в караулното глухо изтрещя изстрел. Часовият се спусна към вратата. Василий веднага се затича към караулното помещение. Вече тичайки, той чу още един рязък изстрел. Когато влезе през вратата, се спъна в тялото на часовия. Рогатин стоеше по средата на стаята, а пред него с високо вдигнати като пръчки ръце се беше изпънал един унтерофицер. През вратата, водеща към общата стая, се виждаше още един, проснат на пода хитлерист.

— Онези двамата също са наред — приглушено каза Рогатин и кимна към вратата на спалното помещение.

— Добре си го свършил, юнак! — прошепна Ромашкин. После се сети, че сега вече няма от кого да се крият — караулът беше унищожен — и ясно каза: — Жук, провери дали някой не е чул изстрелите и не тича насам.

Жук се забърза към вратата.

— Не трябва да са чули, аз стрелях в помещението — каза Пролеткин. Той посочи унтерофицера и попита:

— А този какво да го правим. Да го чукна ли и него тихичко?

— Ще го вземем със себе си като веществено доказателство — каза Ромашкин, като си мислеше, че досега е свършена само половината работа. — Хайде, момчета. Хамидулин и ти, Вовка, се преобличайте, аз ще бъда разводач. Трябва да свалим постовете, времето не чака.

— Да го пуснем този напред? Той знае и паролата, и отговора — предложи Пролеткин като посочи хитлериста, който още протягаше ръцете си към тавана. Немецът беше блед. Бузите му трепереха, очите му лудешки пробягваха наоколо, изпод фуражката по страните му се стичаше пот.

— Ами ако вместо пропуск предупреди часовите? — възрази Ромашкин.

— Ами това! — каза страшно Рогатин и бутна с пистолета си началника на караула в корема. Онзи не разбираше за какво става дума и още повече се изпъна. — Изглежда, не е от храбрите. Когато пречуках ей онзи, той изтича от стаята си и веднага си вдигна ръцете.

— Опасно е да имаме вземане-даване с него. Като стреляш в него, могат да чуят часовите или зенитчиците — не се съгласяваше Ромашкин. — Ще действуваме, както бяхме си набелязали.

Двама разузнавачи и Ромашкин взеха немските автомати, провериха ги и ги заредиха. Строиха се един зад друг и тръгнаха към вратата.

Макар че опасността още не беше минала и беше неизвестно как ще свърши всичко това, разузнавачите се усмихваха, като гледаха маршируващите си другари. До вратата Ромашкин спря групата. Той изчака времето, когато трябваше да излезе смяната, и изведе момчетата точно според установения в караула режим.

Смяната замарширува към склада. Откъм огневите позиции на зенитчиците се чуваше висок говор. Зенитчиците даже не подозираха какво става в нощния мрак съвсем близо до тях.

Разузнавачите вървяха с равна крачка — не отсечено и със строева крачка, но и не влачеха крака — вървяха спокойно, както правеха това смените, които наблюдаваха през тези дни.

„Трима срещу двама, дали ще се справим, без да вдигаме шум? — мислеше Василий — Ако не ни разделяше телената ограда, Хамидулин сам би им счупил гръбнака. Главното е да ни пропуснат през тела.“

Ромашкин видя как тъмните фигури на часовите, които водеха смяната, без да бързат, се затътриха към вратата. Като дрънкаше вече с резето, единият от войниците, както се полага в подобен случай, викна: „Кой идва? Паролата!“

Василий, който вървеше първи, промърмори нещо неразбрано и ускори крачка. Трябваше по-бързо да се приближат. Часовите не разбраха какво каза Ромашкин, взеха го за разводач, пропуснаха смяната и в следващия момент се свлякоха на земята, зашеметени от удар с автоматите по главата.

Разузнавачите, които наблюдаваха смяната иззад вратата, се затичаха към склада с торбите, в които бяха експлозивът и бикфордовият шнур. Ромашкин се приближи до крайното хранилище и спря. Пред тях неясно мъждукаше не обикновена врата, а желязна порта. Тя беше заключена. Как да я отворят? Разузнавачите нямаха никакви приспособления за тази цел. Бравата беше отвътре, в плътното тяло на вратата се чернееха само ключалките. Разузнавачите, обезкуражени, тъпчеха на едно място. Ама че работа! Караулът е премахнат, часовите са свалени, а в хранилището не можеш да проникнеш. Пролеткин взе лоста от щита на противопожарните инструменти. Ромашкин обаче го спря още след първия удар. Вратата страшно иззвънтя — на разузнавачите им се стори, че този звън са чули не само зенитчиците, но даже близките гарнизони.

Изведнъж Ромашкин си спомни: „При нас в училище след затваряне на складовете ключовете запечатани се предаваха в караулното помещение. Може и при немците да е така?“

Василий каза да го почакат и се втурна към къщата, където лежаха труповете на избитата охрана. Той припряно прерови всички чекмеджета на масата на началника на караула, а след това видя в застъклената витрина на стената еднакви кожени торбички с печати от маджун. Ромашкин ги взе и бързо тръгна обратно. Той тичаше, но се стараеше да стъпва колкото може по-меко, защото се боеше, че зенитчиците ще чуят тропането. По-рано тук никой не тичаше, животът в склада вървеше спокойно. Човек, който тича, можеше да привлече вниманието им. Василий тръгна меко и бързо. Като дишаше тежко от възбуда, той стигна до разузнавачите, които го чакаха.

… Когато се раздаде първият взрив, всичко наоколо се озари от яркочервен отблясък. Пламъците на първия взрив още не бяха угаснали в черното небе, когато нагоре се устремиха две нови огнени кълба. На пленения началник на караула от ужас очите му едва не изскочиха от орбитите — тези взривове означаваха за него неизбежен разстрел, ако попаднеше в ръцете на своите началници. Разбирайки това, унтерофицерът тичаше заедно с разузнавачите към линията на фронта, без изобщо да се кани да бяга. Ромашкин бързаше — доколкото позволява времето, трябваше да се отдалечат от този район, защото скоро щеше да има хайка. Всички бяха тревожни и радостни.

Още същата нощ групата благополучно премина линията на фронта. На сутринта разузнавачите бяха вече в щаба на полка. Ромашкин искрено се учуди, когато полковник Караваев го попита:

— Как вървят нещата? Какво ще докладваме на командуването?

На разузнавачите им се струваше, че складовете така се взривиха и огънят бликна в небето така, че се е чуло и видяло и в Москва, и в Берлин. Оказа се, че нищо още не знаят даже тук, в полка.

Ромашкин доложи за изпълнението на задачата, посочи „езика“ и добави:

— Той видя всичко и може да потвърди. Това е началникът на караула.

Командирът поздрави разузнавачите с успеха, стисна ръцете им и обеща:

— Още днес, другари, ще представим всички ви за награда.

Ромашкин смутено се покашля, а след това решително отметна глава и каза на Караваев:

— Щом вече стана въпрос за награди, моля ви, другарю полковник, да представите за награда парторга на групата — редник Рогатин. Ако не беше той, нямаше да се справим със задачата.

Линтварьов се изненада, чак плесна с ръце и каза весело на Рогатин:

— Ето, видя ли, а ти се отказваше: „Не мога да говоря.“

— Всичко може той, другарю подполковник, и по-добре говори от всички нас, само че на особен език, на езика на разузнавачите — в тона на заместник-командира по политическата част шеговито каза Ромашкин и добави сериозно:

— А що се отнася до наградата, още веднъж моля да бъде предложен редник Иван Рогатин за орден именно като парторг.

И Василий подробно разказа всичко на командуването.